В руските военни канали все по-често започва да се появява една и съща формула — „войната влиза в последния си етап“. Това звучи силно, понякога дори прекалено силно. И тук има проблем. Същата фраза се използва поне от две години. След Бахмут. След Авдеевка. След проваленото украинско настъпление. След американските избори. Всеки път „последният етап“ се оказва поредният етап.
Но в последните седмици има промяна, която трудно може да бъде игнорирана.
Тя не е толкова в картата на фронта, колкото в характера на ударите и в начина, по който руската армия комбинира настъплението по ЛБС с натиск по дълбокия тил на Украйна. Това вече не изглежда като серия отделни операции. Започва да прилича на системна кампания по разрушаване на логистичната архитектура, която поддържа украинската армия на изток.
Константиновка постепенно се превръща в ключовия възел на тази фаза.
Според руски и украински източници, боевете около града са навлезли в различен режим. Не става дума за фронтален щурм в стила на Бахмут. Малки пехотни групи, проникване през пролуки, непрекъснато разтягане на отбраната, удари по комуникациите — това е моделът. Бавен. Изтощителен. Без показни пробиви. Има нещо показателно: дори украински военни канали вече не говорят толкова за „удържане“, а за организиране на резервни линии към Дружковка.
Това е важен детайл.
Когато започнеш да изграждаш тилова линия, значи допускаш възможността първата да не издържи.
Руснаците очевидно се опитват да повторят познатия модел — не директно унищожаване на голям град, а постепенното му превръщане в логистичен капан. Натиск по фланговете, заплаха за снабдяването, удари по пътищата и възлите за ротация. Същото се случваше около Авдеевка. Разликата е, че тук теренът е по-опасен за настъпващата страна. Полетата към Краматорск дават оперативно пространство, но и излагат колоните на дронове, артилерия и удари с HIMARS.
Затова някои руски военни анализатори вече говорят не толкова за щурм на Константиновка, колкото за нейното частично заобикаляне. Ако натискът се прехвърли към линията Дружковка–Краматорск, тогава украинската отбранителна система в северната част на Донбас ще започне да губи свързаност.
Именно свързаността е централният въпрос на тази война.
Не героичните речи. Не телевизионните карти. Железопътните възли. Горивото. Ремонтните бази. Оптичните линии. Дроновите екипи. Ротацията на личния състав.
По тази причина серията удари по Староконстантинов, Долгинцево, Вознесенск и инфраструктурата около Одеса изглежда по-важна от самите километри фронтово придвижване.
Тук също има интересна промяна.
В продължение на месеци руските удари често изглеждаха хаотични — масирани нощни атаки с дронове и ракети, които имаха повече психологически и политически ефект. Сега все по-често се наблюдават повторяеми удари по едни и същи обекти. Това подсказва разузнавателен цикъл: откриване на цел, удар, допълнително наблюдение, повторен удар след преместване или ремонт.
Това вече е различна тактика.
Особено около Староконстантинов.
Това летище отдавна се разглежда като един от основните възли за украинската авиация и за интеграцията на западните системи. Руснаците го удрят периодично от месеци, но интензивността се увеличи именно сега. Което може да означава няколко неща — или там действително се концентрира нова техника, или Москва смята, че украинската ПВО около обекта е отслабена.
Има и друго.
Одеса започва да изплува все по-често в руските публикации като ключов логистичен център за „двойна употреба“ — електроника, комуникационно оборудване, компоненти за дронове. Това не е случайно. След проблемите по сухопътните маршрути и след натиска върху западните гранични коридори, морската инфраструктура става критична за снабдяването на Украйна.
Но тук има една неудобна подробност, която рядко се коментира в руските текстове.
Ако Русия действително смята Одеса за централен тилов хъб, тогава възниква въпросът защо пристанищната инфраструктура не беше поставена под много по-тежък и системен натиск още преди година. Част от отговора вероятно е политически — Москва дълго време избягваше удари, които могат да доведат до тежки международни реакции около износа през Черно море. Сега тази сдържаност очевидно отслабва.
На самия фронт дроновете вече диктуват почти всичко.
Това личи особено ясно около Славянското направление. Описанията на украинските бойци са показателни — постоянен въздушен контрол, почти непрекъснато наблюдение на движенията, удари по логистиката в реално време. Това променя самата география на войната. Някога тилът започваше на 20–30 километра зад фронта. Днес камион, оператор на БПЛА или ротационна група могат да бъдат открити десетки километри навътре.
В резултат фронтът вече не е линия. Той е мрежа от зони на поражение.
И тук украинската армия има сериозен проблем. Разпръскването на складове и командни пунктове намалява риска от големи загуби при единичен удар, но увеличава натоварването върху логистиката. Трябват повече маршрути, повече транспорт, повече координация. А това означава повече цели.
Русия очевидно се опитва да използва именно това.
Не е случайно, че руските източници все по-често говорят за „системно изтощение“. Това не е блицкриг. Не е дори класическа настъпателна операция. По-скоро опит за бавно разрушаване на капацитета на противника да поддържа фронта технически и организационно.
Проблемът е, че подобна стратегия работи бавно. И изисква огромен ресурс.
Тук възниква другият неудобен въпрос — доколко Русия самата може да поддържа такъв темп на война още година, две или три. Особено при растящата зависимост от дронове, електроника и постоянен поток от боеприпаси. Руската индустрия увеличи производството, но и украинската страна постепенно адаптира модела си чрез западни доставки и децентрализация.
Затова приказките за „неизбежен срив“ трябва да се приемат внимателно.
Да, украинската армия изпитва сериозни трудности в Донбас. Да, Русия постепенно подобрява координацията между разузнаване, дронове и удари по инфраструктурата. Да, логистичният натиск се засилва.
Но войната не се движи по телевизионни сценарии.
Имаше моменти, когато руските канали обявяваха почти падането на Купянск — и нищо не последва. Имаше прогнози за масов срив след Авдеевка — фронтът се огъна, но не рухна. Имаше и украински прогнози за „изтощена Русия“, които също не се сбъднаха.
Сега обаче има нещо различно: войната все по-малко прилича на класическо фронтово противопоставяне и все повече на борба за разрушаване на инфраструктурния скелет на държавата.
ЖП възли. Енергийни подстанции. Ремонтни заводи. Летища. Дронови центрове.
Това вече е война на капацитетите.
И тя вероятно ще стане още по-сурова през лятото.
