/Поглед.инфо/ Текстът сблъсква две противоположни американски геополитически школи: визията на Кисинджър за „Партньорство за мир“ като алтернатива на разширяването на НАТО и доктрината на Бжежински, според която приемането на Украйна и натискът върху Русия гарантират американско господство. В центъра е и почти непознатата българска нишка: генерал Любен Петров и балканският модел на доверие, който дава име и смисъл на „Партньорство за мир“, но впоследствие е подменен в посока ускорено членство в НАТО. Изводът е тежък: стратегическата грешка на Запада доведе до война с непредсказуеми последствия, а краят ѝ зависи от признаване на реалностите, отказ от експанзия и нова архитектура на сигурност, която Европа все още отказва да изговори.
1.
Хенри Кисинджър заявява през 1994, че Партньорство за мир не е спирка по пътя на източноевропейските страни към членство в НАТО, както някои погрешно схващат смисъла на тази Програма, а е алтернатива на членството в НАТО.
За разлика от Кисинджър, Збигнев Бжежински смята през 1997, че при разширяване на НАТО и евентуалното приемане на Украйна, Русия никога няма да може да стане отново суперсила. А САЩ могат да постигнат световно господство.
Два колоса на американската геополитическа мисъл, с две диаметрално противоположни идеи за смисъла на идеологията, дипломацията и политиката на САЩ след Студената война.
Ще поясня, че Партньорство за мир възниква в началото на Деветдесетте години на 20 век като програма за изграждане на мирни отношения в Европа и по-специално сред държавите, където не е съществувала вече система за колективна защита: източноевропейските страни, освободени от разпусналата се Организация на Варшавския договор, и отделилите се републики от бившия СССР.
Като изразява категоричната си позиция за философията на Партньорство за мир, Кисинджър всъщност отстоява неразширяване на НАТО и намиране на средства за решаване на глобалните проблеми след Студената война без конфронтация и чрез запазване на добрите отношения в името на световния мир и на човешкия прогрес, заложени с отказа от студена война.
Той е виждал Партньорство за мир по всяка вероятност като политическа зона, обособена първоначално като буферна между НАТО и Русия.
В последствие би могло да се изгради система за мир и отказ от военни решения на проблемите в Европа.
Добри възможности са предоставяли Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (1975) и Договорът за обикновените воръжени сили в Европа (1990).
Така обстановката след Студената война и разпускането на Варшавския договор и Съветския съюз би могла да се използва за нова общоевропейска политика за мир.
За съжаление, нищо подобно не последва.
2.
Интересно е да се знае, че идеята за Партньорство за мир е българска.
Неин автор е младият тогава, едва навършил 53 години, генерал Любен Петров.
През есента на 1991, току-що встъпилият в длъжност началник на Генералния щаб на Българската армия формулира рационална идея за стратегия на доверие и мир в отношенията на българския Генерален щаб с генералните щабове на съседните армии.
По негова инициатива, приветствана първоначално от председателя на Военния комитет на НАТО генерал Ейде, с когото генерал Петров я споделя през октомври 1991 на семинар във Виена, Генералният щаб на Българската армия предлага и в продължение на няколко години подписва двустранни политически обвързани документи с генералните щабове на армиите на Турция, Гърция и Румъния (1991-1994). С перспектива да се подпишат такива документи и с генералните щабове на армиите на остатъчна Югославия/Сърбия и Македония.
Гарантирано е взаимно доверие, мир, тишина и спокойствие по границите на България чрез пълно изключване на военна дейност на териториите на съседни държави в зони с дълбочина за всяка от тях не по-малка от 80-100 км отдалечение от общата държавна граница, а по-навътре в дадената страна - допускане на ограничена, открита и взаимно контролирана военна дейност.
Всичко се извършва открито и под погледа и одобрението на САЩ, НАТО и Русия.
Например, през 1992 началникът на Генералния щаб на Въоръжените сили на Руската федерация генерал Колесников нарича генерал Петров „молодец“ загдето намерил толкова ефективен начин за уреждане на отношенията между балканските държави и техните доскоро враждебни армии.
Също през 1992 главнокомандващият на силите на НАТО за Южна Европа американският адмирал Бурда посещава България, където вниква в дейностите на българския Генерален щаб за доверие и мир със съседните армии.
Адмиралът представя информацията на вниманието на Атлантическия съвет на САЩ.
Към нея проявява интерес върховният главнокомандващ на силите на НАТО за Европа американският генерал Шаликашвили, потомък на грузински княз в състава на Руската империя.
През 1993 той е първият най-високопоставен военачалник на НАТО, посетил българския Генерален щаб. При това пристига, както лично посочва, с ясна цел: да се запознае на място с разумната стратегическа и дипломатическа дейност на армейски генерал Петров.
Още тогава, на пресконференция след няколкочасовия му разговор със своя домакин, генерал Шаликашвили заявява, че ще представи специален доклад пред военното ръководство на САЩ относно обстановката на Балканите, очертана от началника на българския Генерален щаб, както и за работата, която той върши за доверие и мир в тази част на Европа.
Изтъква, че което прави българският Генерален щаб със съседните армии е истинско партньорство за мир.
Както изглежда, той е дал името Партньорство за мир на инициираната и прилаганата от генерал Петров военна дипломатическа дейност.
По предложение на генерал Шаликашвили американското Министерство на отбраната приема през 1993 Инициатива на САЩ Партньоство за мир, която през 1994 прераства в Програма на НАТО със същото име.
Програмата е предложена на страните от НАТО за по-близки контакти с държавите от бившия Варшавски договор, за взаимното им опознаване и тясно сътрудничество.
3.
За съжаление, някои кръгове в САЩ са променили и на практика са опорочили първоначалния замисъл за Партньорство за мир.
Тази програма започва да се прилага като път на бившите европейски Варшавски и съветски държави за ускорена подготовка и приемане в НАТО.
ЕТО НА ТОВА ДЪЛБОКО ПОГРЕШНО РАЗБИРАНЕ НА ПАРТНЬОСТВО ЗА МИР ОБРЪЩА СПЕЦИАЛНО ВНИМАНИЕ ХЕНРИ КИСИНДЖЪР - ГЕНИЯТ НА СВЕТОВНАТА ДИПЛОМАЦИЯ ОТ ВТОРАТА ПОЛОВИНА И КРАЯ НА ДВАДЕСЕТИ ВЕК.
И пак за съжаление, прогнозите му отминават без следа сред американските и европейските политически фактори.
Даже много хора не помнят днес неговите пророчески разсъждения.
4.
А що се отнася до привляклата интереса на американските и европейските висши военни и политически фактори дейност на генерал Петров по съхраняването и реформирането на Българската армия, както и мотивираната и ръководена от него българска военна дипломация с голям принос за доверие и мир на Балканите и в Европа, ситуацията е горе-долу следната.
Още с идеята за назначаването му за началник на Генералния щаб на Българската армия през лятото на 1991, генерал Петров се оказва в сложно положение. Най-общо казано, той е недолюбван от два наглед „враждебни“ политически и генералски лагера.
На първо място, кандидатурата му за началник на Генералния щаб не бива одобрявана от отиващите си генерали от Джуровската клика, властвала над армията тридесет години, и близки до нея политици. Те не желаят генерал Петров, защото в продължение на почти целия му трънлив командирски път е издиган въпреки недоброто отношение към него от много военни шефове. Даже повишаването му в първо генералско звание през 1984 става въпреки несъгласието на министъра на народната отбрана Джуров и независимо, че за това е настоявал главнокомандващият на Обединените въоръжени сили на Организацията на Варшавския договор маршал Куликов. Който е впечатлен от високия успех показан на Стратегическото учение „Щит‘84“ в Чехословакия от Единадесети танков полк от командваната от полковник Петров Трета мотострелкова дивизия.
И става така, че не Джуров предлага полковник Петров да бъде повишен в звание „генерал-майор“, както е според обикновения ред, а с това се заемат съвсем други лица от висшата власт, след като установяват, че в ръководството на МНО не преприемат нищо.
Tакива решения нито се прощават, нито се забравят.
Може би и затова седем години по-късно, през 1991, генералите от отиващата си власт много искат на най-високата военна длъжност да бъде поставен не генерал Петров, а човек от „нашите момчета“ – някой техен син, зет, кумец, племенник, адютант...
Второ, подкрепяни от тези мастити военни величия – повечето бивши партизани, много от внимателно подбираните и издигани „ускорено“ офицери, отглеждани от „червените“ генерали в нещо като инкубатори още от курсантските им години и през цялата им офицерска служба, биват повишени вкупом и на бърза ръка в нови и пресни „сини“ генерали от „първия демократично избран презиент Желев“.
Подкрепяни от отиващите си свои „червени“ покровители, както и от новите „сини“ господари, те се обединяват срещу генерал Петров и се стараят да пречат на работата му.
Стига се даже дотам, че през 1993 част от тези генерали организират масова подписка сред 150 офицери, всъщност бунт, насочен срещу началника на Генералния щаб, но представен като акт против кадрово генералско решение на правителството.
В оня драматичен и опасен момент само смелостта, твърдостта и държавническият такт на генерал Петров успяват да доведат до успешно државническо решаване на въпроса с подписката.
Възмутително е, че част от тогавашните политици не са осъзнавали какво протича в стремежа им да пречат на работата на генерал Петров и да подкрепят едни или други генерали в „игрите“ им срещу началника на Генералния щаб.
Споделям тези мисли, защото обществеността не е знаела и съзнавала, че началникът на Генералния щаб армейски генерал Петров не се е ползвал с подкрепата на никого от тогавашните политически и държавни фактори.
Никой представител на държавната власт - президент, председател на Народното събрание, министър-председател, министър на отбраната или на външните работи, шеф на парламентарна комисия по отбраната или по външните работи, не се е произнесъл публично за свършената работа от началника на Генералния щаб на Българската армия по реформирането и съхраняването на армията, както и по неговата широко известна в чужбина дипломатическа дейност, независимо, че за всичко това всеки от тях е бивал осведомяван своевременно, надлежно и подробно.
По този начин медиите остават глухи и слепи за тези съдбовни събития.
Може би затова голяма част от нашето общество и днес няма понятие за описаната обстановка, решения и дейности на стратегическото ръководство в онова време.
Доказателство е реакцията на големия български журналист от близкото минало Любо Янов (Светла му памет!).
Този смятан за един от доста осведомените публицисти не скрива своето изумление, че едва през 2008 му се е отворил шансът да се запознае с шестнайсетгодишно закъснение лично от генерал Петров със стореното от него за мир на Балканите и в Европа, за което, както Янов е признал пред него, самият той не е знаел нищо до оня момент(!).
Във всеки случай, още тогава Янов пише в солиден вестник:
„Уволниха или пенсионираха истинските военни специалисти, които разработиха програмата Партньорство за мир, за която трябваше България да получи Нобелова награда за мир.“
Което му прави висока чест!
Разбира се, и написаното от него остава без следа.
5.
В противовес на обраслите в забвение идеи на Кисинджър, мислите на Бжежински се радват на световна известност и днес.
За съжаление, двамата световни умове са вече в небитието.
Иначе, биха станали свидетели на процес, който може би ще показва, че 31 години след като Кисинджър издава своята книга „Дипломацията“ (1994) и 28 години след излизането на книгата на Бжежински „Голямата шахматна дъска“ (1997), става ясно, че КИСИНДЖЪР МАЙ ЧЕ Е БИЛ ПРАВ.
И че всичко, свързано с експанзията на НАТО „Дранг нах Остен“ (Настъпление на Изток), се очертава като историческа, геополитическа и геостратегическа грешка на Запада с необратими и още по-лошо – с трудно предсказуеми последствия за Европа и света.
Които последствия не изключват напълно ядрен сблъсък. А някои болни мозъци дори чертаят идеи как да се постигне победа. Някой трябва да им обясни, че в такъв случай и те няма да се спасят. Нито в островните си оазиси нейде в Пасифика, нито в най-дълбоките и уредени бункери. Ако им звучи успокоително, някои от тях може би ще издъхнат чак след като и последният от „незащитените“ предаде Богу дух.
6.
При днешните драматични условия, пред човечеството застава един съдбовен въпрос.
Кога и как ще приключи Специалната военна операция (СВО).
Защото този край може да посочи съдбата на света оттам насетне.
Операцията се очертава да приключи, след като се постигнат всички цели при нейното стартиране.
Това ще рече:
- Да се признаят за законни руски територии украинските зони, където живее преобладаващо руско етническо население, което след кървавия държавен преврат в Украйна е заявило с референдуми, че се отделя от тази държава и се присъединява доброволно към Руската федерация.
- Украйна да се подложи на демилитаризация и денацификация.
- Рускоезичното население в тази държава да бъде признато като такова и да се гарантира свободното използване на руския език.
- Украинската православна църква да се освободи от държавната възбрана и властите да се откажат от намеса в нейните дела.
- Украйна да не бъде приемана в НАТО.
- НАТО да се върне към границите отпреди 1997, тоест преди да започне разширяването.
Във всеки случай, Русия дава да се разбере, че едва ли би приела друг вариант.
7.
Но казусът има и друга страна:
Кога ще настъпи не само краят на СВО, а и мирът, който се очаква да последва!
Колкото и невероятно да звучи за някои, особено сред властващите в Германия, Франция и Великобритания, възможното решение на този казус бива очертано от руския президент Владимир Путин на 02.12.2025 при срещата му в Кремъл със специалния пратеник на американския президент Тръмп Стивън Уиткоф и зет му Джаред Кушнер, състояла се няколко часа подир тяхната освежителна разходка из Червения площад.
Путин заявява за кой ли път, че Русия не цели военен сблъсък с Европа.
Според него обаче, ако европейските страни изберат пътя на войната и действително започнат военни действия, Русия е подготвена да реагира незабавно.
В такъв сценарий, по думите му, ескалацията би била много по-бърза, отколкото в Украйна, където руските действия били „хирургични“ и „внимателни“ и според него не представлявали война „в прекия, съвременен смисъл на думата“.
Путин смята, че ако Европа започне собствена война, ще се стигне за кратко време до ситуация, в която „няма да има с кого да се водят преговори“.
От своя страна, американският президент Доналд Тръмп заявява на 08.12.2025, че Европа представлява разпадаща се група от нации, ръководена от слаби хора, които не знаят какво правят.
Може би международните отношения са вече пред фаза да се изграждат според волята и добродушието на Русия, САЩ и Китай.
8.
Много вода е изтекла след излизането на фундаменталните книги на Кисинджър и Бжежински и анализираните в тях възможности за развитие на САЩ и света докато умните глави в САЩ проумеят, че свят без Русия е невъзможен.
Както и че траен мир без участието на Русия също не може да има.
В този контекст доста лидери на Запад може би следва да потърсят отговор на въпроса:
КОЙ НИ НАКАРА ДА ПРЕНЕБРЕГНЕМ ТРЕЗВИЯ УМ НА КИСИНДЖЪР, КОЙТО НИ СОЧЕШЕ КАК НАЙ-ДОБРЕ ДА СЪХРАНИМ МИРА, СВЕТА И СЕБЕ СИ КАТО ВОДЕЩИ СВЕТОВНИ БОГАТИ И СИЛНИ ДЪРЖАВИ, ТА СЕ ПОВЕДОХМЕ ПО РАЗСЪЖДЕНИЯТА НА БЖЕЖИНСКИ ДА СЕ ОПИТАМЕ ДА ПОДЧИНИМ РУСИЯ, А ЗАЩО НЕ И ДА СИ ПОДЕЛИМ НЕЙНИТЕ РЕСУРСИ!