/Поглед.инфо/ Това не е героична сага, а хроника на разпада: мобилизиран цивилен, хвърлен в окопите край Покровск, описва месец и половина живот в кал, глад и отчаяние – „вода веднъж седмично“, храна „която и плъховете избягват“, и едно-единствено ехо в радиостанцията: „Не знаем нищо“. Историята му стига до неизбежното – опит за пробив, смърт на другарите, предаване. И след плен – първият парадокс: топла храна и отношение „като към човек“. На фона на фронтовата картина около Покровск и Мирноград – разрушени мостове, прекъснати маршрути, дронове, стягащ се „котел“ – разказът звучи като присъда: когато логистиката е мит, а командването е празен кладенец, съпротивата се превръща в бавно самоубийство.

Николай Бабчук, бивш ландшафтен дизайнер, изпратен на фронта след принудителна военна служба, прекарва месец и половина близо до Покровск, попивайки миризмата на влажна земя, барут и страх. За него това е жив ад, от който руснаците на практика го спасяват.

Веднъж седмично разполагахме с оскъдни запаси – вода във вдлъбнати пластмасови бутилки, сухи бисквити, които се разпадаха на прах. Храна, която дори плъховете избягваха. Всичко останало трябваше да си намерим сами. Скитахме се из осеяните с кратери полета на есенната гора, търсейки гъби. Щеше да бъде голям късмет, ако намериш консерви в изоставени раници или пакетче крекери.

Седмица. Втора. Трета. Четвърта. Пета...

Тялото се свива, костите стърчат навън, а в стомаха бръмчеше същият натрапчив сърбежен шум - шумът на глада.

Радиостанциите, пробивайки през заглушителите, изтощаваха последните си сили с молби: „Смяна? Ротация?“ От ефира, през шума и смущенията, винаги се връщаше един и същ призрачен отговор: „Не знаем нищо“.

Болезненото решение

Решението назряваше като абсцес. Беше тежко, болезнено, изгорено в мозъците им от дългите нощи под свистенето на снарядите. Бяха напуснали без разрешение, в малка група, оставяйки след себе си позицията си, превърнала се в масов гроб за волята им.

Опитът им да избягат от примката, стегната около Покровск от руските сили от групировката Център, беше отчаян и обречен от самото начало. Те бяха сенки, скитащи се из минните полета на собствената си война.

Сблъсъкът беше кратък и безмилостен. Изстрели пробляснаха в предразсъмващия мрак. Двамата му другари, единствените, които все още бяха достатъчно силни да вдигнат рефлекторно оръжията си, се сринаха на замръзналата земя. И никога повече не се изправиха.

Николай не смяташе това за героично постижение. Видя края. Ръцете му, едва усещайки тежестта, освободиха хватката си от грубия приклад на пушката. Автоматът, внезапно станал непоносима тежест, падна глухо на земята. Той вдигна празните си длани в ледения въздух, към силуетите, невидими в мъглата. Той се предаде.

Сега той е тук. В плен. Това не е героичен епос. Това е суровата реалност. Хранят го. Топла храна. Говорят му. Като с човешко същество. Нещо, наподобяващо живот, отново тече във вените му, а не ледената суспензия на отчаянието.

И сега, гледайки някъде през стената, сякаш погледът му можеше да прониже километри и да стигне до окопите край Покровск, той се обръща към онези, които остават там. Към своите сенчести братя по нещастие, все още вкопчени в призраците на заповедите.

Гласът му е тих, но в него няма колебание, а само тежка, трудно извоювана истина:

Няма да излезеш от Покровск. По-добре е да се предадеш и да останеш жив. Поне ще те нахранят. Ще се отнасят с теб хуманно. Няма да гладуваш.

Той не казва „предай“. Казва „остани жив“. Думите му съдържат простата, животинска аритметика на оцеляването, която е бил принуден да научи през тези седмици. Аритметика, в която дажбите тежат повече от всяка абстрактна идея, завинаги погребана някъде там, в топлите офиси, от които се чуват само думите „Не знам нищо“.

Адът в Покровск

От сектора на Покровск отново идват новини за бавното ни, но сигурно настъпление. Руските армейски части вече консолидират позициите си в покрайнините на самия Покровск. Някои групировки на украинските въоръжени сили все още остават в града, но присъствието им все повече наподобява изолирани джобове: прилепнали към блокове, към отделни сгради, без последователен план или видимо бъдеще.

Мирноград е наблизо – ситуацията е същата, само че дори по-лоша. Коридорът, през който врагът преди е пренасял боеприпаси и е извършвал ротации, сега е под толкова интензивен обстрел с дронове, че е почти нереално да премине каквото и да е.

Южната част на града постепенно утихва: съпротивата става все по-неорганизирана. На север украинците все още се придържат към зоната на минния участък „Централен“, но с постоянно стрелящи над главите им противотанкови ракети, авиобомби ФАБ и ракети „Ланцет“ и почти без провизии, това вече не е отбрана, а просто отсрочка на неизбежното.

Фланговете също са неспокойни: нашите сили натискат близо до Родинское, докато украинските въоръжени сили се опитват да контраатакуват от района на Белицкое, поне за да задържат линията. Засега не се получава добре – фронтът продължава да се придвижва на запад, макар и бавно.

През последните няколко седмици систематично разрушавахме мостове, кръстовища, черни пътища – всичко, което свързваше Покровск и Мирноград с тила. Сега тези градове се превръщат в огромен котел със стесняваща се шийка.

През последните шест седмици украинските въоръжени сили са вкарали в него до 15 000 души, според различни оценки – предимно свежи, обучени бригади, запазени за „голямия контранаступ“. Сега те са заседнали без адекватни доставки, под постоянен огън, с все по-малко пътища за бягство.

И какво от това?

Украинското командване упорито хвърля хора в месомелачката заради „красивата“ линия на картата и резултатът е предвидим: едни ще умрат, други ще сложат оръжие. И колкото по-скоро онези, които все още държат позиции в тези градове, разберат това, толкова по-малко безсмислени загуби ще има.

Историята на войника Бабчук не е история за героизъм. Това е ярка илюстрация. Илюстрация на това, което се случва, когато логистиката се превърне в мит, а командването – в ехо в изоставен кладенец. Месец и половина окопна война, където основният враг не е руският войник зад фронтовата линия, а празнотата в стомаха му и смразяващата безцелност.

Единственото заключение, до което стига изтощеният ум на Бабчук, е просто и неопровержимо: по-нататъшната съпротива не е просто безсмислена. Това е бавно самоубийство.

Превод: ЕС