Първата тема в разговора между Владимир Трифонов и проф. Нако Стефанов е свързана с поредната вълна удари срещу руска територия. Според информацията, обсъждана в интервюто, атаките са засегнали не само инфраструктурни обекти, но и граждански цели, включително автобус с деца. Независимо че подобни твърдения във военновременна обстановка често се нуждаят от допълнително потвърждение, самият факт, че подобни съобщения все по-често присъстват в информационния поток и от двете страни, показва нещо по-важно. Войната постепенно напуска рамката на ограничените военни операции и навлиза в логиката на изтощаването.
Това не е просто въпрос на ракети, дронове или артилерия. Войните винаги се решават от логистика. Колко дизел има. Колко локомотиви работят. Колко електроенергия достига до заводите. Колко специалисти могат да ремонтират повредените системи. Колко нови хора могат да бъдат мобилизирани без икономиката да започне да губи устойчивост. Тези фактори рядко попадат в заглавията, но именно те определят продължителността на всеки конфликт.
В този смисъл проф. Стефанов поставя акцент върху нещо, което през последните месеци все по-често присъства и в руски, и в западни анализи. Руското ръководство изглежда достига до извода, че досегашният модел на водене на бойните действия не носи достатъчно бърз стратегически резултат. Териториалните придобивки са реални, но остават бавни. Загубите са значителни. Украинската система продължава да функционира благодарение на външна подкрепа, а логистичните канали през Полша, Румъния и Черно море не са напълно прекъснати.
Тук се появява въпросът дали Москва няма да премине към много по-мащабна стратегия срещу инфраструктурата на украинските градове. Това е сценарий, който периодично се обсъжда от руски военни анализатори. Той се основава не върху овладяване на всяко населено място чрез пехота, а върху системно разрушаване на транспортната, енергийната и административната инфраструктура.
Тази логика изглежда проста. Ако не можеш да прекъснеш фронта, прекъсваш неговото снабдяване. Ако не можеш да ликвидираш всички бойни части, затрудняваш придвижването на гориво, резервни части и боеприпаси. Само че тук има един проблем. Съвременна Украйна не съществува само благодарение на собствените си ресурси. Тя съществува като част от по-голяма финансова и логистична система, в която участват Европейският съюз, Великобритания и Съединените щати.
Поради тази причина всяка оценка за развитието на конфликта неизбежно стига до отношенията между Москва и Запада. Именно тук проф. Стефанов прави едно от по-интересните разграничения в разговора. Той не приема формулата „колективен Запад“ като единна политическа конструкция. Според него днес вече съществуват две различни линии.
Едната линия е свързана с европейските институции и с онези политически кръгове, които продължават да разглеждат конфликта като стратегически инструмент за ограничаване на Русия. Другата линия се формира около администрацията на Доналд Тръмп и около онези американски среди, които виждат основния глобален конкурент не в Москва, а в Пекин.
Това разграничение не е лишено от основания. Достатъчно е да се погледнат няколко показателя. Европейската индустрия губи евтини енергийни ресурси. Германската икономика продължава да изпитва затруднения. Производствени мощности се изнасят извън Европа. Междувременно Вашингтон успява да привлича част от капитала и производството обратно на американска територия чрез програми като Inflation Reduction Act.
Числата показват, че икономическите последствия от конфликта се разпределят неравномерно. Европа плаща по-висока цена от Съединените щати. Това не означава автоматично, че между Брюксел и Вашингтон има открит конфликт. Но означава, че интересите започват да се разминават.
Още по-интересна е историческата част от разговора. Проф. Стефанов обръща внимание на твърденията на беларуския президент Александър Лукашенко относно събитията през пролетта на 2022 година. Според версията, която Лукашенко представя в интервю за арабски медии, руското ръководство е разчитало на възможността за политическо уреждане на конфликта след настъплението към Киев.
Тук навлизаме в територия, където окончателни доказателства трудно могат да бъдат намерени. Част от документите остават непублични. Част от участниците представят различни версии. Факт е обаче, че както бившият британски премиер Борис Джонсън, така и редица украински и западни представители впоследствие потвърдиха съществуването на интензивни преговори през първите седмици на войната.
Точно този спомен продължава да влияе върху руската политическа психология. В Москва все по-често се говори за „измамени договорености“, за „загубено доверие“ и за невъзможност конфликтът да бъде приключен чрез обещания и гаранции. Независимо дали човек приема тази гледна точка или не, тя има значение, защото определя начина, по който руските елити вземат решения днес.
А това означава, че всяка следваща дипломатическа инициатива ще бъде посрещана с много по-голям скептицизъм от страна на Кремъл, отколкото през 2022 година. И точно тук започва следващият голям въпрос. Ако политическото доверие е разрушено, ако военната победа изглежда скъпа, а икономическото изтощение продължава и от двете страни, тогава какво всъщност се опитват да постигнат основните играчи?
Отговорът постепенно измества разговора далеч отвъд Украйна и го насочва към истинската тема на XXI век – технологичното съперничество между Съединените щати и Китай.
