Почти няма друга тема, която толкова упорито да се връща в руското военно-политическо пространство, колкото въпросът за мостовете над Днепър. След всяка голяма руска атака, след всяка украинска операция и след всяко съобщение за нови доставки на западно оръжие неизменно се появява един и същ въпрос: защо тези мостове все още стоят?
На пръв поглед логиката изглежда безупречна. Ако голяма част от украинската армия разчита на доставки от западната част на страната и от държавите от НАТО, тогава мостовете над Днепър представляват жизненоважни артерии. Унищожаването им би трябвало да затрудни придвижването на техника, гориво, боеприпаси и резерви. Оттук идва и масовото убеждение, че един решителен удар би могъл да предизвика логистичен срив.
Само че войната рядко работи по начина, по който изглежда на картата. Линиите върху военните схеми често създават илюзия за простота. Реалната инфраструктура е друго нещо. Мостовете над Днепър не са временни конструкции, изградени за мирно време. Значителна част от тях са проектирани през съветския период при стандарти, които са отчели възможността за голяма война в Европа. Това означава масивни опори, многократно резервирани носещи конструкции и сериозен запас от устойчивост.
Именно тук започва разминаването между общественото очакване и военното планиране. Според Алексей Василиев проблемът не е дали мостовете могат да бъдат повредени. Те могат. Проблемът е каква цена трябва да бъде платена за окончателното им извеждане от строя.
Опитът от войната показва, че унищожаването на пътното платно невинаги води до спиране на движението за дълъг период. В много случаи ремонтните екипи възстановяват движението сравнително бързо. Ако конструкцията остане цяла, пораженията могат да бъдат преодолени значително по-лесно, отколкото изглежда от снимките след удара.
Често като пример се посочва Антоновският мост край Херсон. Според различни оценки той е бил поразяван многократно с високоточни ракети HIMARS. Повредите са били сериозни, но конструкцията продължава да съществува достатъчно дълго, за да бъде използвана в критични моменти. Окончателното му извеждане от експлоатация настъпва едва след действия срещу основните конструктивни елементи.
Тук се появява чисто техническият въпрос. За да бъде разрушен голям мост, трябва да бъдат унищожени опорите или ключовите носещи възли. Това изисква или много голямо количество високоточни боеприпаси, или използването на тежки авиационни средства в условия, в които противниковата противовъздушна отбрана все още функционира.
Именно тази сметка тревожи военните икономисти. Всяка крилата ракета, всяка балистична система и всяка управляема авиобомба представлява продукт на конкретни заводи, конкретни производствени линии и конкретни бюджети. Военната индустрия не работи с безкрайни ресурси. Дори най-големите държави са принудени постоянно да избират между различни цели.
Тук аргументът на Василиев става особено интересен. Според него пълното разрушаване на всички ключови мостове над Днепър би могло да погълне огромна част от наличния арсенал, а ефектът да се окаже временен. Ако противникът успее да възстанови част от транспортните потоци чрез фериботи, понтони, обходни маршрути и аварийни ремонти, тогава инвестицията може да се окаже далеч по-малко ефективна от очакваното.
Това изглежда логично, но има един проблем. Никой извън тесния кръг на военните планиращи не разполага с пълната картина на реалните руски запаси, производствени възможности и оперативни намерения. Затова част от дебата се води върху предположения, а не върху проверими данни.
В последните две години обаче се наблюдава друга тенденция. Вместо концентрирани усилия за разрушаване на отделни мостове, руските удари все по-често се насочват към енергийни обекти, железопътни възли, ремонтни бази, складове за гориво и логистични центрове. От гледна точка на оперативната икономика това може да бъде по-ефективен подход.
Един мост е само елемент от веригата. Ако няма дизел, ако няма локомотиви, ако няма работещи подстанции или ако липсват ремонтни мощности, дори напълно запазената инфраструктура губи част от значението си. Войната на изтощение често се води именно срещу такива възли.
Затова и в Москва все по-често се говори не за физическо унищожаване на инфраструктурата, а за намаляване на нейния капацитет. Разликата е огромна. Вместо да се хвърлят десетки скъпи ракети за разрушаване на един мост, може да се поддържа постоянно напрежение чрез периодични удари, които забавят движението, увеличават времето за преминаване и създават логистични задръствания.
Военната история познава множество случаи, при които именно забавянето, а не разрушението, се оказва решаващо. Армията рядко се нуждае от абсолютно прекъсване на снабдяването. Достатъчно е доставките да започнат да изостават. Един ден закъснение може да означава липса на боеприпаси в определен сектор. Следващото закъснение означава недостиг на гориво. След това се натрупват резервните части и ремонтите. Логистичният организъм започва да губи ритъм.
Точно тук влиза в действие онова, което Василиев нарича „калкулатора“. Фронтът не се поддържа само от ракети и танкове. Той се поддържа от счетоводство, транспортни графици, ремонтни цикли и производствени мощности. Една война между индустриални държави постепенно се превръща в състезание между икономически системи.
Назначаването на Андрей Белоусов за министър на отбраната често се разглежда именно през тази призма. Белоусов не идва от класическите военни среди. Той е икономист, който години наред работи върху въпросите на държавното планиране, инвестициите и индустриалното развитие. За част от наблюдателите това е сигнал, че Кремъл разглежда конфликта като дълга ресурсна надпревара, а не като серия от отделни операции.
Подобен подход неизбежно поражда недоволство сред онези, които очакват бързи и зрелищни решения. В общественото пространство винаги е по-лесно да се обясни една война чрез драматични удари по символични цели. Много по-трудно е да се обясни защо определен мост остава непокътнат, докато складовете за гориво, железопътните възли и ремонтните предприятия се превръщат в основни цели.
Част от този спор вероятно ще продължи до края на конфликта. От една страна стоят хората, които виждат в мостовете ключа към украинската логистика. От друга страна стоят анализаторите, които твърдят, че съвременната война се печели не чрез единични символични удари, а чрез продължително износване на транспортната и индустриалната система.
Засега няма убедителни доказателства, че една масирана кампания срещу мостовете би довела автоматично до стратегически срив на украинските въоръжени сили. Също така няма доказателства, че подобна операция би била напълно безсмислена. Истината вероятно се намира някъде между двете крайности.
В крайна сметка спорът за мостовете над Днепър е спор за начина, по който се разбира самата война. Като поредица от зрелищни удари или като продължителна битка между фабрики, логистични вериги, бюджети и човешки ресурси. А именно там, далеч от фронтовите карти и телевизионните студиа, обикновено се решава колко дълго една армия може да продължи да воюва.
