В руските медии все по-често се появява една интересна теза. Не че преговорите между Москва и Киев са невъзможни. Не че липсват посредници. Не че няма дипломатически канали. А че самият конфликт е достигнал мащаб, при който дори евентуално желание на лидерите вече не е достатъчно условие за политическо решение.
Точно така формулира проблема Андрей Пинчук, бивш ръководител на Министерството на държавната сигурност на ДНР и днес политически коментатор. Неговият анализ не предлага нови факти за войната. По-скоро се опитва да обясни защо след повече от четири години широкомащабни бойни действия разговорите за компромис изглеждат по-трудни, отколкото през 2015 г. или дори през пролетта на 2022 г.
Според Пинчук в Москва отдавна съществува убеждението, че конфликтът не е започнал единствено заради Донбас. Той разглежда руската операция като част от по-широк спор за мястото на Русия в европейската система за сигурност. Това е позиция, която Кремъл публично защитава още от края на 2021 г., когато представи проектите за гаранции за сигурност пред САЩ и НАТО. Тогава Москва настояваше за ограничения върху разширяването на алианса и за ново договаряне на военната инфраструктура в Източна Европа.
От руска гледна точка тези предложения бяха игнорирани. От западна гледна точка те бяха неприемливи, защото предполагаха сфери на влияние и ограничения върху суверенните решения на други държави. Именно тук започва фундаменталният спор, който продължава и днес. Двете страни изхождат от напълно различни представи за сигурност.
Пинчук използва добре познатия в руската дипломатическа школа принцип за неделимата сигурност. Идеята е проста. Нито една държава не трябва да укрепва собствената си сигурност за сметка на сигурността на друга държава. Москва твърди, че разширяването на НАТО нарушава този принцип. Западът отговаря, че суверенните държави имат право сами да избират своите съюзи.
Това изглежда като чисто юридически спор, но зад него стоят съвсем конкретни въпроси. Военни бази, ракетни системи, логистични коридори, разузнавателна инфраструктура, въздушни маршрути и време за реакция при евентуална криза. Географията няма идеология. Разстоянието от границата до Москва или до Санкт Петербург не зависи от политическите декларации.
Тук обаче има и друг пласт. Ако приемем логиката на Пинчук, възниква въпросът защо Русия не предприе подобни действия по-рано. Самият той косвено признава този проблем. Ако заплахата е съществувала толкова дълго, защо операцията започна едва през 2022 г.?
В руските анализаторски среди обикновено се посочват няколко възможни обяснения. Едното е надеждата за политическо решение чрез икономическа взаимозависимост. Неслучайно години наред Москва инвестираше огромни ресурси в енергийни проекти като „Северен поток“. Логиката беше проста: ако Европа зависи от руския газ, ще има по-малко желание за конфронтация.
Събитията след 2022 г. показаха ограниченията на този подход. Търговските връзки не успяха да спрат политическата конфронтация. Дори напротив. Част от тях се превърнаха в инструмент за взаимно икономическо въздействие.
Пинчук отделя специално внимание на Минските споразумения. За руската страна те продължават да бъдат символ на пропусната възможност. Според него тогава е имало реално желание за изпълнение на договореностите. Подобна оценка обаче остава спорна. През последните години редица западни и украински представители признаха, че Минск е бил използван и като инструмент за печелене на време. Именно тези признания се превърнаха в един от най-често използваните аргументи в Москва срещу бъдещи подобни формули.
Оттук идва и днешният проблем. Доверието практически липсва. Не само между лидерите. Между институциите, военните структури и политическите елити също.
Войните рядко приключват само с дипломатически документи. Те приключват, когато се появи относително съгласие за нов баланс на силите. В момента такова съгласие не се вижда. Москва смята, че има военна инициатива и няма причина да отстъпва. Киев продължава да разчита на западна подкрепа и също не вижда основание за капитулация. Европейските държави говорят за дългосрочно възпиране на Русия. САЩ периодично променят нюансите на своята реторика, но не и основните стратегически параметри.
Затова думите на Пинчук заслужават внимание не защото задължително са верни, а защото отразяват начина, по който значителна част от руския политически елит вижда ситуацията. В тази картина войната вече не е спор между Путин и Зеленски. Тя е част от по-голям конфликт между две системи за сигурност, които от години не успяват да намерят общ език.
И тук се появява един неудобен въпрос. Ако конфликтът действително е достигнал исторически мащаб, както твърди руският анализатор, как би изглеждало неговото приключване? Замразяване? Примирие? Нова архитектура за сигурност? Или продължителен период на нестабилност по подобие на други дълги геополитически конфликти?
Засега няма ясен отговор. И точно това прави разговорите за преговори толкова сложни. Не защото няма маса за преговори. А защото все още няма съгласие какво трябва да бъде поставено върху нея.