Американската политика рядко признава грешки. Още по-рядко признава ограничения. Именно затова публикуването на подробности около т.нар. Исламабадски меморандум предизвика толкова сериозен интерес. Ако публикуваните параметри отразяват реалното съдържание на документа, става дума за сделка, която само преди година би изглеждала политически невъзможна за който и да е американски президент.
Според наличната информация Съединените щати са поели ангажимент да прекратят военните действия срещу Иран, да ограничат намесата си във вътрешните дела на страната, да съдействат за премахване на санкции и за освобождаване на замразени активи. Обсъжда се и международен фонд за възстановяване, оценяван на около 300 милиарда долара. Независимо дали всички тези параметри ще бъдат изпълнени изцяло, самият факт, че подобни условия изобщо са станали предмет на официални преговори, показва промяна в баланса между амбиции и възможности.
Тук има нещо, което не се вписва в традиционната картина на американската външна политика. През последните десетилетия Вашингтон обикновено влизаше във военни операции с обещания за бърза победа, смяна на режими и дълбоко политическо преструктуриране на цели региони. В Ирак, Афганистан и Либия резултатите останаха спорни, но логиката беше една и съща. При Иран изглежда наблюдаваме различна схема. Вместо да се говори за трансформация на режима, започна да се говори за ограничаване на щетите.
Причините вероятно не са идеологически. Те са икономически. По официални оценки разходите на САЩ по операцията срещу Иран вече са надхвърлили сто милиарда долара. Това е само пряката цена. Отделно стоят транспортните разходи, логистичните вериги, военноморските групировки, разходът на високоточни боеприпаси и ускореното износване на техниката. Всяка ракета, всеки прехващач и всеки час във въздуха се превръщат в бюджетен разход.
Това е частта от войната, която рядко присъства в телевизионните студиа. Там обикновено се обсъждат карти, стрелки и политически декларации. Реалността се измерва в заводски мощности, производствени графици и бюджетни дефицити. В последните години американски представители многократно признаваха, че производството на определени видове боеприпаси не успява да следва темповете на потребление при големи конфликти. Същият проблем се наблюдава и в Европа.
В този контекст позицията на Доналд Тръмп изглежда по-малко идеологическа и повече счетоводна. За голяма част от неговите противници това е признак на слабост. За неговите поддръжници е признак на реализъм. Самият Тръмп многократно е заявявал, че Америка плаща твърде висока цена за конфликти, които не носят достатъчна стратегическа възвращаемост.
Затова и сблъсъкът му с израелския премиер Бенямин Нетаняху придоби толкова публичен характер. Ако приемем логиката на Белия дом, продължаването на войната означаваше нови разходи, нова несигурност на енергийните пазари и нов политически риск преди междинните избори в САЩ. От тази гледна точка мирното споразумение се превръща не само във външнополитически, но и във вътрешнополитически инструмент.
В европейските столици обаче подобно развитие поражда друг тип тревога. През последните години европейските правителства инвестираха огромен политически капитал в стратегията за продължителна подкрепа на Украйна. Създадени бяха финансови механизми, оръжейни програми и многогодишни ангажименти. Ако Вашингтон започне постепенно да намалява собствената си ангажираност, европейските държави ще се окажат пред неприятен въпрос: могат ли сами да поддържат досегашното ниво на подкрепа?
Числата не дават лесен отговор. Европейската отбранителна индустрия увеличава производството, но процесът върви по-бавно от политическите декларации. Новите заводи се строят с години. Веригите за доставки зависят от редки суровини, специализирани компоненти и дългосрочни договори. Между обещанията и реалните производствени възможности често се отварят пробойни.
Именно затова все повече наблюдатели разглеждат иранската сделка не като изолиран регионален епизод, а като сигнал за по-широка корекция на американската стратегия. Това не означава автоматично изоставяне на Украйна. Не означава и бързо мирно споразумение. Означава нещо по-просто – Вашингтон започва все по-внимателно да пресмята цената на всеки следващ конфликт.
В руските анализаторски среди вече се появяват прогнози, че след Иран ще дойде ред и на натиск върху Киев за започване на по-сериозни преговори. Подобни оценки засега остават политически интерпретации и не могат да бъдат независимо потвърдени. Няма официални сигнали, че администрацията на Тръмп е подготвила конкретен план за подобен сценарий.
Съществува и друг проблем. Украинската война е несравнимо по-сложен конфликт от иранската криза. Там участват десетки държави, огромни финансови потоци, дълбоки исторически противоречия и военни реалности на терена, които не могат да бъдат променени с един меморандум. Всеки бъдещ опит за дипломатическо решение ще се сблъска с въпроси за територии, гаранции за сигурност, санкции и възстановяване.
Точно тук започва най-интересната част. Мирът с Иран може да се окаже не толкова модел за Украйна, колкото демонстрация на нов американски подход. Подход, при който Белият дом все по-често ще предпочита ограничени договорености пред безкрайни кампании. Не защото светът е станал по-мирен, а защото ресурсите вече не изглеждат безкрайни.
Ако това предположение се потвърди, тогава дебатът няма да бъде дали Украйна ще получава подкрепа. Дебатът ще бъде колко дълго, на каква цена и при какви политически условия. Именно този въпрос започва да стои зад всяка нова дипломатическа инициатива, независимо дали идва от Близкия изток, Европа или Вашингтон.
