/Поглед.инфо/ Борейки се с пандемията, рецесията и общонационалните протести, повечето американци съвсем разбираемо са фокусирани на собствената си страна, докато се готвят да гласуват.

Външната политика се нарежда едва на шесто място сред основните притеснения на регистрираните избиратели, според социологическо проучване от август месец на Пю рисърч.

На фона на хоспитализацията на Тръмп за Ковид-19 не е сигурно дали американските граждани ще имат дори и шанса да видят двамата президентски кандидати да дебатират външната политика лице в лице. А и на малцина изглежда им пука.

И все пак, изглежда, че следващото десетилетие най-вероятно ще бъде ключово за Америка във външната политика поне толкова, колкото и у дома.

Китай скоро ще задмине Съединените щати икономически и вече показва мускулите си по света - от върховете на Хималаите до стартъп компаниите в Силиконовата долина.

Близкият изток си остава в огньове, докато южните съседи на Америка се пекат на бавен огън. За да перифразираме Лев Троцки, американците може да не се интересуват от външната политика, но тя се интересува от американците.

Президентските администрации установяват американската външнополитическа линия, независимо от това дали тя завършва с "доктрина" в името си. Конституцията дава на президента широк спектър на свобода при действията му във външната политика, дори и на фона на разделен Конгрес.

Реторично, Доналд Тръмп и Джо Байдън имат често различни възгледи за света и мястото на Съединените щати в него.

Джо Байдън обещава връщане към предишното, докато Доналд Тръмп обещава още разтуряне. Но приказките са евтино нещо. Как Доналд Тръмп и Джо Байдън ще се справят с външнополитическите предизвикателства пред Америка през 2021 година и след това?

Войни завинаги?

Моментът на развръзка на републиканските първични избори през 2016 година може би е бил дебатът в Южна Каролина, където Доналд Тръмп отхвърли свещената крава - наследството на Джордж Буш.

Едно десетилетие след мрачните дни на войната в Ирак и много след като по-голямата част от страната осъзна, че войната е абсолютна катастрофа, Доналд Тръмп наруши клетвата за мълчание на Републиканската партия по въпроса.

Той нарече Ирак "голяма и дебела грешка" и припомни на гласоподавателите, че Световният търговски център падна докато Джордж Буш беше на стража.Тогава Тръмп беше нападнат от последното отроче на династията Буш и поредица от подмазващи се епигони като Марко Рубио.

Аудиторията го освирка, но Доналд Тръмп лесно се добра до победа в критичните първични избори в Южна Каролина, установявайки се твърдо като човек, който къса с интелектуално банкрутиралият външнополитически естаблишмънт на собствената си партия.

Срещу Хилари Клинтън апостасията на Доналд Тръмп по въпроса за неспирните войни също беше може би толкова важна.

Група академици - Дъглас Кринър и Францис Шен убедително обясниха, че един "таван на жертвите" обяснява огромният брой гласове, с които Тръмп надминава Мит Ромни в ключовите щати като Пенсилвания, Мичиган и Уисконсин.

В най-лошия случай изглеждаше ясно, че Доналд Тръмп е неутрализирал външнополитическите акредитиви и визитна картичка на Хилари Клинтън, която е бивш сенатор и бивш държавен секретар на Съединените щати.

И все пак, историята на Доналд Тръмп е доста смесена в това отношение. Симпатизантите сигурно ще забележат, че той е първият президент, който не е вкарвал Съединените щати в нова война от 40 години насам.

Но също така, той не е прекратил нито една от чуждестранните интервенции, които наследи. Всъщност, в момента има повече американски военни в Персийския залив, откакто Тръмп влезе в Овалния кабинет.

Американските войници все още защитават прашните пясъчни пунктове от Леванта до Хиндукуш и от време на време се озовават във въоръжени сблъсъци.

Америка също така е спонсорирала и позволявала някои от най-гадните конфликти в региона, като например катастрофалната военна кампания в Йемен, водена от Саудитска Арабия.

Доналд Тръмп помогна да се ратифицира надигащата се антанта между Израел и Обединените арабски емирства чрез бабуването си.

Независимо от последния му туийт, няколко хиляди американски войници най-вероятно ще останат в Афганистан поне до януари месец догодина.

Иранската политика на президента Доналд Тръмп е опасна смесица между враждебност и въздържание. Тя стана най-притесняващия елемент от политическите цели на президентската администрация в Близкия изток.

Въпреки, че напусна Съвместния всеобхватен план за действие, т.е. ядреното споразумение, съответно опитвайки се да задуши Иран чрез икономическа война и убивайки генерала от Корпуса на ислямската революционна гвардия Касем Солеймани, Тръмп все пак отстъпи, когато беше на ръба на войната.

Президентът също така открито говори за "по-добра сделка" с иранската теокрация, но държавният секретар Майк Помпео издаде списък с предварителни условия, които за Иран са равнозначни на капитулация пред Америка.

Изправен пред несмъртоносен саботаж на петролните танкери, свалянето на американски дрон и дори безпрецедентната атака срещу саудитски петролни рафинерии, президентът Доналд Тръмп все пак отказа да нападне Ислямската република.

Неговите защитници твърдят, че той съзнателно е отишъл там, където други не са могли, сплашвайки иранците и поставяйки условията за американското изтегляне от региона.

Повечето земни мислетили, несвикнали на този шах с десет измерения може да си помислят, че тези, които си играят с огъня обикновено се нараняват.

Най-голямото качество на Доналд Тръмп що се отнася до най-волатилния регион на света беше неговият инстинктивен реализъм. Тръмп разбра, че не сме нито 1938, нито 1989 година, както и че продължаващото американско силово гарантиране за петрола, който сега най-вече пътува на изток (уви, както за американските приятели, така и за враговете) е ненужно.

Готовността на президента да приеме очевидните факти на мястото и да преговаря с талибаните произтичат от същото нещо.

Тръмп тепърва трябва да покаже или убеждението или компетентността за да изкара американските военни сили от близкоизточното блато, което редовно той критикува.

Ами Байдън?

Ангажиран ли е да бъде войник завинаги, готов като Хилари Клинтън да поставя американски флагове и на край свят, че и отвъд?

Почти 50-годишната му кариера индикира друго нещо. Джо Байдън е гласувал срещу първата война в Ирак, но в подкрепа на втората. И в двата случая е съжалявал за гласовете си.

Той се противопостави на ескалацията в Ирак и Афганистан, и макар и чинопреклонно да носеще горещата вода за администрацията на Барак Обама, Байдън все пак твърди, че е бил против интервенцията в Либия, която остави страната разрушена и все още във война.

Джо Байдън обещава, че ще върне Съединените щати към ядреното споразумение с Иран, въпреки, че това най-вероятно ще е по-лесно за казване, отколкото за правене.

Дългата история на Джо Байдън с Близкия изток, като кратката на Тръмп, е в най-добрия случай смесена работа.

Като Доналд Тръмп, Байдън е свободен от повечето опасни американски кръстоносни импулси. Преценката на Джо Байдън може да е съмнителна и обект на критики, но той изглежда признава и оценява ясните граници на това какво американските бомби могат да постигнат.

Създаването на нации не седи високо в списъка на политическите му цели.

През 2010 година Байдън заяви на афганистанския пратеник Ричард Холбрук, този същински легат на либералните интернационалисти следното:

"Няма да пратя моето момче (покойният син на Байдън Бьо) отново там да рискува живота си за правата на жените."

Миналата година Джо Байдън се изправи здраво и устоя земята под краката си, когато водещата от CBC News Маргарет Бренън го попита относно размяната.

Говорейки с доста нехарактерна точност, бившият вицепрезидент обясни:

"Това, което имах предвид е, че има хиляда места, където можем да отидем да се борим с несправедливостта. Мога да се сетя за поне 10 държави, където жените или пък децата или хората като цяло, се преследват и нараняват", каза Байдън.

"Но идеята, че можем да използваме нашите въоръжени сили за да решим всеки един вътрешен проблем, който съществува по света, не е по нашата сила и капацитет", категоричен беше бившият вицепрезидент.

"Въпросът е дали е заложен личният жизнен интерес на Америка или жизненият личен интерес на някой от нашите съюзници", каза демократът Байдън.

Предпочитаната от Джо Байдън близкоизточна военна политика на антитероризъм се равнява на приемане без ентусиазъм на една война на изтошение с нисък интензитет, чийто край не се вижда.

Но поне няма лицемерие. Както Патрик Портър от Бирмингамския университет отбеляза неотдавна:

"Има един мъдър Байдън, който от време на време пробива през мъглата."

И двамата кандидат-президенти обаче, се провалят на най-важния настоящ външнополитически тест - Сирия.

Кампанията срещу Ислямска дърава в Сирия се проточи от администрацията на Барак обама до тази на новия президент Доналд Тръмп.

Последното убежище на ИДИЛ, Багуз падна през март 2019 година. И все пак американските войници остават в Сирия и днес, на пръв поглед за да пазят скромните резерви от петрол на страната от ръцете на джихадистите.

Сирия е в руини и американските войници са наблюдатели на финалния акт от гражданската война, като руските и турските военни сили са на некомфортно близко разстояние.

И Доналд Тръмп, и Джо Байдън обещаха и се ангажираха към тази най-нерационална от всички кампании, поддържайки една неефективна сирийска експедиция, която е просто покана за една бъдеща криза в страната.

За да оценим ситуацията, и двамата мъже подкрепита Закона Цезар за санкциите - поредният опит да се доведе до смяна на режима в Сирия чрез други средства, та ако ще и истинските сирийци да бъдат проклети и нещастни.

Китай

Китай е подписът и белегът на президента Тръмп върху външната политика, както и мястото, където той направи най-значителното си влияние в траекторията на Америка.

Отхвърляйки както двупартийния консенсус за свободната търговия, така и утопичната вяра, че просперитетът ще доведе до надигане на либерализма в Китайската народна република, Тръмп постави Китай в центъра на президенството си.

Той преориентира Държавния департамент на обороти на конкуренция между велики сили, инициирайки търговска война и засилвайки американските отношения с традиционно неутралната Индия.

Опитвайки се да мобилизира света срещу инсталирането на 5G от Хуауей, администрацията на Доналд Тръмп се опитва в единадесетия час да спре това, което авторът и анализатор Дейвид Голдман описа като един "дигитален Пърл Харбър".

Дори критиците на президента Тръмп признават, че той засили и акселерира завоя на Съединените щати от Китай, провокирайки изключително закъсняло признание на китайската нарастваща мощ и предизвикателство към хегемонията на Америка.

Джо Байдън, който посети Китай през 1979 година като част от първата делегация на Конгреса след нормализацията на отношенията, не може да се похвали с подобна яснота.

Като сенатор и вицепрездинет, байдън твърдо седеше на коловоза на двупартийния консенсус по Китай, според който Китайската народна република е надежден партньор, все по-важен за американската икономика, но със сигурност без нужда да се страхуваме от него, нежели да го провокираме.

Говорейки пред Сечуанския университет в 2011 година, Джо байдън нежно намекна на домакините си за кражбата на интелектуална собственост и човешките права, но прие етическото поведение тип "Химерика" - двете най-големи икономики на света свързани помежду си в едно доброкачествено състояние на взаимозависимост.

Джо Байдън пее много различна песен сега.

Както в рекламите си, така и на лично, Джо Байдън твърди, че Доналд Тръмп е твърде слаб по китайската тема. Безсрамно Байдън твърди, че "Китай е авторитарна диктатура".

Не изглежда много вероятно администрация на Джо Байдън да гони едно преустановяване с Китай по начина, по който това беше направено с Русия, обаче.

Консенсусът се промени и измени, благодарение, както на Доналд Тръмп, така и на по-агресивните действия на Китай по редица въпроси, включително "дипломацията на воините-вълци", която изглежда пагубна за самата себе си.

Най-близките съветници на Джо Байдън открито признават грешките си в това, че са игнориралили или позволили надигането на Китайската народна република.

Джо Байдън ще се опита да вдъхне нова енергия във фразата "либерален международен ред" и ще се опита да използва съществуващите многостранни институции и неправителствени организации, за да сдържа Китай.

Тръмп презира тези неща и вместо това клони към Япония, Австралия, Индия и дори Европа като партньори в сдържането на Китай и дори конфронтирането с него.

Нито Доналд Тръмп, нито Джо Байдън ще имат стомаха за едно сериозно икономическо отделяне и край на тази химерична връзка, която дефинира глобалната икономика през последните три десетилетия и повече.

Единият от тях вдига шапката си пред стоковия пазар преди всички други статистики на президентския успех, докато другият директно обеща на Уолстрийт, че "нищо няма да се промени фундаментално", ако той се настани в Белия дом.

Дори ако не смятаме отвличащата вниманието корупция на тяхното обкръжение, нито един от двамата не изглежда вероятно да се изправи срещу едрия бизнес, за да може да натисне Китай.

Предложената сделка за ТикТок е последното доказателство. Ако Оракъл (или пък Уолмарт или друг американски Голиат) придобие партньорство с феномена на социалните медии, има малко доказателства, че новото базирано в САЩ формирования ще контролира важния алгоритъм на ТикТок, камоли пък бащината компания БайтДенс.

Докато Индия забрани апликацията, отговорът на Америка за ТикТок беше много по-прозрачен театър.

Джо Байдън обещава да заеме твърда позиция по отношение на големите технологични компании, отхвърляйки някои от техните изпълнители като "малки измамници".

Гневът му към Фейсбук изглежда е все по-голямо отвращение сред демократите. Но Джо Байдън прекара осем години в администрацията на Барак Обама, където Гугъл като нищо можеше да се каже, че има собствен офис.

Много от бъдещите служители са преминавали вратата от Силиконовата долина и обратно.

Готовността на Байдън да даде на големите технологични компании някакъв ултиматум си остава отворен въпрос.

Европа и Русия

Северноатлантическият съюз празнува 70-ия си рожден ден миналата пролет. Събитие, което беше отбелязано с толкова ужас, колкото и гордост.

Президентът Тръмп често е превръщал НАТО в свой обект на критики, нападайки европейците, че живеят на гърба на американската сигурност и отбрана.

Макар и математическите му изчисления може би да не са съвсем ясни, основната критика на Доналд Тръмп може да се проследи чак до администрацията на Кенеди.

Започвайки мандата си с открито критикуване на неясната колективна отбранителна гаранция на член 5 от договора за НАТО, Доналд Тръмп приключва всичко като изтегля хиляди войници от Германия.

И все пак Доналд Тръмп не е основната причина за все по-голямата нерелевантност на съюза.

Президентът със сигурност е винаги готов да удря с критики по алианса. Но в неговия мандат НАТО продължи да поддържа инерцията си на зомби, включвайки Черна гора и Северна Македония, дори докато вътрешните проблеми и все по-очевидната остарялост и безполезност станаха очевидни.

Френският президент Еманюел Макрон беше осъден, че каза за НАТО, че е в "мозъчна смърт" преди година. Днес Франция се изправя срещу своя съюзник от НАТО Турция в източното Средиземноморие и Либия.

В същото време британците обсъждат още едно орязване на рехавите си сухопътни сили, а трима американски сенатори заплашват да смажат германско пристанище на Балтика, затова, че се опитва да откаже американския "газ на свободата", за сметка на по-близките руски газови доставки.

Опитите да се размърдат седящите европейци и да се вкарат в американската конфронтация с Китай продължават вяло. Мозъчната смърт може би е дори надценяване.

Нито очевидното харесване на Владимир Путин от страна на Тръмп, нито мръсните машинации в Украйна не трябва да прикриват истината за истинската президентска политика срещу Русия, която е по-ястребовска от предходната.

По исканието на един съветник по националната сигурност, който е ястреб, заменен от друг ястреб, Съединените щати пердоставика анти-танкови ракети Джавелин на украинците и се оттеглиха от споразумение на като това за Отворените небеса.

На фона на половинчатите атаки на Тръмп срещу НАТО, Джо Байдън обещава пълно възвръщане на прерогативите на Алианса.

Изпълнен с празни цитати за "свободния свят", Байдън изглежда все по-готов да се върне към статуквото в Европа. Джо Байдън също така има интересен и издаващ го тик - той често се позовава на Владимир Путин като последна дума за Тръмп, независимо дали говори пред външнополитическия естаблишмънт във Вашингтон или на някой митинг в Ню Хемпшир.

Байдън изглежда разглежда Русия като основния враг, в сравнение с китайския конкурент. Русия е една област, където съветниците на Байдън и сурогатите му рядко се противопоставят.

И непостоянството на Тръмп и непримиримостта на Байдън за НАТО и Русия обещават да бъдат пречка пред една разумна американска голяма стратегия.

Човек може да смята Владимир Путин за опортюнистичен гангест, докато в същото време търси един модус вивенди, от който Америка има полза.

И Байдън и Тръмп съвсем мъдро търсят разширение на споразумението Нов СТАРТ и по-широка ядрена рамка с Русия.

И двамата кандидат-президенти биха били по-мъдри, ако постоянствено се опитваха да създадат разделение между Русия и Китай.

Младшият и старшият партньор сега са разменени, точно като при Студената война. Един руско-китайски съюз би бил страшна заплаха за САЩ.

Възпирането и предотвратяването на подобна ос от материализиране ще бъде едно от най-важните цели на американското държавническо мислене.

Гледайки на юг

Дори повече от провалените войни на Америка в Големия Близък изток, имиграцията беше критична за първичните и президентските избори и успехите на Тръмп на тях през 2016 година.

Електоралната база на Републиканската партия и гневът й за неконтролируемата нелегална имиграция павираха пътя на Тръмп за триумфа.

Стената ще се построи и всичко ще бъде наред.

Четири години по-късно, стената си остава непостроена, а една по-широка латиноамериканска политика липсва на практика. Въпреки предполагаемата важност на имиграцията за американското икономическо равенство, национална сигурност и дори култура.

Държавният департамент на Доналд Тръмп игнорира Латинска Америка. Той смаза неприятелските режими, поднови санкциите срещу Куба и направи нелеп опит да смени режима във Венецуела.

Междувременно, авторитаризмът на приятелски правителства в Бразилия и Ел Салвадор беше игнориран.

Резултатът от това неглижирана е все по-задълбочаващ се проблем, ако не и бомба със закъснител.

Траекторията на Латинска Америка изглежда лоша - корупцията и насилието остават ендемични, докато климатичните промени афектират реколтите и обещават още хаос.

Ковид-19 стана нещо като четвъртия конник, предизвиквайки милиони централно и южноамерикански страни, които тъкмо бяха влезли във фазата на средната класа, да се върнат обратно в бедността и влошеното неравенство на най-неравноправния континент на нашата планета.

Предполагаемият мигрантски керван, финансиран от Сорос през 2018 година по време на средносрочните избори беше грозна химера и съдейки по електоралните резултати, неубедителна.

Но мигрантският въпрос е много реален. Петдесет процента от жителите на Северния триъгълник - Гватемала, Хондурас и Ел Салвадор се страхуват, че ще бъдат убиит през следващата година.

Десетте най-насилствени града на света са все в Латинска Америка. Половината от тях в Мексико. Ел Салвадор е най-насилствената страна в света.

В момента има пет милиона венецуелски бежанци - това е вторият най-голям брой само след сирийците.

Докато Ковид-19 продължава, а климатичните промени напредват, една вълна от бежанци прегазваща южната граница на Америка не е просто националистически кошмар, а почти сигурен факт.

Направлявани от ръководство, което смята самата идея за гранична стена за "неморална", няма никаква индикация, че демократите са станали по-сериозни по отношение на граничната сигурност спрямо изборите от 2016 година насам.

Но Джо Байдън може с право да твърди, че предлага една по-всеобхватна визия за Латинска Америка от опонента си, президента Тръмп.

През 2009 година Латинска Америка беше едно от онези забравени места, които се озовават в юрисдикцията на вицепрезидента. Байдън подтикна централноамериканската стратегия на администрацията на президента Обама.

Тя беше опит да се адресира коренът на проблемите, които причиняват дисфункцията на региона - бедността, корупцията и насилствените и кървави престъпления.

Съветниците на Джо Байдън сега говорят и за допълнителна брънка - опитите да се отклоянт някои логистични вериги от Китай към Латинска Америка, като по този начин се осигурят ключови производствени уязвимости от страна на Китай, докато се поддържа и насърчава икономическият растеж на региона.

Фокусът на Байдън върху корена на проблема може да се окаже неадекватен на фона на потенциалните катастрофални климатични промени и дългогодишните проблеми на Южна Америка с едноличните лидери.

Но поне той обещава дългоочакваното внимание към региона.

В добавка към една стриктна гранична сигурност, подновената централноамериканска стратегия може да предложи на Съединените щати надежда да се справи с бъдеща бежанска криза.

И все пак изглежда, че американските избиратели не могат да получат хем стратегия, хем гранична сигурност.

Поддръжниците на американския външнополитически реализъм и не-интеревнционализма ще счетат, че нито Тръмп, нито Джо Байдън предлагат задоволителен отговор.

Единият говори, но не прави нищо постоянно.

Независимо дали притежават четири или 40 години външнополитически опит, нито един от двамата седемдесетгодишници не е готов да преориентира ролята на Америка в света, независимо от това, което избирателите им искат.

Разбира се, може би Доналд Тръмп или Джо Байдън ще ни изненадат. може би една истинска администрация на приницпа "Америка на първо място" ще се появи от мъглата на неоконсерватизма следващата пролет.

Или пък доктрината Байдън на изненадващия реализъм е следващото нещо.

Междувременно, американските избиратели трябва да са наясно за външнополитическата история на кандидат-президентите си и ограниченията в избора.

* Джил Барндолар е старши изследовател в Центъра за изследване на държавността към Католическия университет на Америка

Превод: СМ