/Поглед.инфо/ Често се твърди, че преломът в отношенията между Израел и Турция се е случил през май 2010 г., когато израелският флот взе под контрол кораба на протеста „Мави Мармара", който беше на път за Газа.

Девет от протестиращи бяха убити по време на операцията, всичките те бяха турски граждани.

Отговорът беше суров. Турция обяви, че спира всички съвместни военни учения с Израел, семействата на израелските дипломати се върнаха у дома. Формално въпросът беше разрешен, след като Израел се извини през 2013 г. - извинение, включващо компенсация. Но отношенията никога не се върнаха към нормалното.

И няма да го направят. Не защото Израел, чиито усилия да завърти колелата на заден ход бяха стратегическа грешка, а заради вътрешните промени в Турция. През последните няколко години Реджеп Тайип Ердоган се възползва от по-ранното си изявление, че "демокрацията е като влак, слизате, когато стигнете до целта си".

Един след друг той отстрани от властта пазителите на демокрацията в Турция - първо военните, а след това съдилищата и медиите.

Отначало той се преструваше, че трябва да внесе порядък без да подкопава демократичните ценности на Турция, но когато видя слабата реакция на западния свят, той стана все по-уверен. Опитът за преврат срещу Ердоган през 2016 г. стана успешен преврат за него. От този момент той дори не се преструва, че Турция все още е демокрация.

Вместо това поставя Турция като преобладаващо мюсюлманска страна.

С течение на времето Турция става все по-агресивна, по-османска и най-вече ислямска. В основния конфликт в Близкия изток между саудитската ос и иранската ос, Ердоган избра страна. Той се ориентира в центъра на иранско-турско-катарската ос, която получава подкрепа (макар и с резерви) от руснаците. Тази ос е много по-важна за Ердоган, отколкото съюзът с Израел. Тя му позволява да управлява кампанията срещу кюрдската независимост - централен стълб на турската външна политика - и да създаде роля за Турция в сирийския конфликт.

Тази ос е против Израел. Очевидно е, че иранците държат жестоката линия на този фронт, но Турция става все по-гласовита и агресивна. Това служи на геополитическите амбиции на Анкара, но не трябва да пренебрегваме личния елемент.

Ердоган е стриктен мюсюлманин, който не само използва агресивна антисемитска реторика, но го вярва с цялото си сърце. През 70-те години на миналия век той пише пиеса, в която представя евреите като източник на злото в света.

Той многократно е сравнявал Израел с нацистите и доклад на Министерството на външните работи доказва, че той насърчава разпространението на антисемитизма в Турция. През 2013 г., когато Центърът на Симон Визентал публикува своя списък на водещите световни антисемити, Ердоган бе № 2.

Ердоган не се притеснява да се ангажира с вътрешните проблеми на Израел. Той насочва средства към ислямистките организации, включително към Раид Сала и неговия Северен клон на Ислямското движение, както и към предишния мюфтия на Йерусалим Екрима Сабри (според проучване на Надав Шрага, публикувано в Израел Хайом).

Турция финансира част от подбуждането за безредиците около Хълма на храма чрез организации, които по-късно бяха забранени. По време на неотдавнашната криза около Хълма на храма той призова мюсюлманите от цял свят да отидат в Йерусалим и да защитят джамията "Ал-Акса" от израелските войници, които "оскверняват Ал-Акса със своите военни ботуши".

В светлината на всичко това не е ясно защо Израел продължава да прави метани пред Турция. Отношението на Ердоган към Израел няма да се подобри. Ако не друго, можем да очакваме да се влоши, тъй като отношенията му с Иран продължават да се засилват, а ислямизацията на Турция набира скорост.

В миналото елитът на Израел в сферата на сигурността подкрепяше усилията за поддържане на отношенията. Не само защото Турция е регионална суперсила, но и защото израелската армия и турската армия извършваха съвместни учения. Този аргумент беше отслабен, тъй като Ердоган затегна примката си около военните.

Израел просто не може да се довери на турците, когато става дума за военно сътрудничество. Що се отнася до споделянето на разузнавателна информация, ситуацията е още по-лоша. През 2013 г. например в. „Вашингтон пост“ публикува доказателство, че Турция предала на Техеран имената на 10 иранци, за които се твърди, че са шпионирали за Израел.

Основният аргумент за слабостта на Израел е надеждата на сегашното правителство да подпише огромна сделка с Турция за газ, която ще включва създаването на израелско-турски газопровод.

Поведението на правителството в това отношение е най-малкото странно. Турция внася необходимия природен газ от Русия и Иран. Няма шанс тя да намали своя внос от съюзници, за да купува от страна, с която е в открит конфликт. Израел, от наша гледна точка, не може да позволи на враждебна и нестабилна държава да стане клиент, от когото сме икономически зависими. Въпреки всичко това миналия март министърът на енергетиката Ювал Щайниц заяви пред "Блумбърг", че се надява "да сключи до края на лятото споразумение между двете правителства за газопровода, който се простира от Израел до Турция". Това не се случи и не може да се допусне да се случи.

Над всички прагматични съображения има друго, по-важно, съображение: национална гордост. Всеки, който подценява този елемент, не разбира Близкия изток. Страните в този регион гледат, когато Турция се отнася много зле с Израел от време на време и как Израел продължава да се връща за повече. Това подкопава нашето възпиране, подкопава способността ни да изграждаме отношения със саудитската ос и подкопава способността ни да защитаваме нашите ключови стратегически интереси от други страни. Горда, суверенна страна не може да се държи така в дългосрочен план.

Има няколко стъпки, които Израел може да предприеме, за да подаде сигнал на Турция за приключване на епохата на поклони пред нея.

Можем и трябва да подкрепяме кюрдите в желанието им за независима държава и ние трябва да им помогнем да получат признание във Вашингтон. Времето е узряло след приноса на кюрдите към борбата срещу „Ислямска държава“ (ИД) и няма причина Израел да не им помогне и да спечели още един приятел в региона.

Можем също така (и от морална гледна точка) да признаем геноцида срещу арменците, при който турците са убили 1,5 милиона от техния народ.

Освен това Израел трябва да повдигне, пряко или чрез Съединените щати, въпроса за членството на Турция в НАТО и защо една ислямистка страна, която подкрепя „Мюсюлманското братство“, остава член. Трябва да отправим към администрацията на Тръмп въпроса дали не е време да преоценим запазването на тактически ядрени оръжия в ислямска държава, както правят Съединените щати по отношение на въздушната база Инджирлик в южна Турция.

Навремето имахме чудесни отношения с Турция. Това свърши. Време е Израел да признае това и да действа по съответния начин.

..........

Автор на коментара във в. „Джерусалем пост“ е депутатът Яир Лапид, председател на партията „Йеш Атид“ (“Има бъдеще” - бел. ред.), бивш член на кабинета по сигурността и член на комисията по външни работи и на подкомисията по разузнаване и тайни служби в Кнесета.

Йерусалим / Израел