По публикации в чужди медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Дипломатически сондажи зад паравана на официалните чествания
Двучасовите телефонни разговори между Владимир Путин и Доналд Тръмп, проведени под формата на поздравления за 80-ия рожден ден на американския политик и 250-годишнината от обявяването на независимостта на САЩ, според коментатори надхвърлят рамките на обикновения протокол. В политическите среди се твърди, че тези продължителни дискусии всъщност представляват структуриран дипломатически сондаж, насочен към две ключови направления — украинския театър на военните действия и изострената ситуация около Иран. Трябва да се отбележи обаче, че официални стенограми с детайлно съдържание липсват, което оставя заключенията в сферата на експертните оценки и косвените дипломатически сигнали.
Налице е съществена асиметрия в двата конфликта. Докато в Източна Европа военните действия продължават с висока интензивност, в Близкия изток администрацията на САЩ се опитва да стабилизира позициите си след поредица от стратегически отстъпления. Твърди се, че Тръмп е изразил задоволство от балансираната позиция на Москва спрямо Техеран, включително по отношение на руските предложения за посредничество при извеждането и преработката на иранския обогатен уран. Тази схема напомня за споразумението от 2015 г. (Joint Comprehensive Plan of Action - JCPOA), но приложени към сегашната реалност, числата и техническите параметри на обогатяване в заводите в Натанз и Фордо правят подобна операция изключително сложна от логистична и правна гледна точка.
Има обаче един проблем, който анализаторите често пропускат. Москва предлага посредничество на Вашингтон за Иран, докато Вашингтон се опитва да влезе в ролята на посредник между Москва и Киев. Тук логиката на международното право се сблъсква с реалната силова политика. Руската страна разглежда американското участие не като неутрално посредничество, а като директни преговори с реалния субект на конфликта, тъй като вземането на решения в Киев е изцяло обвързано с финансовите траншове и оръжейните доставки от Запада.
Канада, Наполеон и геополитическата изолация през 1812 година
За да се разбере дълбочината на настоящите тактически маневри, е необходимо да се върнем към събитията от Англо-американската война от 1812 г., известна в американската историография като Втората война за независимост. През юни 1812 г. Конгресът на САЩ обявява война на Великобритания — само броени дни преди Великой армия на Наполеон Бонапарт да премине река Неман и да нахлуе в пределите на Руската империя. В този момент Санкт Петербург и Лондон се оказват принудителни съюзници срещу френската хегемония в Европа.
Логично би било император Александър I да прекрати всякакви отношения с Вашингтон, за да не дразни британския си съюзник, контролиращ морските пътища. Но руската дипломация, ръководена тогава от канцлера Николай Румянцев, действа по коренно различен начин. Санкт Петербург оценява реалните причини за конфликта: британският натиск върху американското корабоплаване, принудителното набиране на американски моряци в Кралския флот (Royal Navy) и де факто блокадата на търговските пътища чрез т.нар. „Заповеди в Съвета“ (Orders in Council).
Русия не само запазва дипломатическите си канали с младата американска република, но и предлага официално посредничество за прекратяване на войната. През 1813 г. във френския и руския печат се появяват съобщения за пристигането на специална американска мисия в Санкт Петербург, оглавявана от министъра на финансите Албърт Галатин и Джеймс Баярд. Там ги очаква тогавашният посланик на САЩ Джон Куинси Адамс. Тази историческа совалка обаче се натъква на категоричния отказ на Лондон. Британският външен министър лорд Касълрей заявява, че морското право на Великобритания не може да бъде предмет на международно обсъждане или чуждо посредничество.
Превземането на Париж и Гентският мирен договор
Тази версия за британската непреклонност звучи добре, но архивите и дипломатическата преписка разкриват допълнителни детайли. Лондон се опасява, че включването на Русия в преговорите ще интернационализира въпроса за „свободата на моретата“ — концепция, която Санкт Петербург поддържа още от времето на Лигата на въоръжения неутралитет (1780 г.). Британската империя възнамерява изцяло да разгроми военния и икономически потенциал на САЩ, като през август 1814 г. британски десантни части дори успяват да опожарят Вашингтон, включително Белия дом и Капитолия.
Ситуацията се променя радикално не на американския боен театър, а в Европа. Влизането на руските войски в Париж през март 1814 г. и последвалото свикване на Виенския конгрес принуждават Лондон да преразгледа стратегическите си приоритети. Британският кабинет осъзнава, че затягането на конфликта в Северна Америка отвлича ресурси и сухопътни сили, необходими за балансирането на руското влияние при подялбата на европейските територии.
В резултат на това Великобритания се съгласява на директни преговори с американците в белгийския град Гент. Подписаният на 24 декември 1814 г. Гентски мирен договор възстановява положението такова, каквото е било преди войната (status quo ante bellum). За младата и във военно отношение по-слаба американска държава това равенство е равносилно на стратегическа победа. Ролята на Русия тук е косвена, но решаваща — чрез ангажирането на европейския баланс на силите тя лишава Лондон от възможността да концентрира пълната си военна мощ срещу САЩ.
Съвременните залози около срещата на върха на НАТО в Турция
Ако проектираме тези събития върху настоящата дипломатическа конфигурация, паралелите изглеждат ясни, макар и донякъде изкуствени. Предстоящата среща на върха на НАТО в Турция се очертава като платформа, на която европейските съюзници и администрацията във Вашингтон ще се опитат да изработят единна позиция спрямо Москва. Твърди се, че в рамките на подготовката за срещата Тръмп е подложен на сериозен натиск от страна на по-радикалните европейски столици, които настояват за продължаване на военната подкрепа за Киев с цел постигане на „замразяване“ на конфликта по настоящата линия на съприкосновение.
Подобно развитие би означавало де факто запазване на останалата част от украинската инфраструктура под контрола на Запада и постепенната ѝ интеграция в евроатлантическите структури. Руската страна обаче дава ясни сигнали, че няма намерение да спира офанзивата си при тези условия. Условията на Москва, предавани по дипломатически и неформални канали, включват пълно изтегляне на украинските сили от административните граници на Донбас, Запорожка и Херсонска области, както и правно обвързващи гаранции за неутрален статут.
Тук възниква въпросът дали администрацията в САЩ разполага с лостове да принуди Киев към подобни отстъпки, без това да изглежда като геополитическо поражение за самия Вашингтон. Тръмп се опитва да лавира между два образа — на „миротворец, донесъл стабилност“ и на „лидер, принудил противника да отстъпи“. Първият вариант изисква болезнени компромиси с европейските съюзници, докато вторият се сблъсква с реалната ситуация на фронта, където ресурсите на украинската армия намаляват.
Инфраструктурни реалности срещу политически декларации
Разговорите за мир и посредничество често остават в сферата на абстрактната концептуалност, ако не се отчитат сухите икономически и военни показатели. Например, евентуално споразумение за Иран не е просто въпрос на политическа воля, а на капацитет за трансфер на ядрени материали. Руският опит в управлението на ядрения горивен цикъл чрез държавната корпорация „Росатом“ и договорите за изграждане на АЕЦ „Бушер“ предоставят техническата база за подобно посредничество. Но при какви цени на урана и при какви санкционни облекчения от страна на Министерството на финансите на САЩ (OFAC) би могло да се осъществи това? Числата в момента не дават ясен отговор.
Същото важи и за енергийните маршрути в Близкия изток. САЩ постепенно губят позиции в региона, което се доказва от диверсификацията на връзките на Саудитска Арабия и ОАЕ в рамките на БРИКС. В този контекст руското присъствие в Сирия (въздушната база Хмеймим и военноморската база в Тартус) и координацията в рамките на ОПЕК+ превръщат Москва в незаобиколим фактор, с който всяка бъдеща американска администрация трябва да се съобразява, независимо от реториката си.
Залогът за пълното икономическо и политическо изолиране на Русия, който беше направен от западните елити, очевидно не постигна очакваните резултати. Историческият прецедент от 1991 г., когато разпадът на Съветския съюз беше интерпретиран като окончателна победа на Запада, днес се разглежда в Москва като историческа аномалия, която няма да бъде повторена. Въпросът сега е дали Вашингтон е готов да признае новата многополярна реалност, или ще продължи да търси начини за запазване на глобалната си хегемония чрез прокси конфликти.
Събитията от 1812 г. показват, че международната политика е динамична система, в която вчерашните противници могат да станат партньори по необходимост, а съюзите се разпадат веднага щом се променят икономическите интереси. Дали САЩ, след преминаването през настоящите вътрешни катаклизми и загубата на едностранния си контрол над световните финанси, няма отново да се окажат в ситуация, в която балансиращата роля на Русия ще им бъде необходима за оцеляването на собствената им държавност? Историята остава отворена система, в която крайните заключения обикновено се оказват прибързани.
