/Поглед.инфо/ „Единственият начин да събереш хората е да им изпратиш чумата!“ – изглежда тази забележка на Котар към Тару, двама от героите в „Чумата“ на Албер Камю, звучи достатъчно абсурдно, особено за привикналата да мисли рационално западна цивилизация.
За индивидуалистичните западни култури личната свобода се възприема като безусловна, но каква свобода – да пътуваш, да изразяваш мнение, другият да е по-скоро обект, било на удоволствие, било на средство за личното съществуване, отколкото съ-субект с теб и всички останали в общността. Така разбираната „свобода“, вменена на масовия западен човек, на „новия варварин“ (по думите на Хосе Ортега-и-Гасет), най-вече от масовата култура и медиите, пропуска нарочно реалната несвобода на западната индивидуална екзистенция. Очевидно е, че образованието, медиите и масовата западна култура са само инструмент за промиване на мозъците, чиято цел е масовото оглупяване на западните хора. Инструмент, използван от повече или по-малко скритата или открита олигархия и най-вече от нейните създания – политическите партии, призвани да обслужват преди всичко интересите на своите покровители, защото без тях те няма как да съществуват. „За демокрацията пропагандата е това, каквото са тоягата и оръжието за тоталитаризма!“ – казваше Авраам Ноам Чомски и е абсолютно прав.
В крайна сметка, терминът „демокрация“ е станал отдавна задължителен лозунг за всеки самоуважаващ се политически алхимик, по думите на сър Арнолд Тойнби: „Така използван, терминът „демокрация“ е просто димна завеса, която скрива реалният конфликт между идеалите за свобода и равенство“. Конфликт, който произтича от истината, отбелязана категорично и от Алвин Тофлър, че така или иначе „представителното демократично управление никога не е било контролирано от народа дори при най-смелия поглед на въображението, а гласуването и изборите са се превърнали в масов ритуал за всеобщо успокоение“. Бих допълнил – представите за гласуването и изборите, заедно с така разбираната „лична свобода“, умело пропагандирани от медиите и образователните институции, всъщност само възпроизвеждат масовите фантазии за западната „демокрация“ като най-съвършения и оптимален начин за устройство на човешкото общество, зад които впрочем „срамежливо“ надничат интересите на транс-националните и националните олигархични кръгове за глобално политическо, финасово и икономическо господство. А да си мислиш, че си свободен като пътуваш и консумираш, като почиваш и се отдаваш на развлечения, чието финансиране е „осигурено“ от банките, спрямо които си станал крепостно зависим, със сигурност е съвършената проява на фундаменталната западна колективна шизофрения!...
„Адът, това са другите!“, възкликна навремето Жан-Пол Сартр, за да обобщи в това кратко откровение цялата драма на индивидуалистичната западна екзистенция – да си мислиш, че си свободен и автономен, докато в същото време си завършен продукт на системата, която те е обвързала в невидимите за теб окови?!... „Демократичната“ Система, която така те е омагьосала, че продължаваш да правиш рационални планове за бъдещето дори тогава, когато не е сигурно, че ще оцелееш физически. „Чувате ги, нали: да мине чумата, ще направя това, да мине чумата, ще направя онова... Тровят си живота, вместо да си гледат спокойствието!“ – поредната забележка на Котар към Тару, която изобщо няма как да бъде осмислена от масовия западен човек, от новия варварин. А за онези, малцината, които осъзнават абсурда, Системата е осигурила лудницата на Кен Киси – „Полет над кукувичето гнездо“ е единствено перспективата да разбиеш вратите й, което Макмърфи предложи като пример, не успя, но после Индианецът показа как това е възможно, но не само за него лично, а за всички, сякаш за да демонстрира, че индивидуалната свобода е невъзможна без свободата на другия, на всички!... Тогава другите не са Ад, а Рай, в който чрез тяхната свобода си свободен и самият Ти, но поради отсъствието на Бога в реалността на „демокрацията“ това са единствено литературни прозрения. Нищо повече...
Разбирам, ох как прекрасно разбирам днешният ужас на западните „демокрации“, и на „елитите“, и на „обикновените“ масови хора – възприел си като безусловни и единствено валидни принципите на живота си досега, но изведнъж всичко рухва пред очите ти. „Да направим Америка отново велика!“ – мотото на Доналд Тръмп, се оказа просто гротеска на фона на ужасната драма от разпространението на болестта в САЩ, на очевидната безпомощност на здравната система, на отчаянието на лекарите да избират кой да живее и кой да умре, на нарастващата безработица и невъзможността на хората да обслужват кредитите си. „Европейският съюз – най-великото творение в историята на Европа!“, мантрата на западните европейци, се оказа абсолютен анекдот, парадокс, който никога не е наблюдаван през вековете – вместо европейска солидарност наблюдаваме самозатваряне на страните-членки, изолация и затваряне на границите. „НАТО – световен гарант за демокрацията!“, на свой ред се демонстрира повече като заглавие на Холивудска измишльотина, отколкото като реален субект, който може да помогне на самата западна цивилизация в справянето й с пандемията!...
Очевидно е, че сегашна „неочаквана“ криза – не толкова здравна и икономическа, колкото екзистенциална криза, тепърва ще слага своя траен отпечатък върху живота и перспективите на западната цивилизация, на нейните партийни „елити“ и техните олигархични създатели, на всички „обикновени“ масови западни хора. Парадоксално е, че считащите себе си за западни интелектуални „елити“ призовават, от една страна, да се говори и пише за сегашната ситуация, приписвайки вината за нея на... Китай, а, от друга страна, да се противопоставят на възприетите от Азия в западните общества по-радикални мерки срещу пандемията, представяйки се по този начин за субекти, отстояващи „демокрацията“, за субекти на съвременната западна „революция“ срещу източните „диктатури“, но, забележете, само и единствено в социалните мрежи. Какво ужасяващо лицемерие, каква фалшива хуманност, които скриват простата истина, че фундаменталните причини за разтърсващата екзистенциална криза в западната цивилизация днес се намират в идеологическото обяснение за света и човека, които тя е възприела през последните два века! Няма как да бъде другояче, след като си извел за единствено верен идеологическият поглед върху реалността и хората, макар и облечен като „научен“, ще имаш за резултат драматичното идеологическо противопоставяне, което непрекъснато ще те отдалечава от истината за човешкото съществуване!...
Някак си самоубийствено ми звучат както прогнозите на западните „елити“, така и на „обикновените“ западни хора, че „това ще отмине“, че науката ще намери ваксина срещу коронавируса, че икономиката после ще се възстанови, че отново ще можем да пътуваме „свободно“, че кръчмите и хотелите отново ще се напълнят!... Надежди, които засега показват, че тази западна цивилизация все още не разбира поуката от сегашната криза, която още не е приключила, все пак. „Икономиката, глупако!“, беше девизът в кампанията на Бил Клинтън навремето, което за пореден път доказва, че либерали и марксисти са двете страни на една и съща монета – бих им отговорил: „Духовността, глупаци!“...
Искам да кажа, че ако сега западният свят не разбере, че са необходими драматични промени във възприятията за света и човека, в екзистенциалните представи за живота и смъртта, в които трябва да се възвърне полагащото се място на Бога, то нейният окончателен край е неизбежен, както предричаше още Освалд Шпренглер и поредица блестящи умове след него. Казвам Бога, а не Църквата, защото прякото общуване между Бога и Човека е възможно и без посредници, без църковните служители. Струва ми се обаче, че пожеланията ми ще се окажат безсмислени, след като същата тази цивилизация дори не се опита да разбере предупрежденията на европейската екзистенциална философия като цяло и на Албер Камю в частност: „И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град“.
Разбира се, емпиричният страх и метафизичното безпокойство от смъртта са универсалното човешко психично преживяване на смъртта, независимо от принадлежността към съответната култура; на свой ред екзистенциалните представи за смъртта, било идеологически или „научно“, както е в западната цивилизация, било религиозни детерминирани, както е във всички останали цивилизации, целят минимизирането на този страх, за да може самото живеене на живота да е по-поносимо. Отхвърлили Бога, убедени в „едновременната смърт на тялото и душата“ и възприели утилитарното отношение към живота, западните хора се ужасяваха от всяка дискусия за смъртта, която днес им се налага заради тоталната очевидност на ситуацията. Досега прагматичното живеене, консуматорските нагласи и така разбираната „лична свобода“ не можеха да допуснат мисъл за смъртта, за нейното проблематизиране като неизбежен факт в индивидуалната екзистенция. „Когато тя настъпи на хоризонта, все някак ще се справим!“ – беше кратката формулировка на западната представа за минимизирането на страха от смъртта. „Това са добри теории дотогава, докато смъртта не се появи в своята абсолютна тоталност!“ – смяташе тибетският будистки психолог Согиал Ринпоче, сякаш за да потвърди становището на Луи-Винсент Тома, че „западните бели хора разбират от всичко с изключение на смъртта!“...
Обобщението се налага от само себе си – с чумния бацил и сегашното му конкретно проявление Ковид 19 може да се справи само любовта; любовта към близките, към приятелите, към всички хора, основана на любовта към Бога, когото можем да открием в себе си и във всеки един от нас! Икономическите мерки могат да бъдат адекватни, ако се базират на тази всеобща любов – в противен случай те отново и отново ще задълбочават индивидуализма и противопоставянето между хората, разделението им между бедни и богати, между „маргинали“ и „правоимащи“, между „елити“ и „обикновени“ човеци, което ще позволи на чумния бацил и бъдещата му рожба отново да накажат цялата западна цивилизация! А дори и следващото проявление на чумата да почака, може би е съвсем логично да очакваме гладът да победи всичко, което западните хора са смятали сигурно, а това може да означава само едно – масови бунтове срещу политически и олигархични „елити“, както казваше преди време един американски милиардер на своите колеги: „Виждам как тълпи от хора с вили се насочват към нас!“.
Кой е казал, че мястото на революциите е само в миналото? Но това няма да са виртуалните „революции“ на пишещите „интелектуалци“ днес, а истинските бунтове на „обикновените“ хора!...
* Очаквайте Втора част: Западните „революции“ и източните „диктатури“ по време на пандемията Ковид 19, ІІ част – източният свят