/Поглед.инфо/ За последните хиляда години увеличаването на населението и мащабите на икономиките заедно със зашеметяващите технологични открития умножиха хилядократно циркулиращия в света капитал. Винаги обаче е имало едно капиталово ядро, което подобно на златна змия, сменяща периодично отеснялата си кожа, се е движело през държавите и вековете, за да направи богати и могъщи онези, при които се настанява, и да остави в стагнация онези, които напуска.
Злато и суверенитет
През 1895 г. отдавна забравеният днес американски специалист по монетарна история Александър дел Мар предлага оригинална теория, съгласно която от времето на Юлий Цезар и Август насетне (от втората половина на I век пр.Хр.) имперски Рим започва да гледа на сеченето на златни монети не само като на тривиален икономически и финансов акт, но и като на политически и идеологически инструмент. Съгласно новата римскаидеология, изградена по времето на Цезар и Октавиан Август, златото се превръща в символ на имперския сюзеренитет на Рим. От този момент нататък вече само римските императори имали легитимното право да секат златни монети като символ на своята върховна власт над страните, народите и владетелите в древния свят. Така златото станало не само светски, но и свещен и свещенически метал, върху който в качеството си на върховен жрец имал монопол римският император. От Константин Велики нататък този свещен и свещенически метал станал собственост на Иисус Христос, чийто наместник на земята бил римският император и следователно той упражнявал правото на собственост върху него.
Съобразно тази имперска идеология всички други царе, князе, вождове в древния свят били подчинени на римския император във владетелската йерархия и като такива нямали право да секат златни монети. За сметка на това върху сеченето на сребърни, медни и други монети нямало никакви ограничения. Ако някой владетел (например германските крале в Европа от V век насетне) все пак сечал златни монети, то той го правел единствено като наместник в качеството им на локални монети на римския император с неговия лик и римска символика на тях. Всеки опит за сечене на златни монети без санкцията и извън признаването на авторитета на императорите бил приеман като оспорване на тяхното вселенско върховенство. И обратното – всеки отказ от самоволно сечене на злато представлявало признание, че съответният владетел е включен в римското семейство на държави и владетели.
Византийският правоприемник
През 476 г. последният владетел на Западната римска империя Ромул Августул е свален от варварина Одоакър, който изпраща императорските му регалии на единствения останал законен римски император в Константинопол, като по този начин признава върховенството на Източната римска империя (Византия). Реалният израз на признаването на този сюзеренитет от страна на новоизлюпените германски кралства на Запад обаче била тяхната монетарна политика. Владетелите на Франкското, Остготското, Вестготското кралства приемат безусловно да секат своите златни монети по римски образец и с лика на източноримските императори. Кралете на вандалите в Африка, които били в постоянна вражда с василевса в Константинопол, не получават това право и емитират само сребърни монети. Единственото изключение от този ред били англосаксонските крале в Британия, които секат златни монети със свой дизайн, който няма нищо общо с римския, поставяйки се извън и явно противопоставяйки се на политическата система, оглавявана от източноримския император. Но и този англосаксонски „протест“ е до време, защото след 40-те г. на IX век за период от 400 години на Запад е прекратено изобщо всякакво сечене на златни монети.
Единствените други епизодични и периферни случаи в християнския свят на опълчване на този златен монопол и прерогатив на василевсите са норманските крале на Сицилия от XI–XII век, заклети врагове на Византия, които, сечейки свои златни монети, отправят легитимистично предизвикателство към „главата на семейството на християнските владетели“ в Константинопол. Другото изключение са няколко монарси в Испания, които обаче секат своите жълтици под формата на имитации на арабски златни динари. Впрочем именно арабите се оказват големият враг на установената още от Цезар и Август легитимистично-монетарна традиция.
Между 634 и 714 г. арабите мюсюлмани завземат огромни територии между Индия и Южна Франция. Източната римска империя води война на живот и смърт в течение на десетилетия, за да сключи временно примирие с исляма през 686 г. Само шест години по-късно император Юстиниан II (онзи с отрязания нос, на когото нашият Тервел връща престола), вместо да се постарае да укрепи обезкръвената си империя, нарушава примирието, но е позорно разгромен. На изясняването на причината за това шизофренно поведение рядко се отделя внимание. А тя е, че арабският халиф Абд ал Малик изплатил една от вноските на дължимия на ромеите данък с прясно насечени арабски жълтици, на които липсвал образът на Юстиниан. Дотогава арабите сечели монети, на които присъствали неизменно ликовете на източноримските императори и въпреки че воювали на живот и смърт с тях, признавали теоретично сюзеренитета им. Абд ал Малик слага край на тази игра и получава отговор под формата на византийско нахлуване на своя територия. По този начин Ромейската империя нагледно показала на целия свят, че няма да се шегува с онези, които нарушават уникалния й свещен прерогатив да сече злато, особено ако са в географския обсег на армиите й.
Зад фасадата на идеологията
Източноримските императори надали са знаели израза „каквото и да си говорим, става дума за пари“, но със сигурност са били наясно с този житейски механизъм. Защото зад яростното защитаване от страна на римските/ромейските императори на уникалния им прерогатив да секат златни монети се криели съвсем прозаични и меркантилни мотиви. От времето на Цезар в Европа съотношението (рациото) злато – сребро било 1:12, докато на изток, в Индия и Китай, то било 1:6 или 1:7, тоест спрямо Запада среброто било два пъти по-скъпо. Следователно, според монетарния историк Стивън Зарленга, „зад свещения прерогатив на василевса да сече златни монети стои възможността да се обменят централизирано сечените [от държавата] златни безанти срещу локално сечените сребърни монети в съотношение 1 към 12 и същевремемно да се обмени същото сребро за два пъти повече злато на кюлчета в Индия.“ Всяка намеса в този механизъм щяла да порази в самото сърце могъществото на императора.
Тази система, действаща още от времето на ранната Римска империя, имала обаче като резултат изсмукването на сребърните наличности в Европа в посока на Индия и Китай, където за 12 кг сребро можело да се получи не 1 кг злато, както в Европа, а 2 кг. Неслучайно в началото на II век римският автор Плиний се оплаква, че всяка година от империята в посока на Индия и Китай изтичали 100 милиона сребърни сестерции, равняващи се на 1 милион златни ауреуса. Това изтичане на ценен метал се приема за една от причините за постепенното финансово изтощаване на Римската империя.
Ако в епохата, когато Римската империя се простирала от Британия до Египет и от Мароко до Кавказ, сребърно-златното съотношение 12:1 изсмуквало сребърната ликвидност на империята в посока Индия и Китай, след рухването на Запада и оцеляването само на източната половина на Римската империя ситуацията се променя в положителна за константинополските императори посока. Ако до V век Римската империя се явявала крайната западна спирка на ориенталските стоки, което водело до изтичане на среброто й в източна посока, след V век Източната римска империя вече се превърнала в транзитна спирка. Сега вече, използвайки уникалния си монопол върху сеченето на златни пари, императорите в Константинопол не само ставали посредници в търговията между Ориента и Запада, но заигравали ролята на Индия и Китай спрямо Европа. Купувайки срещу имперски златни номизми сребро или пък стоки в Европа срещу сребро, но преизчислено по курса на златната номизма, и препродавайки среброто или стоките на Изток срещу 2 пъти по-евтино злато (или пък стоките срещу двойно скъпо сребро на местните пазари), имперските търговци можели да генерират печалби в аритметична прогресия. Тази система, която се задържала до 1204 г., буквално изсмуквала Европа в полза на Византия и поддържала векове наред имперското финансово, икономическо и политическо могъщество. Нещо повече, покрай всичко друго столетия наред в християнския свят византийската номизма играела ролята на международна сметководна единица и на един вид „световна резервна валута“. Единствено арабите с оръжие в ръка успяват да се еманципират от този модел, сечейки своите динари при курс 1:7 на златото спрямо среброто, точно какъвто бил в Индия и Китай (а не при 1 : 12 като в Европа и Византия) и при този „обменен курс“ не губели сребърна ликвидност спрямо тези две страни износителки на луксозни и с висока добавена стойност стоки.
Западът плячкосва Изтока
Докато Източната римска империя се стремяла да наложи своя монопол в търговията с Ориента и да превърне Константинопол в единствената стокова борса, където да си дават среща търговци от цял свят, някои сили на Запад още от IX век опитват да се изплъзнат от хватката на василевсите. Амалфийците и венецианците, въпреки че са официални васали на Източната империя, решават да нарушат нейните ограничения за търговия с мюсюлманите. За да не се набива това на очи, венецианците се ориентират към зони встрани от имперското внимание – Тунис и Египет. През IX век венецианците са вече на александрийските тържища и заобикаляйки Константинопол, започват да внасят в Европа подправки, коприна, текстил и злато. Чрез копирането в по-малък размер на византийския търговски модел, основан на разликата в рациото между златото и среброто на Запад и на Изток и възползвайки се от мюсюлманското съотношение 1:7, печалбите на венецианците от морската търговия с Египет достигнали стотици проценти и се превърнали в основата на богатството им. Навлизането в източната търговия обаче не само послужило за натрупване на капитали във Венеция, но и показало на нейните търговци какви перспективи крие установяването на цялостен контрол върху посредническата позиция между Изтока и Запада. А това значело неизбежен конфликт с Константинопол.
Удобният случай идва през април 1204 г., когато превозените с венециански кораби рицари от Четвъртия кръстоносен поход, вместо да продължат към Светите земи, са насочени от венецианците против Константинопол. Великата столица на старата Римска империя, акумулирала в себе си не само хилядолетна култура, на и вековни богатства, е подложена на варварски грабеж. Освен важни търговски бази като островите Крит и Евбея, венецианците получават 150 000 от общо 900 000 марки сребро (близо 7 200 000 унции) плячка.
Разгромът на Византия имал обаче и едно друго измерение, засягащо не само Венеция, а целия Запад. В очите на католическия свят превземането на Константинопол поставило официален край на Римската империя, а оттам и на поддържания столетия наред уникален монопол на василевсите да секат жълтици, предоставящ на долустоящите и подчинени на императора християнски монарси правото да секат в най-добрия случай сребърни монети. След отпадането на старото ограничение изведнъж в рамките на 6-7 десетилетия Запада започва да сече златни пари. Началото е поставено от Фридрих Хохенщауфен през 1225 г. в Неапол, последван от френския крал Луи IX през 1250 г., Флоренция през 1252 г., английския крал Хенри III през 1257 г., Венеция през 1284 г. с нейния прочут дукат, папа Йоан XXII в Авиньон през 1316 г. и т.н. Старият римки ред бил рухнал.
Плячкосването на Константинопол и разсипването на Източната империя представлява първото от няколкото премествания на глобалния капитал от източна в западна посока, осъществили се през последните осем века. Но за разлика от следващите, които са извършени плавно и по мирен път, това първо прехвърляне на капитали е насилствено и брутално. То обаче полага основата на големия икономически и културен подем на Италия и Западна Европа в следващите столетия. За това директно свидетелства фактът, че между 1200 и 1350 г. лихвите, изплащани по заемите във Флоренция, падат от 20-22% на 5-8%, а между 1240 и 1343 г. приходите на Флоренция нарастват 11 пъти.
Италианските джуджета-колоси
До 1204 г. Византия, ако се възприеме формулировката на Фернан Бродел, е отделен свят-икономика, силен, агресивен, динамичен, от който другите се боят и биват експлоатирани от него. Византия – това е новият Рим, който обаче като своебразен и ироничен реванш за събитията от II век пр.Хр. бива сразен от новия Картаген – Венеция. Новият Рим осъжда търговията като недостойна и позорна за императора и висшите класи дейност, които я оставят на представителите на простолюдието или я вършат с подставени лица. За висшите класи на Новия Картаген названието „търговец“ не ознавача „търгаш“, а е комплимент и признание. Мощта на Византия се кореняла в земеделието, търговията и производството на стоки с висока добавена стойност, в голямата континентална територия и в съчетанието на мощни сухопътната армия и флот. Венеция и Генуа са крайбрежни градове-държави, които живеят от производството на стоки с висока добавена стойност, но още повече от морето и от средиземноморската посредническа търговия, от която натрупват капитали, които по-късно полагат основите на банковите системи на двете държави.
Въпреки че Венеция съсипва бившия си сюзерен Византия и се окопава на бившите й позиции в международната морска търговия между Леванта и Европа, тя се оказва блестящ ученик на победения си конкурент. Венецианската република бързо се превръща в колосална стокова борса и склад, като налага на своите европейски контрагенти условието те да идват на място и да купуват и продават стоки срещу моста „Риалто“ – практика, прилагана столетия наред от Източната империя. Пак, подобно на Византия, Венеция установява силен държавен контрол върху финансите, икономическия живот и търговията си, като например въвежда практиката държавата с обществени средства да строи огромни търговски кораби, т.нар. galere da mercato, които после частни предприемачи наемат за извършване на едромащабната си международна търговия, простираща мрежата си чак до Фландрия и до Англия. В съчетанието от либерализъм и държавна подкрепа и регулация Венеция постепенно се превръща в търговски и финансов колос, особено след като в резултат от войната Киоджа генуезките съперници и конкуренти са елиминирани от левантинската и егейската морска търговия. Когато през 1423 г. преди смъртта си старият дож Томазо Мочениго изброява активите на републиката, на фона на размерите на Венеция и колониите й цифрите наистина будят изумление – брутен вътрешен продукт на глава от населението между 50 и 100 дуката, равняващи се по покупателна способност на между 30 и 60 хиляди днешни щатски долара, и държавен бюджет от 1 615 000 дуката спрямо 1 милион бюджет на Франция с нейното десет пъти по-голямо население. Тази чудовищна концентрация на огромно богатство в малка територия с малко население довежда и до изграждането във Венеция на първия в историята на Европа олигархично-плутократичен модел на държавно управление. Който обаче (и това трябва да се признае) не е лишен от чувство за „национална отговорност“ и в тежки за републиката дни е готов да жертва огромни средства с цел спасяване на държавата.
От другата страна на Апенините посестримата и конкурент на венецианците, Генуа, също остатък от византийските територии в Италия, до един момент върви по сходен път на развитие – производство на стоки с висока добавена стойност, морска търговия и изграждане на прослойка от свръхбогати. Едновременно с това обаче ролята на държавата в Генуезката република е минимална и по същество Генуа развива една средновековна laissez faire икономика, особено в областта на финансите, сектор, оставен (за разлика от Венеция) изцяло в частни ръце. Така през 1407 г. се стига до възникването под формата на Casa di San Giorgio („Банката на свети Георги“) на обединението на частни кредитори, което установило контрол над Генуезката република, превръщайки се в държава в държавата.
Поредица от несвързани помежду си, но с кумулативен ефект, събития през XIV век рязко променят посоката на еволюцията на Генуезката република. Около 1330 г. северното разклонение на Пътя на коприната от Китай към Европа, минаващо през териториите на Златната орда, вече не функционира. Прекъсването на трафика по този търговски маршрут, който завършвал на контролирания от генуезците полуостров Крим, довежда до срив на генуезката търговия (а вероятно и на българската) и това намира израз в спадането на обема на стокообмена на Генуа: от 4 милиона генуезки лири през 1293 г. той се свлича на 2 милиона през 1334 г. По същото време венецианците се възползват от генуезката ангажираност в района на Черно море и с лекота се настаняват на пазарите в Леванта и Египет, а след победата си във войната Киоджа (1379–1381 г.) Венеция изтиква Генуа от източносредиземноморския стокообмен. По този начин след като северният маршрут, излизащ в Крим, секва, южният маршрут на ориенталски стоки се оказва също затворен за Генуа и това принуждава капиталите й да търсят нови терени за печалби.
(следва)
* Авторът завършва „арменска филология“ през 2000 г. в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподавател е към катедра „Класически Изток“ Научните му интереси са в областта на историята и митологията на дунавските и волжските българи преди приемането на християнството, респ. исляма, както и в областта на историята и културата на народите от района на Кавказ и Средна Азия. Публикувал е научни, научнопопулярни статии и няколко книги, сред които са: „Българите в Кавказ и Армения (ІІ-Х век)”, „Българи и арменци заедно през вековете“, „Армения и иранският свят І-V век.”, „Заселването на българите на Балканския полуостров IV-VII век" том I и II.