/Поглед.инфо/ Новият подход към държавите от Персийския залив се нуждае от по-добра конструкция
Вобръщението си към Съюза през 1980 г., дошло след петролните шокове през 1973 и 1979 г., президентът на САЩ Джими Картър описва сериозно рисковете от загубата на достъп до петрола от Близкия изток. „Опитът на всяка външна сила да получи контрол над региона на Персийския залив ще бъде разглеждан като посегателство върху жизненоважните интереси на Съединените американски щати“, каза той. „Подобно нападение ще бъде отблъснато с всички необходими средства, включително военна сила.“ Този подход стана известен като доктрината на Картър и оттогава той остава определяща характеристика на американската политика за Близкия изток.
По време на изказването на Картър САЩ разчитаха силно на вноса на петрол, за да захранват икономиката си, а 29 процента от този петрол идваше от Персийския залив. Дори две десетилетия по-късно малко се е променило: през 2001 г. САЩ все още са внасяли 29 процента от петрола си от Персийския залив. Но вече не е 1980 или 2001.
Днес САЩ произвеждат толкова петрол, колкото получават от чужбина, а само 13 процента идват от страните от Персийския залив. Сега САЩ внасят повече петрол от Мексико, отколкото от Саудитска Арабия.
И все пак, въпреки че движещата обосновка на така наречената доктрина на Картър остаря, тя продължава да формира подхода на САЩ към Персийския залив - емблематичен за по-широкия провал на американската политика в стремежа да навакса с по-широките промени в интересите на САЩ в региона,в сравнение с 1980-те.
Президентът Джо Байдън трябва да признае новите реалности и да възстанови отношенията на САЩ в Персийския залив по начин, който популяризира американските ценности, предпазва Вашингтон от ненужни чужди залитания и дава приоритет на регионалния мир и стабилност.
Съществуват безброй причини за стабилните отношения между Съединените щати и страните от Съвета за сътрудничество в Персийския залив (GCC) - Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства.
Решенията на Бахрейн и ОАЕ за установяване на официални връзки с Израел са ясен знак за положителното влияние, което тези страни могат да окажат. Кувейт и Оман играят мощна роля в посредничеството в регионалните конфликти.
Контратеристическите партньорства на Съединените щати със страните от GCC /ССЗ/, макар и често недостатъчни, все още са от решаващо значение, тъй като тези правителства често разполагат с информация за екстремистки мрежи, която американското разузнаване не може да събере самостоятелно. А САЩ разширяват връзките си между хората от региона: днес десетки хиляди студенти от Персийския залив учат в американски колежи и университети.
Но е време да признаем, че в настоящия подход на Съединените щати към Персийския залив има фундаментален недостатък в конструкцията: първите два приоритета на GCC за отношенията - поддържане на американска военна помощ за борба с регионални прокси войни и поддържане на мълчанието на САЩ върху вътрешнополитическите репресии - в дългосрочен план ще унищожат самите страни от GCC.
Целта на Съединените щати трябва да бъде да замени този счупен фундамент с нова система, която поддържа мирен залив, изпълнен със стабилни, диверсифицирани национални икономики и отзивчиви правителства - такова бъдеще, което лидери като саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман твърдо претендират, че търсят за Персийския залив.
Отношенията между САЩ и Персийския залив, изградени върху икономически, дипломатически и управленски връзки, а не просто груби партньорства в областта на сигурността, ще бъдат в полза както на интересите на САЩ, така и на Близкия изток.
ИЗБЯГВАНЕ НА ПРОКСИ ВОЙНИ
Първата стъпка е Съединените щати да се откажат от прокси войните на GCC с Иран. Иранското правителство е противник на САЩ, но повишаващата напрежението поредица от горещи и студени конфликти в региона - в Ирак, Ливан, Сирия и Йемен - просто е послужила за засилване на влиянието на Иран и създаване на катаклизми, придружени с огромни човешки страдания.
Отстъплението от намесата на САЩ на места като Сирия и Йемен несъмнено ще доведе до незабавно смущение в Персийския залив. До този момент обаче огромните разходи за фалшивото убеждение, че Съединените щати могат косвено да направляват резултатите в Сирия и Йемен, са кристално ясни.
И в двата театъра хладното, половинчато военно участие на Съединените щати никога не е било достатъчно съществено, за да балансира ситуацията и вместо това е служило за удължаване на конфликтите. Вашингтон страда от съмнителната увереност в способността си да постига политически цели чрез военни интервенции. Вместо това най-значителният ефект от скорошния авантюризъм на САЩ е да подхранва вечните войни, които подсилват екстремистките групи и позволяват на антиамериканските настроения да нарастват.
Време е да се признае, че в настоящия подход на САЩ към Персийския залив има основен недостатък в конструкцията.
Въпреки че САЩ трябва да запазят партньорствата си за сигурност с държавите от Персийския залив, отпечатъкът на САЩ трябва да бъде по-малък. Преди войната в Персийския залив САЩ успяваха да защитят своите интереси в региона и без да имат масивните военни бази в Бахрейн, Кувейт, Катар и Саудитска Арабия и без милиардите годишни продажби на оръжие на същите тези държави.
Външнополитическата общност във Вашингтон се държи така, сякаш това масивно военно присъствие сега е задължително за защита на интересите на САЩ, въпреки че то не е съществувало преди приемането на мерките за сигурност след 11 септември.
Базите в САЩ са скъпи и отдалечават фокуса от все по-важни театри като Африка и Азия; те създават натиск върху Съединените щати да игнорират сериозни нарушения на правата на човека, за да не бъде изложено на риск присъствието на войските вследствие на евентуалната критика. И затова те се превръщат във военни цели и пропаганден фураж за Иран, Ал Кайда и Ислямска държава (или ИДИЛ).
Докато американският министър на отбраната Лойд Остин предприема глобален преглед на военната позиция на Съединените щати, администрацията на Байдън трябва сериозно да обмисли намаляването на военното си базиране в региона. Преразглеждането на разходите и ползите от базирането на Петия флот в Бахрейн би било добро начало, тъй като масивният отпечатък на САЩ става по-голям проблем, отколкото си струва.
И накрая, въпреки че САЩ трябва да продължат да продават военна техника на своите партньори, Вашингтон трябва да гарантира, че продава наистина отбранителни оръжия. Днес твърде много американски оръжия се използват безотговорно и в нарушение на международното право. Други, като наскоро обявената продажба на безпилотни самолети Reaper в ОАЕ, подхранват регионална надпревара във въоръжаването, която противоречи на интересите на САЩ в областта на сигурността.
Евентуалното оттегляне на системите с по-нападателни способности обаче, не означава край на доставките на оръжие. Съединените щати все още трябва да са готови да предоставят по-усъвършенствани отбранителни оръжия, като например ракетната технология Terminal High-Altitude Area Defense (THAAD), които отговарят на реалните заплахи за сигурността в Залива.
Ако Вашингтон направи тези неща, Саудитска Арабия и ОАЕ неизбежно ще се оплачат, че САЩ ги изоставят и овластяват Иран. Задачата на администрацията на Байдън ще бъде да ги убеди, че има алтернатива на безкрайния военен двубой с Техеран. Диалогът за регионална сигурност, който включва всички страни, може да замени надпреварата във въоръжаването и прокси войните.
Това може да звучи като утопична фантазия, но далеч не е така. Зелените издънки на този диалог покълват от години и способното ръководство на САЩ, прилагайки политиката както на пръчката, така и на моркова, може да започне да създава структура за разведряване. И разбира се, Съединените щати не трябва да дават на емиратците или саудитците право на вето върху двустранно ядрено споразумение с Иран,
ИЗБЯГВАНЕ НА ЕСКАЛАЦИЯ
Администрацията на Байдън е в най-добра позиция да тества готовността на региона за този вид деескалация в Йемен. Липсващите парчета - значителен натиск и пълноценен партньорски диалог - сега се придвижват на водещи позиции. Както е известно, сега администрацията на Байдън прекратява американската подкрепа за офанзивни операции и назначава нов специален пратеник за подкрепа на мирния процес на ООН.
Съединените щати са единствената държава, която може да премести топката напред. Ако Вашингтон успее да намери път към мир в Йемен, където правителството, създадено след Хади да може да съжителства с лидерите на хуситите, докато страната се възстановява с международна помощ, това може да бъде доказателство за концепция за по-широк диалог.
Деескалацията трябва да бъде изключително привлекателна за партньорите от Залива в САЩ. Намаляването на приходите от петрол означава, че тези държави скоро ще трябва да направят тежък избор между инвестиции в икономически реформи и в борба и войни в чужди страни. Предвид тези постоянни конфликти и държавния контрол върху местните икономики, привличането на значителни чуждестранни инвестиции в региона е до голяма степен фантазия.
За Съединените щати друга полза от намаленото напрежение между Персийския залив и Иран ще бъзе ограничаването на стимулите за страните от Персийския залив да разпространяват уахабитския ислям в мюсюлманския свят. Тази ултраконсервативна и нетолерантна разновидност на исляма, често формира градивните елементи на екстремистката идеология, а враждата в Персийския залив подхранва износа й (заедно с този на революционния си шиитски колега).
Байдън има шанс да възстанови партньорствата на Вашингтон с държавите от Персийския залив.
Съединените щати също трябва да водят по-твърда сделка със страните от Персийския залив по въпроси, свързани с правата на човека. След атаките на Доналд Тръмп срещу американската демокрация, ще бъде още по-важно Байдън да съчетае разговорите си за върховенството на закона и гражданските права с действията у нас и в чужбина. Съединените щати имат трудна работа за възстановяване на световната си марка, но прекратяването на подхода на Вашингтон „не чуйвай злото, не виждай злото“ в Персийския залив ще помогне.
И все пак разговорът на САЩ с Персийския залив относно правата на човека трябва да бъде реалистичен. Тези държави няма да се превърнат в модерни демокрации за една нощ. Ако обаче Персийският залив наистина иска да привлече международни инвестиции, той трябва да се справи с продължаващите жестоки репресии срещу политическото несъгласие и липсата на върховенство на закона.
Сериозни външни частни инвестиции е малко вероятно да се появят, докато тези нации измъчват политически затворници, поддържат драконовска „система на настойници“, която ограничава способността на жените да пътуват и постоянно тормозят дисидентите в чужбина. Честно казано, лидерите от Персийския залив трябва да разглеждат разширяването на политическите права като екзистенциален въпрос.
Съединените щати трябва да помогнат на тези режими да разберат, че тяхната дългогодишна социална сделка „без данъци, но и без представителство“ не може да продължава. Тъй като прирастът на населението изпреварва приходите от петрол, кралските семейства скоро няма да могат да си позволят тези социални плащания.
След като субсидиите се атрофират, но репресиите останат, ще настъпи катастрофална буря от вълнения. За щастие има модели на ограничена реформа в Персийския залив, които могат да помогнат на изоставащите. Например Кувейтс избира парламент, който поддържа известна независимост от короната. Въпреки че това далеч не е съвременната демокрация на участието, то предоставя някои ориентири, към които могат да се насочат по-репресивните режими.
БЕЗ РЕМИНИСЦЕНЦИИ ОТ СТУДЕНАТА ВОЙНА
Продължавайки този нов курс, някои привърженици на статуквото, които ще западнат, ще твърдят, че ако администрацията на Байдън направи тази твърде трудна сделка, лидерите от Персийския залив ще се откажат от Съединените щати и ще се обърнат към Китай или Русия.
Този аргумент е напълно фалшив и играе върху неразбирането, както на незаменимостта на военното присъединяване към САЩ, така и на готовността на Китай и Русия да си замърсят ръцете в политиката на Близкия изток. Това не е Студената война: Русия няма какво да предложи в региона и тъй като глобалното потребление на петрол продължава да спада, Москва неизбежно ще се конкурира със страните от Персийския залив за купувачи.
Въпреки че Китай ще продължи да търси икономически възможности в региона, той няма желание да играе в близко бъдеще реална роля в сигурността. Китайският флот няма да се притече на помощ на атакувана държава от Персийския залив. Ако бахрейнците, емиратците или саудитците заплашат да се обърнат към други сили, Вашингтон може да си позволи да приеме блъфа им.
Като цяло външната политика на САЩ стана опасно анахроничен инструмент, настроен да свири песен, която оркестърът вече не изпълнява. Но политиката на САЩ е може би най-противоречива в Персийския залив, където интересите на Съединените щати са се променили, но политиката им не.
Байдън има шанс да възстанови партньорствата на Вашингтон с държавите от Персийския залив. Ще бъде трудно, болезнено и ще предизвика бурен протест. Но получената поръчка ще бъде взаимно изгодна, ще прогресира интересите на САЩ, като същевременно ще приближи държавите от Персийския залив към бъдещето, към което претендират, че се стремят.
Но, както се казва, най-полезните начинания никога не са лесни.
Превод: ЕС