/Поглед.инфо/ Заблудата, представена като реалност.

Златни автомобили, отсечени детски ръце, фабрики за трупове: По време на Първата световна война процъфтяват най-странните пропагандни приказки. Но колкото и абсурдни да са фалшивите новини на двете страни – готовността да им се повярва е безгранична.

Дори за един "заклет враг" това е твърде смело: 80 френски офицери, облечени в пруски униформи, влизат съвсем тайно в Германия. Те пресичат границата с дванадесет автомобила – колите са натоварени догоре със злато, което е предназначено за руската военна каса. Така съобщава това председателят на правителството на Дюселдорф на 3 август 1914 г., така го разпространява и най-голямата немска информационна агенция, по същия начин докладват новината няколко немски вестника. Това е началото на една лавина. Защото отсега нататък съобщенията се надпреварват – златните автомобили "се наблюдават" навсякъде в страната. На 5 август има вече 25 вагона, които пътуват на изток, и – което едва ли е по-малко скандално: на волана сега седят също и жени. Това за съвременниците прави още по-нагла "автомобилната инвазия".

Навсякъде в страната местните жители обявяват състояние на отбрана: издигат се улични барикади, селяните се въоръжават с вили и ремаркета, ветерани полират кавалерийстките си саби, за да се изправят срещу врага на следващото кръстовище. Подозрителен е всеки, който кара автомобил, особено когато носи униформа – според Хари Граф Кеслер. В своя дневник германският офицер пише, как той в Бранденбург "във всяко село два пъти, при влизане и на излизане" го спира една фаланга от гледащи мрачно сънародници: "Селяните бяха сложили бариери от каруци за сено и жици, стоят със стари ловни пушки и спират всеки автомобил. При "Кикебуш" [район на гр. Котбус – бел. прев.] трима мъже с ловни пушки преградиха пътя, и когато поисках от тях да се легитимират, един ми показа своето ловно разрешително."

Така гласят публикациите в целия райх, обаче не могат да заловят агентите. Но вестниците дават обяснение и за това: "Пътуващите в автомобилите, които пренасят пари за Русия, сега трябва да са предали парите на велосипедисти, които са облечени като зидари". А това означава, че ловните другари сега вземат на мушка велосипедисти и зидари. Някои от тях проявяват и усет за транспортни проблеми. Вестник Райниш-Вестфалише Цайтунг прогнозира, че за предполагаемите 26 тона злато ще бъдат необходими поне 1 066 колоездачи. Но дори и да има съмнения, които се огласяват тук: те обаче не възпират вестника да постави сензацията на първа страница. Един друг вестник бил научил, че един от автомобилите носи регистрационния номер "12386". Само един детайл за дръзките златни агенти не може да се намери в никой вестник: никъде не се посочва, че историята е измислена.

Вероятно германският генерален щаб е лансирал съобщението и умишлено бие фалшива аларма, за да мобилизира населението за войната. Едва излязъл от бутилката, духът не може да вече да се улови: новината се разпространява като пожар в степта. Тя подклажда истерията в страната: войната е тук, обаче къде са враговете? Буквалният отговор гласи: навсякъде. Германия е "направо наводнена" от шпиони, предупреждават вестниците. Агенти, облечени в най-необичайни облекла извършват най-невероятните атаки: оказва се, че монахини залагат бомби, странници носят бацили на холера в бастуни, за да отровят кладенците. Нито едно съобщение не е достатъчно абсурдно, за да не се отпечата. И с всеки нов лозунг паниката се увеличава – и настроението за погром срещу чужденците. Обаче не само нервите на германците са напрегнати, също във Франция и Англия върлува "шпионството". В кралството дори и съюзниците са взети на прицел: вместо златни автомобили, британското население "открива навсякъде руски войски", за които сe предполага, че се превеждат през страната за укрепване на западния фронт.

Първата световна война започва с епидемия от лъжи, слухове и фалшиви подозрения, разпространявани на всички страни. По-масивна от всякога преди, тази война се води също и като медийна битка за морала на населението. За първи път пропагандата се превръща в решаващо оръжие – а лъжата в най-важeн боеприпас.

Че истината е "първата жертва на войната", това по-късно се превръща в повсеместен цитат, обаче остроумната фраза е въведена от британския депутат в Долната камара Артър Понсънби през 1928 г. в книгата си за Първата световна война "Лъжа по време на война" [Falsehood in War-Time]. Който искаше да спечели войната, просто не можеше да си позволи истината, отсъжда Понсънби. В действителност 1914 става самотна година за истината. От двете страни се създават пропагандни бюра, които подсказват лъжи; пресата им съперничи с измислени сензации, а националистично разпалената публика съвсем охотно вярва на това, което ѝ се представя.

И повече от това: населението става съучастник на пропагандата. Всеки по свой начин. Докато ловците на агенти нарамват пушките си, интелектуалците прибягват до писалката. Така през октомври 1914 г. именити немски величия като писателят Герхарт Хауптман, художникът Макс Либерман или физикът Макс Планк подписват призив До цивилизования свят!, който се отнася към истината, така както се отнася войната към мира. Памфлетът представя класически оправдания – райхът е бил "принуден" да влезе в битката – и отрича германските масови престъпления в Белгия. И при това, въпреки, че елитът изрично се препоръчва като "възвестител на истината", който иска да изтръгне от враговете "отровните оръжия на лъжата". Лъжата става бойно понятие на тези, които самите лъжат, и в същото време носят одеждата на обичащ истината просветител.

Къде започва лъжата във войната? При премълчаването. Всички държави цензурират описанията и изображенията на войната, а кореспондентите, художниците и авторите на писма многократно цензурират самите себе си. Кланицата на фронта се появява във вестниците и седмичните прегледи като твърдо абонирано за победа мъжко приключение – а пораженията са оставени за противниковата съдба. Така, както германското Върховно военно командване не огласява нищо за поражението при Марна през септември 1914 г. [където френски и британски войски нанасят поражение на германците при опита им да завладеят Париж с общи загуби около половин милион убити и ранени, приблизително поравно от двете страни], така също и френският Генерален щаб 1914 г. не признава загуба дори на един кон. Английската преса празнува започването на битката "Сома" на 1 юли 1916 г. като "добър ден", въпреки че британците загубват близо 20 000 войници през този катранено почернен ден.

"Германската кръвожадност"

Обаче не само цензурата води до заблуда. Най-въздействащите лъжи са по-фини: всеки плакат, който агитира с цветни изображения за военни заеми, романтизира страха. Дори некролозите губят тяхната политическа невинност, когато почитат паметта на войниците "паднали за кайзера и за отечеството". Такива лъжи повече никой не забелязва, защото почти всичко е лъжа, която ги заобикаля: цялото използване на образи и думи във войни е митично заредено. Една от общоизвестните измами е, че собствена борба е справедлива, а пък списъкът на греховете на враговете е неизмерим. Обаче тук Първата световна война маркира повратна точка: силата на нейната жестока пропаганда прави всяка предишна враждебност да изглежда като нерешителен опит. От двете страни тази война се води като екзорсизъм [практика за изгонване на демони зли духове от човек или място], който цели изцяло "да изкорени злото".

В немските вестници към "златните шпиони" се присъединяват фиктивни френски бомбардировачи, които атакуват Нюрнберг, и британски колониални войски, които уж се насочват към гърлата на германските войници, за да пият кръвта им. Истински роден дом на създавания ужас е фронтът в Белгия. През септември 1914 г. през немските вестници броди съобщението, че болницата в Аахен е създала зала за лекуване на ранени, очите на които са извадени в Белгия. Отричането следва бързо, обаче слухът се разпространява и в други градове с все по-нови подробности: в Берлин малко момче било казало, че видяло цяла кофа, пълна с войнишки очи. Преди всичко, това трябва да са католически духовници, които осакатяват германски войници в Белгия, отравят кафето им, или ги избиват неочаквано с извадени зад олтара с картечници. Белгийското население, от друга страна, щедро дарява пури. Разбира се, вестник Хамбургер Фремденблат предупреждава преди удоволствието: те са напълнени с барут.
Такива ужасяващи приказки разпалват страха от народна война, дълбоко вкоренен в немската армия. Както показват дъблинските историци Джон Хорн и Алън Крамер, германските нашественици пренасят със себе си партизанската истерия в страната; те виждат онова, което очакват да видят след опитите на френската съпротива на „свободните стрелци” от 1870-1771 г. [Френско-пруската война – бел. прев.] – и след своите военни неуспехи или грешки отмъщават жестоко на населението. Повече от 6000 цивилни граждани са жертва на германските кланета в Белгия, десетки хиляди къщи са изгорени, град Льовен и известната му библиотека са опустошени. Убийците по принцип действително вярват, че се отбраняват срещу "снайперисти", заблудата е тяхната реалност. Обаче най-накрая, когато "белгийската народна война" става тема на медийна кампания и една германска следствена комисия официално удостоверява това през 1915 г., от изкривеното изображение се създава една съзнателна лъжа.

Германските престъпления подтикват съюзническата пропаганда, която действа още по-радикално, подхожда още по-насочено към врага. Тя трансформира войната срещу германците в кръстоносен поход срещу "хуни" и "варвари", които се изобразяват или като канибали с островърха каска или като горили, размахващи тояги. Действителните злодеяния предоставят модел за такива картини, обаче сензационната стойност на реалността се консумира бързо: след няколко седмици британските вестници вече започват да смесват – трудно определяните факти – със слухове и невероятно нагли измислици. На 27 август 1914 г. Таймс отпечатва за пръв път едно съобщение по разказан слух за осакатяване на едно бебе от немски войници в Белгия. Четири дни по-късно Дейли Експрес добавя: немски войник изтръгнал бебе от ръцете на майка му и отрязал краката му. Човек трябва да отговаря на тези "чудовища" по три начина, като препоръчва: "да убива, убива и убива". Създателите на вестници в Лондон и Париж намират своята темата. Също и сериозната преса се поддава на изкушението – във водещи заглавия да се разпространяват странни измислици, обаче върху творческите стандарти в жанра на "немската кръвожадност" се акцентира от патриотарските булевардни вестници. Единственото нещо, което обуздава авторите, е ограничението на собствената им фантазия: последователите на Атила пият кръвта на кърмачета, режат гърдите на жени, разстрелват малки момчета, защото носят играчка пистолет, разпъват на кръст войници, осакатяват медицинските сестри, изгарят жертвите си живи, татуират императорския орел върху лицата на затворниците и преработват телата им до смазочен сапун. Кайзер Вилхелм II, според разпространяваното от Финансиал Нюз, е присъдил награда за капитани на подводници, които потопяват кораби с жени и деца на борда.

Всичко това са фантазии; излюпени отчасти от самия журналист. Редакцията поискала от него съобщения за зверства, той ги е доставил, така един кореспондент на Дейли Мейл по-късно развенчава като фалшификация своята трогателна драма за спасяването на едно белгийско бебе. След публикуването авторът е трябвало да изпълни още едно желание на своите началници: в следващия епизод той оставя бебето да умре. А редакцията не може повече да ограничава даренията за деца и желанията за осиновяване.

Други фалшиви съобщения за осакатяване и увреждания почиват на слухове, разпространявани от бежанци и съюзнически войници. Митове за застрашителния враг циркулират в много войни, и те често разказват повече за безсилието на победените, отколкото за жестокостта на победителите. Тези митове барза нарастват, когато моделите на престъпността са вече известни – както в случая с "отрязаните детски ръци": Само десет години преди това британската и френската преса са обвинявали за подобни (реални) деяния тъкмо белгийската колониална власт в Конго. По време на Първата световна война този ужасен мотив се превръща в бестселър на съюзническата пропаганда срещу враговете; той вдъхновява писатели и поети, художници и графици, които измислят все нови варианти. Една от най-известните карикатури показва малко момиче с бинтована ръка, което коленичи – пред гроба на своята ръка. Френското списание Le Rire Rouge e още „по-изискано” за тази форма на емоционалeн контакт: на една от неговите рисунки немските войници ядат детски ръце.

Силата на такива изображения далеч надхвърля ефекта на по-скоро порядъчната немска обяснителна пропаганда. Особено британците обаче са изправени пред други предизвикателства: тяхната пропаганда има за цел да мобилизира доброволци за фронта, понеже британското кралство отива на война без масова армия и без задължителна военна служба. При това вестниците, на първо място от всички издателският магнат Алфред Хармсуърт, кралят на британския булевареден печат, до голяма степен поемат бизнеса с официалните внушения. Това, което мотивира журналистите и издателите, не е само патриотична ревност: историите за ужасите са гаранция за увеличаването на тиража на изданията. Сензационните лъжи вече тогава са по-желани от истината.
Понякога обаче фалшивите съобщения се опровергават дори по време на войната. Че в белгийското селище Земст над 30 германски войници са проникнали в дома на коларя Дейвид Торден и са пронизали децата му с щикове, това отричат под клетва през април 1915 кметът и други уважавани лица. Човек на име Торден никога не е имало в общината. Обаче докато тези опровержения се наложат, лъжите отдавна са се утвърдили като "истина". Особено след като все още съществуващите първоначални съмнения са изчезнали с течение на времето.

Робърт Дел, парижкият кореспондент на Манчестър Гардиън, през септември 1914 г. в писмо до дъщеря си окачествява 90% от пропагандата за жестокости [atrocity propaganda] като лъжлива. Оповестената истина отдавна е станала въпрос на мнение: "В момента всички хора са лъжци. [...] Невъзможно е да повярваш на нещо, което някой казва, или което някое правителство официално твърди". Обаче колкото по-често вестниците повтарят лъжите, толкова по-кратки стават задръжките. За Първата световна война поговорката трябва да гласи: Който лъже повече от един път, на него някой някога ще му повярва. Когато се говори постоянно за жестокостта на германците, тогава трябва да има нещо в упреците.

Инсценирани снимки на окопите

Репортажите за ужасите са съпътствани при това от официални проучвания, които в ескпертно качество укрепват фундамента на мрежата от слухове и измислици. Така поръчаният от британския премиер Хърбърт Аскуит доклад на Брайс освен реални престъпления изброява също фиктивни изказвания на свидетели за садизма на германците. Публикува се сензационния доклад на 12 май 1915 г., пет дни след като една германска подводница потопява кораба Лузитания, и 1198 пътници загубват живота си. Британската пропаганда, която мълчи за товара от боеприпаси на борда, празнува през тази седмица може би своя най-голям успех. В Англия се разчупват либералните задръжки срещу войната, също и в неутралните страни настроението се преобръща: морално е САЩ най-късно сега вече да влязат във войната.

За да се докаже истинността на докладите за ужасите, медийният магнат Хармсуърд дори обявява награда: да се възнагради този, който достави снимка на осакатено дете. Понеже снимките още се считат от съвременниците като верни изображения на действителността, тяхната автентичност е извън съмнение. През Първата световна война те завладяват илюстрованите издания и изместват вече недействащите в съответствие с времето картини и изображения на битки. При това публикуваните от двете страни снимки и филми създават също една фикция: те предават една превъзнесена, идилична картина на войната. В случай, че изобщо войната e това, което те показват. Нарастващото търсене на бойни сцени служи на фотографите и операторите, които фотографират маневри или пресъздават набързо бойни действия. Някои от фотосите на отбранителни окопи, направени от изложена на смъртоносна за фотографите перспектива, са инсценировки или монтажи – или и двете. По този начин австралийският фотограф Франк Хърли е съставил своята монументална картина Over the Top [Над върха] като пъзел от дванадесет негатива; дори сцената на атаката на преден план е една илюзия: войниците извършват показаната атака далеч зад фронта.

Радикално с този илюзорен свят скъсва чак през август 1916 г. британският военен филм Битката при Сома. Виждат се умиращи войници и разкъсани трупове. Филмът съдържа само няколко възстановки, той шокира с толкова реалистични картини, че някои собственици на кинотеатри собственоръчно изрязват най-жестоките сцени. Тази опасност обаче не съществува шест месеца по-късно при немския педант: лентата При нашите герои на Сома действа така документално, като любителски театър; вместо кратери от бомби, тук дебнат щурмови поделения през девствените гори на един военен тренировъчен плац.
Просто да се фалшифицира истинността – това е трик също и на френските и английските вестници, когато те под по-стари снимки поставят нови надписи и ги издават като доказателства за немската низост. Така през май 1915 г. едно заснето мнозинство хора в Берлин преди войната набързо се превръща в празнуваща тълпа, която ликува за потъването на кораба Лузитания. Не по-различно се случва за тримата победители в армейски лов с преследване на дивеч в берлинския Грюневалд, които през юни 1914 г. в изображението на Берлинер Локал-Анцайгер гордо протягат своите купи: те стават мародери, които показват военната си плячка. Френският вестник Le Miroir публикува през ноември 1915 г. снимка на жертвите на руския погром в Одеса от 1905 г., озаглавена: Престъпленията на немските орди в Полша. Новата среда предлага на фалшификаторите преди всичко едно: нови възможности. Под прикритието на истинността, лъжата се маскара най-добре.
И все пак британското правителство непрекъснато се страхува, че пропагандата може да прекали и да проиграе собствената му достоверност. Освен това: постоянната аларма от империята на злото се притъпява. Скандалите трябва винаги да стават по-пискливи и задълбочени, за да предизвикват раздвижване. През април 1917 г. това се удава на британската пропаганда отново с добре познатата история за зверствата на войната: вестник Times съобщава за "екарисажи за преработка на трупове" в Германия, където телата на мъртви войници се преработват до получаване на глицерин, смазочно масло, или храна за свине. "Нищо не се губи", коментира язвително немската изчерпателност вестникът. В следващите репортажи военнопленници разказват, че във фабриките за трупове се произвеждат боеприпаси и маргарин, който в Германия се нарича "трупна мас". Когато читателски писма повдигат въпроса за това дали "труп" не се отнася по-скоро до животни, редакцията не полага никакви усилия за разследване: тя прави справка в речника. И открива както "месокостно брашно", така и "трупно брашно" – следователно би трябвало да има разлика.

Измамата с предполагаемите фабрики за трупове напомня фатално на днешните фалшиви новини: още тогава, когато сензацията обиколи света, това е по-вълнуващо отколкото всички опровержения. И тя произтича от една целенасочена дезинформация. Чак през 1925 г. Ню Йорк Таймс разкрива, че Джон Чартерис, шеф на разузнавателната служба на британската армия, е изпратил на един вестник в Шанхай снимка на конски трупове пред екарисаж за животни, с текст за човешки трупове, знаейки добре, колко голямо значение се отдава на почитането на мъртвите в Китай. Оттам историята влиза в английската преса, а Бюрото за военна пропаганда го потвърждава с брошура от четири страници. Същевременно продължава да се вярва, че германците са способни на всичко. Дори по-скоро скептично настроеният британски външен министър Артър Джеймс Балфур отстъпва, че с оглед на многото германски жестокости няма причина да се съмнява в това представяне.
Обаче не е просто само нахално повторение това, което създава потвърждение на лъжите. Повечето лъжи действат, защото те задоволяват една спешна нужда във военно време – те предоставят смисъл. Ако хората им повярват, те могат да продължат да мечтаят за добра и справедлива война. Германският историк Клаус-Юрген Брем нарича това "поискана самоизмама": във всички военни народи лъжците намират аудитория, която има голямо желание да бъде лъгана. Всяко от военните общества се ориентира към собствения си илюзорeн свят, който ги прави слепи за общата истина.
Така поражението от 1918 г. се посреща от германското населението като шок: уверената в победата нация изцяло се разочарова – и се нуждае от нови лъжи,, за да не се откаже от старите лъжи, като например „Легендата за удар с нож в гърба” [Dolchstoßlegende – теория за заговор, разпространявана след Първата световна война, според която страната не губи войната на бойното поле, а от измяна в тила „удар в гърба”; историците в Германия и извън нея единодушно отхвърлят тази теория].

В Англия мъглата на пропагандата се разрежда след войната, обаче и тук също лъжите продължават да действат дълго след това: живият спомен за измислените доклади за ужасите на Първата световна война допринася за това, че по време на Втората световна война населението реагира по-скоро скептично на новините за нацистките престъпления.

Каква е силата на лъжите, това се показва през август 1914 г. също и по шосетата на Германия. Въпреки, че вече няколко дни след това генералният щаб обяснява, че в страната няма повече останали златни коли, преследването на "фантома" излиза изцяло извън контрол: в първите дни на войната най-малко 28 души са застреляни в Германия като предполагаеми златни агенти, десетки са тежко ранени. Напразно Генералният щаб се опитва да сложи край на тази "истинска лудост". Колкото е по-просто да внесем лъжи в света, толкова е по-трудно да ги махнем от света.

Източник
________________

* Франк Вернер е историк и германист, журналист и главен редактор на отдел „история” на DIE ZEIT. Пише историческа литература. Многократно награждаван за публикации по различни исторически теми.

** На снимката ранени британски и немски войскови части след Втората битка при река Сома – британски военен филм за битката при Сома шокира с такива реалистични образи, че някои собственици на кинотеатри са изрязвали собственоръчно най-жестоките сцени.

Превод от немски език: Румяна Станкова