/Поглед.инфо/ Наскоро студенти проявиха интерес към мястото и ролята на българската дипломация в отношенията с държавите от бившия източен блок, днес страни-членки на ЕС и НАТО. В МВнР те бяха в дискрецията на отдел „Втори”, където работих между 1980 и 1988 г. (Чехословакия, ГДР, Полша, Румъния, Унгария + Монголия). СССР бе за „по-богоизбрани” в отдел „Първи”, също СФР Югославия и Албания в отдел «Трети» (балканския). Свръхпопулярна бе ироничната римувана епиграма на колегата от отдел «Печат» Иван Керезов: «А ти, момче, какво стори, че си в отдел «Втори».

Сега мейнстриймът предпочита да забрави, че след панславизма на XIX-XX в. официалните ни двустранни междудържавни отношения напр. с Чехословакия и Полша между двете световни войни са били хладни, не без влияние на Версайската система от договори. Особено по Ньойския договор, на темата Македония и нейни съседи. След Втората световна война те се оживяват вкл.„под съветска егида” на държавно-партийно равнище. Ценното тогава бе, че възникваха и не/официални междучовешки контакти и запознанства, вкл. по нашето Черноморие, в Татрите, край езерото Балатон или другаде на базата на безвалутния обмен в рамките на тогавашния източен евро-блок. Средният българин посещаваше Прага, Берлин, Будапеща, Варшава, Братислава – на екскурзии или на shopping. В МВнР имаше и отдел по СИВ, но многостранното икономическо сътрудничество бе координирано пряко в и между ресорните министерства.

Дипломацията съдействаше на тогавашната българска администрация за обмен на стопански и социални практики. Търговско-икономическото и научно-техническото, културно-образователното, консулско и спортно сътрудничество, туристо- и обменът на почиващи бяха акценти на взаимодействие с бившите европейски социалистически страни. Връзките със СФРЮ и с Румъния, обаче, бяха доста по-хладни главно поради «партийно-идеологически» причини, инспирирани или разпореждани от Кремъл.

«През 1975-1980 г. работих в посолството ни в ГДР, Източен Берлин. Като нотифициран аташе отговарях за дипломатическия протокол и церемониал в Единната дипломатическа мисия (временното название тогава на бюджетно-административно самостоятелните: посолство + Търговската служба с претенции за представителство, Културния център, бюрата на «Балкан», «Балкантурист»). Имах и разпоредителни функции спрямо административно-технически персонал (неперсоналните шофьори, преводачите и машинописките - общо 7 души). А под ръководството на шефа на службата „Политически въпроси” следях външната политика на ГДР. По вътрешната политика на съветника и шеф на службата помагаше млад български дипломат, зет на член на Политбюро и секретар на ЦК на управляващата ГЕСП (Германска единна социалистическа партия), куриращ външната политика на ГЕСП и държавата.

Предвид акцентите, в ключовите посолства тогава за посланици бяха изпращани не кариерни дипломати, а опитни или изпаднали в немилост «на върха» стопански ръководители. По-трагичният вариант бяха хора от партийната номенклатура. Посланиците се сменяха обикновено през 5 години, след конгресите на БКП. Първият ми посланик в Берлин Марий Иванов, бивш министър на машиностроенето, под чието ръководство работих 8 месеца, обичаше да се шегува, че най-лесният начин да бъдеш посланик е да си бил преди това министър. Политическото сътрудничество със соц- страните протичаше по партийна линия на «ЦК-тата», по която се взимаха решенията.

Клишето за социалистическите страни в Европа (без СФРЮ и Румъния, но + Куба, Виетнам и Монголия) звучеше „братски”, но въпреки „интернационализма в действие под мъдрата опека на братския Съветски съюз”, понякога братските страни допускаха небратско поведение в защита на свои национални интереси. Както сега нерядко го вършат „утвърдените екс-колонизаторски (!?) демокрации”.

За класифицираната информация, доверието и недоверието

Веднъж на среща в МВнР по протоколен въпрос ми бе споменато нещо извън темата. За германо-германските отношения. Написах отделна паметна бележка с гриф „за служебно ползване”. Темата не касаеше България, но бе редно да назова инфо-източника. Изпълних указанието и след месец установих, че източникът ми е “преместен на работа в БОДК”. Тоест, той е бил понижен. Споменах на моя тогавашен шеф, съветника Иван Спасов. По-късно разбрах, че той е въвел негласно нов ред за запознаване с неявни неавторови материали.

Ежегодно през месец януари № 1 в държавата Ерих Хонекер (генерален секретар на ЦК на ГЕСП и председател на Държавния съвет) събираше целия ръководен състав: партиен, правителството и генералните директори на стратегически предприятия – за отчет на извършеното и по новите предизвикателства. След седмица докладите на изказалите се и дискусиите бяха публикувани в брошурка, достъпна в книжарниците и във всяка вестникарска будка. Брошурката бе скучна до прозяване, изписана в стил „Partei-Chinesisch” (= „партийно-китайски”, т.е. догматични фразеологични шаблони на неразбираем за немеца-несинолог език). Прелиствах я избирателно. През 1979 г. обаче немски приятел ми разказа свръхлюбопитни неща, изнесени на последния подобен форум, които не бяха намерили място в брошурата. За много от тях не можех да преценя дали ще представляват интерес за моята страна.

Посланикът Пеньо Кирацов (бивш: генерален директор на военните заводи в Казанлък, първи зам.-министър на машиностроенето и секретар на ЦК на БКП по икономическите въпроси) и съветникът наостриха уши от разказа ми и разпоредиха да напиша строго секретен материал. По раздели, за всеки от тях на отделни листове: за политическия, икономическия сектори, научно-технически прогрес, външна търговия, инвестиции, здравеопазването, военно дело, култура, образование, консулски въпроси, младежката политика и пр. На пишеща машина на 3-я етаж, в секретната секция. Компютри нямаше още. Посланикът връчил поотделно на шефовете на служби и сектори само техните част - за оценки по частта им, след като са изчели брошурата.

„Най-изненадани” бяха „икономистите” и „разузнавачите”, които подозирах по-скоро в интерес към Западен Берлин“, но се опитваха да ме подлагат на допълнително подпитване. Кое от текста ми можеше да е вярно? Накрая обобщих „ценното и новото” за България. Посланикът развълнувано сподели, че ако са ми верни данните за бъдещи инвестиции в отделни отрасли, с акцент върху ЕИМ (електронно изчислителните машини), дискови запаметяващи устройства (ДЗУ), електрониката (във VEB Kombinat Robotron, Дрезден), спестяваме на България между 26 и 42 млн. долара, т.е. ценна тогава валута по второ направление. Сиреч, „ще съм си изплатил заплатите за стотици години напред”(Ха-ха!).

За сведение: В България работеха успешно заводи за изчислителна техника, ДЗУ, „ИЗОТ” с конкуренция в екс-ЧССР „Тесла”, в Унгария „Видеотон”, а най-крупният производител на електронна техника в ГДР беше държавата в държава Robotron («Роботрон») с 68 000 работници и служители.

Посланикът разпореди да оформя информацията като траен материал (не шифрограма), с анализ. С позоваване на данните от моя единствен източник. Без да го идентифицирам. Това ми бе и предварителното условие. Професионалистите не бяха добавили нова информация, а и нямало как „да я засекат” поне с втори източник.

Адресатът бе най-високото равнище, Тодор Живков, в 1 екземпляр. Инфо-то замина с придружително писмо от посланика. Бе изпратено по дипломатически куриери. От София и Стара Загора били повече от доволни, според посланик Кирацов.

След седмици новият посланик Вълчо Найденов (бивш 1-ви секретар на ОК на БКП-Стара Загора) „ни призова” със съветника Иван Спасов. Парторгът (щатна бройка на ЦК на БКП) пред него „ни изви ръцете”: как можело в една и съща служба да не се знае взаимно работата на другия ? Каква била тази шпиономанска конспиративност ? Посланикът не взе отношение между “Партийото”, както шофьорите наричаха парторга и Иван Спасов + „дипломатическия пролетариат” (т.е. мен). Вълчо Найденов поиска материала, но явно не за себе си. Със съветника се разбрахме с поглед. Като най-млад поех към деловодството. Четиригодишният ми мандат бе изтекъл. Обърнах преди това внимание на парторга, че измежду тримата в кабинета висшестоящи са ми двама. Но не и той. Източникът си трябваше да опазя дори и косвено, на всяка цена. Въпреки, че име и месторабота не бях споменал. Копието бе унищожено от мен по пътя от третия етаж до кабинета на посланика “поради погрешна координация”. И изгорено по правилата за опазване на секретност. „Партийото” и „Зетят” не го видяха. Може и да е било излишно, както често се получава в живота. Останаха догадки и опасенията. Въпреки, че не изключвах тогава някой друг от дипломатите, прочел частта си, да се е похвалил на парторга. А в кабинета на посланика разиграхме с Иван Спасов сценка.

Само след седмица-две съветникът намекна, че на някаква среща „нашият любопитко” бил задал на втория дипломат в съветското посолство Бронислав Хотулев въпрос по непубликувана част от Четиристранното споразумение за Западен Берлин от 1971 г. за координатите на въздушни коридори. Били неизвестни на Източен Берлин, а Хотулев бе считан за един от авторите на въпросното споразумение.

Реминисценции извън класифицираната информация

След 1990 г. единственият политик, когото бях виждал с посланика си до 1980 г., вкл., Ханс Модров (1-ви секретар на ОК на ГЕСП-Дрезден) остана в политиката, вкл. бе и евродепутат на Левите в обединена Германия. Грегор Гизи, създателят на партията на Левите, в началото на основа на ГЕСП, бе от малкото адвокати в ГДР, съдействали за освобождаването и принудително преселване “оттатък” на видните дисиденти Роберт Хавеман и Юрген Фукс. Бях присъствал на среща на посланик Кирацов с бащата на Грегор - Клаус Гизи, тогава държавен секретар по църковните въпроси.

ГДР издържаше представители на национално-освободителни движения, освен посолства на 2-3 нововъзникнали страни в третия свят. В Берлин със съветниците Иван Вражилов, след него с Иван Спасов, поддържахме контакти с ООП (Организацията за освобождение на Палестина, с лидер Ясер Арафат). И с позабравените вече ЗАПУ-Патриотичен фронт (Zimbabwe African People's Union, с лидер Джошуа Нкомо); МПЛА (People's Movement for the Liberation of Angola - Labour Party, на А.Нето), който стана и президент; ФРЕЛИМО-Мозамбик, СУАПО (= South-West
Africa's Peoples Organization) - за освобождение на Намибия с лидер Сам Нуйома, впоследствие президент и АНК (Африкански национален конгрес), с когото работела активно и ЮАКП (в ЮАР).

Спомням си, че по време на официални посещения на Фидел Кастро и на премиера на Камбоджа (тогава НР Кампучия) Хенг Самрин асистирах на посланиците Кирацов и Найденов при опити за пренасочване на следващи посещения на упоменатите държавници от ГДР в България. Немските партньори бяха доста учудени от нашия подход, но посланикът изпълняваше разпореждания от София.

А през април 1979 г. организирахме тържествена съвместна пресконференция по повод полета на Георги Иванов и Николай Рукавишников, в която участва източногерманският космонавт Зигмунд Йен.

Спомням си също така как на пленарни разговори през 1980 г. в Берлин Тодор Живков констатира лукаво пред Ерих Хонекер и екипа му, че министрите не съумяват да се договорят цяла година. А българската реколта пропада. Съветските комбайни били подходящи за по-сложни природни условия, но допускали 30% загуби при събиране на зърнената реколта. Докато определен клас “гедерейски” комбайни били доста по-прецизни. Тодор Живков успя да развесели немеца. Ерих Хонекер обеща съдействие и удържа на думата си.

След СССР ГДР и ЧССР бяха външнотърговски партньори № № 2 и 3 на НРБ, като през годините си разменяха местата. Пласируемата на пазара на ГДР българска машиностроителна продукция, в т.ч. понякога и финализирана, намираше отчасти пласмент и във ФРГ, или други страни за търговия „по второ направление”.

Българската селскостопанска растениевъдна продукция, главно плодове, сокове, консерви, компоти нямаха конкуренция на пазарите в СИВ. В животновъдството обаче Източна Германия ни превъзхождаше.

В ГДР тогава битуваха 2-та най-популярни анекдота за „приза Златна решетка”:

Въпрос: Кои са най-големите врагове на ГДР?

Отг.: 5 са на брой. Западногерманският реваншизъм и световен империализъм + 4-те годишни сезони: пролетта, лятото, есента и зимата, увреждащи селскостопанската реколта. Без изключения!

За втория виц бих искал да напомня предварително, че „Пентакон” бе корпорация за производство на фина оптика около Дрезден, за „Роботрон”, вж. по-горе, а Пергамон е известен исторически музей в Източен Берлин. Следва анекдотът:

Японска делегация била поканена да посети и се запознае със забележителности на ГДР. След края на посещението журналист интервюира японците:

  • Как ви хареса в ГДР ?

  • О, много! С прекрасни впечатления сме от хората, гостоприемството им, природата, отговорили вежливо интервюираните.

  • А какво ви впечатли най-силно?

  • Музеите.

  • Кои музеи?

  • Ами „Пергамон”, „Пентакон”, „Роботрон”.

В областта на спорта ГДР ползваше при свръхизгодни условия високопланински и други спортни бази в България за подготовка на свои върховѝ спортисти, но ревностно опазваше химико-технологичните си и биологични тайни за „стимулиране” на /бъдещи/ шампиони. В посолството се шегувахме, че вероятно е по-лесно екскурзиант-чужденец, или дори западногерманец, да бъде допуснат без идентификационен документ на „Норманенщтрасе” № 22 (централата на Щази), отколкото Живков, Хусак или дори Брежнев в двете 22-етажни източноберлински сгради – научни лаборатории. За тях се носеше мълвата, че след приключването на контрола на олимпийските спортисти за стимуланти, лабораториите незабавно започват работа за следващата Олимпиада.

Из неиздадените спомени под заглавие: “Моите мисии: в Братислава, 2 пъти в Прага, Източен Берлин, Москва, София. Записки на посланика».