/Поглед.инфо/ Ангела Меркел пристигна при Путин в Сочи. Първата им от дълго време среща премина в критично важен за Европа момент. Германия, както и Евросъюза като цяло, трябваше да измисли как да отстои своите интереси под колосалния натиск на САЩ. Не може да отстъпи нито по въпроса за „Северен поток“, нито по иранската сделка – но с помощта на Русия Германия може да изиграе печеливша комбинация срещу Тръмп.
Ангела Меркел дълго време не можеше нормално да говори с Владимир Путин. След септемврийските избори в Бундестага в Германия няколко месеца не можеше да се изгради нова управляваща коалиция. В положението си на изпълняващ задълженията канцлер Меркел се чувстваше неуютно. И едва през март най-накрая бе формирано ново правителство. Сега Меркел можеше да се срещне спокойно с Путин, който също като нея започва четвъртия мандат на своето ръководство на страната.
Проблемите за обсъждане са много. Макар и конфронтацията между Запада и Русия да продължава, германският бизнес и немалка част от политическата класа настояват да се намери път за прекратяването на войната на санкциите. За това трябва да се демонстрира прогрес в минския процес за разрешаването на кризата в Украйна. Затова и Меркел пристигна да обсъжда и Украйна, и Сирия и други въпроси.
Но колкото повече се приближаваше нейното пристигане, толкова повече се изясняваше кой ще е основният въпрос на Путин към Меркел. „Най-накрая станахте ли готови да отстоявате своите интереси. Защото основният проблем на Евросъюза и на Германия като негово ядро е натискът, оказван от САЩ върху тях. Този натиск може да се нарече безпрецедентен и съответно такава може да бъде и реакцията спрямо него.
Работата е там, че Доналд Тръмп винаги е искал от Европа да плаща повече и повишавайки разходите си за отбрана (което автоматично би освободило американски пари в рамките на НАТО) , и снижавайки митата върху американските стоки. Изобщо на Тръмп не му е нужна силна Европа, той я смята за конкурент на САЩ.
Но Европа не иска да плаща – тя е свикнала (по-скоро – отучили са я от другото) да бъде геополитически зависима от САЩ и атлантистите и съвършено не е готова нито за самостоятелен живот, нито за преразпределяне на ролите в рамките на „неравния брак“ със САЩ. Освен това самата концепция на отношенията със САЩ през последните години се променя с плашеща за Европа скорост.
Когато при Обама наднационалните сили се опитваха да принудят ЕС към сключването на неизгодното за него Трансатлантическо партньорство, германците и французите с труд, но все пак успяха да отклонят споразумението. Паралелно, наистина, те се съгласиха да наложат санкции срещу Русия – неизгодни, но, както тогава се струваше на мнозина в Европа, краткосрочни. Но когато вместо Клинтън президент на САЩ стана Тръмп, Европа изпадна в ступор.
Не бе голяма тайна, че новият американски лидер не виждаше смисъл нито в НАТО, нито в атлантическата солидарност, нито в силен ЕС. Не искаше никакво глобално и всеобщо Трансатлантическо партньорство. Той, напротив, възнамеряваше да принуди всички търговски партньори на САЩ да отстъпят в областта на двустранната търговия. И пролетта нанесе двоен удар. Първоначално обяви за повишаване на митата за някои европейски стоки, а след това и за излизането от иранската сделка. Европа бе заплашена със санкции срещу нейните компании, работещи с Иран, а след това ѝ напомниха, че могат да въведат санкции срещу „Северен поток-2“ – съвместен европейски проект с Русия.
Така Европа се оказа на прага на търговска война със САЩ, която никак не и се иска да започва. Но и да отстъпи не може. Показвайки слабост, Германия ще загуби не просто изгодните контакти с Иран или с Русия. Тя ще загуби доверието към себе си като лидер на Евросъюза – а ЕС се държи именно на нея. Отстъпвайки пред американците, германците ще нанесат най-силния удар по Евросъюза. Затова и за Германия въпросът е поставен така – да защитава своите и общоевропейските интереси от натиска на САЩ или да се готви за разпада на ЕС. Ако има преувеличение, то не е много голямо.
Работата е там, че ако Евросъюзът не ускори хода на интеграцията (на практика преустановен), то ще го разкъсат натрупалите се проблеми. Но да го ускори може единствено този, на когото се подчиняват – благодарение на неговата сила, авторитет, натиск. ЕС сега преживява едновременно няколко кризи – преговори за Брекзит, ръста на популярността на евроскептиците и реалната заплаха те да дойдат на власт в различни страни, кризата с мигрантите, санкционната война с Русия. И изострянето на отношенията със САЩ могат да доубият съюза.
Отстъплението пред натиска на САЩ не означава просто да се дадат допълнителни аргументи на евроскептиците, но и предателство на националните и европейските интереси в очите дори и на напълно европолюбивите избиратели. Нито Меркел, нито някой друг германски политик, дори и да поиска, не може да си позволи да се откаже нито от иранската сделка, нито от „Северен поток – 2“. Не само, че това е икономически неизгодно или геополитически оскърбително, но и на първо място защото е напълно самоубийствено от политическа гледна точка.
Германия няма намерение сама да слага край на живота си (както, впрочем и Франция). Да не говорим за Италия – където след дни ще се формира правителство, изцяло състоящо се от евроскептици, представители на партиите „Лига“ и „Пет звезди“. То ще поиска реформи в ЕС, затова и нов проблем вече е гарантиран за Меркел. На Германия сега никак не ѝ е нужен удар от страна на Италия.
Затова и на Меркел ще и се наложи да посрещне американското предизвикателство – няма накъде да отстъпва, освен в Сочи, в което разговорът с Путин се води не само за това как да се запазят „Северен поток-2“ и иранската сделка. Този въпроси е решен за Европа – в смисъл, че просто не може да се откаже от тях. Но има и следващи крачки – в програмата на следващото италианско правителство вече се говори за необходимостта „незабавно да се свалят санкциите, наложени на Русия“.
И сега Берлин може да разиграе този въпрос. Италианците атакуват, германците приемат топката и я предават на французите, които започват да се движат към постепенното намаляване на санкциите. Това не са фрагменти от предстоящото Световно първенство по футбол в Русия – това е комбинацията, с която Меркел и Макрон могат да играят това лято.
За тях руският фронт не е основен. Но дори и символичното подобряване на отношенията с Путин ще им развърже ръцете на западния фронт.
Превод: Поглед.инфо