/Поглед.инфо/ На 2 май 1998 г. журналистът Томас Фридман публикува в New York Times статия, базирана на интервюто му с Джордж Кенън. В отговор на въпроса какво мисли Кенън за решението на администрацията на Клинтън да разшири границите на НАТО в дълбочина към териториите на страните от бившия Варшавски договор и да лиши Русия от право да се присъедини към новия военен алианс, Кенън отговоря: „Мисля, че това е началото на нова студена война. В определен момент руснаците ще реагират доста враждебно и тези действия сериозно ще повлияят върху тяхната политика. Аз считам, че това е трагична грешка“.
По-нататък Фридман пише: „Ако имаме късмет, в бъдеще историците ще кажат, че Русия въпреки разширяването на границите на НАТО е продължила да се движи по пътя на демокрацията и прозападната си ориентация, като накрая е станала член на Европа. Ако нямаме късмет, историците ще кажат, че както е предсказал Джордж Кенън, експанзията на НАТО е провокирала ситуация, която е довела до нова студена война.“ Другата възможност е да се прекрати процесът на разширяване след приемането на Грузия и Украйна в алианса, като с това бъде прокарана нова разделителна линия през Европа. Бъдещето вече е тук и потвърждава песимистичните прогнози на Кенън и Фридман. Опитите на САЩ и техните съюзници в Европа да привлекат в своята орбита Грузия провокираха през 2008 г. война между Русия и Грузия. Опитите да ориентират Украйна към ЕС и НАТО провокираха анексирането на Крим и гражданската война в Източна Украйна, която и до момента продължава. На всички тези действия, които Москва нарича отбранителни, а Западът агресивни, САЩ и европейските съюзници отговорят с приемането на санкции срещу Русия. В резултат правителството на Путин изпрати войски в Сирия и може би направи опит да се намеси в предизборната кампания на САЩ, за да намали шансовете за победа на Хилъри в изборите. Днес руско-американските отношения може да бъдат охарактеризирани с фразата на Кенън „нова студена война“. Ако са необходими допълнителни доказателства, едно такова е възраждането на маккартистката параноя в духа на Студената война. Този път обаче разликата е, че параноята не е сред консерваторите, а сред либералите, голямата част от които все още искрено вярват, че са загубили изборите поради намесата на Путин. Такова обяснение е удобно оправдание за катастрофалния провал в предизборната кампания на Хилъри Клинтън и за упадъка на Демократическата партия като цяло. Делът на нейни представители на всички нива в държавното управление на САЩ е най-малък за последните 100 години. Днес много консерватори и демократи раздухват пламъка на русофобията. Опетнени от подкрепата си за катастрофалната война в Ирак, неоконсерваторите, изпитващи носталгия по Студената война, може да се опитат да възстановят влиянието си, като сплотят Вашингтон и американския народ около идеята за нова студена война против постимперската федерация на Владимир Путин. Днес те активно внушават, че Русия е същата по мащаб заплаха, какъвто беше СССР. За разлика от СССР обаче, който е искал да унищожи западния либерализъм и да го замени с марксизъм-ленинизъм, Русия на Путин се стреми да налага „алтернативно дясна“ идеология посредством такива популисти като Доналд Тръмп и Марин Льо Пен в САЩ и Европа. Подобно на твърдението за руската намеса в изборите през 2016 г., което служи за оправдание на провала на Клинтън, предполагаемият глобален идеологически заговор на Русия сваля от центристкия истаблишмънт в САЩ и Европа отговорността за сегашния трансатлантически, популистки бунт срещу неолибералната търговия и имиграционната политика. На западните дисиденти, отхвърлящите неолибералния консенсус на дясно и ляво центристките политически партии, се внушава, че за влошаване на вътрешната ситуация в страните им не е виновна властта. А те са жертви на лъжите на Русия и нейните агенти. Днес много от представителите на тези партии интерпретират вътрешните популистки движения точно така, както десните интерпретираха движението за защита на гражданските права в САЩ в продължение на почти целия ХХ век. Тоест като заговор, зад който стои Москва. Разбира се по някое време този шум ще утихне. След 10 години сегашната руска заплаха може би ще ни се струва като някаква временна загуба на разсъдъка, провокирана за постигане на някакви вътрешни цели. Така беше и с „червената заплаха“ през 1920 г. и 1950 г. С времето може би президентът Тръмп или неговият приемник ще направи избор в полза на деескалирането на втората студена война и ще започне процес на разведряване, какъвто беше духът в епохата на Никсън. Обаче отчитайки факта, че Демократическата партия и голямата част от представителите на американския външнополитически истаблишмънт печелят от раздухването на руската заплаха, едва ли можем да очакваме в близко време затопляне на отношенията.
The National Interest