/Поглед.инфо/ В опитите си да накажат станалата много самостоятелна руска власт, нашите западни партньори са изобретателни, но непоследователни. Още преди две години те се бореха с Кремъл под лозунга „Путин е днешният Сталин”. Само че Обама още не беше станал „куца патица”, а за претенциите на Тръмп за президентството не се досещаха дори най-изтъкнатите експерти на ЦРУ и АНС (Агенция за национална сигурност), когато в началото на 2016 г. стана ясно, че Путин не само не е „днешният Сталин”, но подлежи на критика за това, че не прилага сталински методи във вътрешната и външната политика.
Фразата „При Сталин всичко би било различно” стана маркер на опозиционера. Постепенно тя беше усвоена дори от най-гъвкавите либерали, дотогава представящи се за непримирими антисталинисти. Когато днес срещате експерт, публицист или политик, активно противопоставящ Сталин на Путин, в девет от десет случая става въпрос за представител на т.нар. радикална патриотична опозиция, който или работи непосредствено за Запада, или използва същия този Запад в качеството на полезния глупак. Путин действително не е Сталин, но хората неслучайно правят паралели между двете управления. Общото се намира на повърхността. Това е успех. Огромен, неочакван успех, почти мълниеносен скок на разглобената на резервни части довчера велика държава от третия свят в първия, почти чудодейно възстановяване на свръхдържавността, като птицата Феникс. Но и разликите са очевидни, дори и да не бият на очи. Сталин постигна успех по пътя на максималната мобилизация, на границата на пречупването (а понякога и след тази граница), на всички сили на народа и държавата. При това тази мобилизация се осъществяваше с помощта на твърдото потискане. Милионите жертви на сталинските репресии са бълнуване, но самите репресии не са бълнуване. В действителност, за установяване на твърд контрол над живота на хората не е необходимо да бъдат разстреляни или пратени в затвора десетки милиони. Напротив, Сталин, бидейки действително велик държавен деец, при това прагматик, знаеше, че ресурсите трябва да се пазят, а човекът е основен ресурс на всяка държава. Достатъчно беше всеки да знае, че във всеки момент, всяка най-невинна и най-случайна грешка може да бъде наказана по най-жесток начин, за да следят хората себе си и другите далеч по-ефективно, отколкото всички възможни спецслужби взети заедно. Сталин постигна оглушителен успех. Включително това, че успя да спечели два пъти загубена война. Дълго време всички спорове на историци и политолози по повод на личността и методите на Сталин стигаха до един непробиваем аргумент: СССР живееше в обкръжение на врагове. Той беше длъжен да се готви за неизбежна война. Ако не беше сталинската мобилизация, нямаше да успеем да се подготвим. Да се проведе мобилизация с други средства беше невъзможно. Днес Путин със собствения си пример убедитено демонстрира кое е възможно. От 1925 г. до 1953 г. Сталин беше на власт 28 години. Путин, в една или друга длъжност, управлява 18 години. Тоест сега Сталин би бил в 1943 г. Ако разглеждаме конфронтацията между Русия и САЩ с термините на конфронтацията на СССР с Третия райх, горе-долу е така: войната вече е спечелена, но още не е завършила. Казват, че Сталин получил Русия с рало, а я оставил с атомна бомба. Това е преувеличение. До революцията Русия влизаше в петицата на най-развитите световни икономики (точно като сега). Разбира се, в хода на революцията и гражданската война икономиката понесе огромни загуби, много беше просто унищожено. Така или иначе, питерските, московските, уралските заводи, образуващи основата на икономическата мощ на Русия, работеха. Много квалифицирани работници оцеляха в огъня на войните и революциите, тъй като държавата постоянно имаше нужда от техните производствени навици, те не бяха изпращани масово на външните и вътрешните фронтове. Инженерните кадри също не бяха изцяло разбити. Не стигаха пари, суровини, оборудване, образовани кадри, но всичко това бяха решими проблеми. Във всеки случай, ситуацията в СССР беше, като минимум, не по-лоша от тази във Ваймарска Германия. Германия също беше разрушена от войната и от революцията, загуби територии. Но на нея освен това и бяха наложени версайските ограничения, пречещи на развитието на промишлеността. Плюс това, Германия трябваше да изплати на страните-победителки огромни, непосилни репарации. Сталин се сблъска с огромни трудности, но те не бяха изключителни даже за тогавашния свят. Впрочем, методът за преодоляване на трудностите по пътя на насилствена мобилизация на всички сили на държавата също не беше изключителен. Сталин просто успя да го приложи по-добре от всички. Мисля, че именно поради това преди много години Путин го нарече талантлив мениджър. Сталин действително използваше ефективно задействани инструменти. Друг е въпросът, че инструментите не бяха от най-ефективните. Дълго време беше невъзможно да се проведе исторически експеримент и да се види по какъв начин би могла да бъде реализирана различна, не толкова твърда по отношение на населението програма, допускаща значително по-високи нива на свобода на политическата и икономическата системи. В 90-те години обаче ситуацията от началото на 20 век се повтори. Огромна, мощна, стабилна страна, чиито проблеми бяха абсолютно незабележими в сравнение не само с проблемите на 20-те и 30-те години, но даже с проблемите на съвременна Америка, внезапно се разпадна, попадайки във водовъртежа на революционни (контрареволюционни) сътресения, локални граждански войни, в икономическа разруха. Нещо повече, за разлика от СССР в началото на 20 век, на Русия в 90-те години беше наложено ако не пряко, то външно управление. Дошлият на власт в 2000 г. Путин получи по-лоша стартова ситуация от тази на Сталин. Икономиката също беше практически унищожена. Въоръжените сили бяха разложени и бяха способни да отразят външните заплахи даже в по-малка степен, отколкото в 20-те и 30-те години. При това враговете на Русия бяха пълни със сили и енергия, за разлика от враговете на СССР, които сами преживяваха следвоенен шок, смятаха завършилата Първа световна война за последна война (тъй като беше твърде ужасна), пацифистките настроения преобладаваха в целия Запад и за голяма война със СССР той просто не беше готов. Но най-сериозното изоставане на Русия на Путин от СССР на Сталин се състоеше в това, че в СССР гражданската война тъкмо беше свършила. Победителите и победените бяха ясни, новата власт се консолидираше, а обществото се примири с нея и даже започна да получава удоволствие във вид на НЕП (нова икономическа политика – заб.). Русия в 90-те стоеше на ръба на поредната революция (този път антиолигархична, в безплоден опит да възстанови СССР) и поредната гражданска война, след която държавата практически нямаше шансове да оцелее. Обществото беше разкъсано на ненавиждащи се една-друга части, крайно маргинализирано и атомизирано. Най-добрите специалисти в повечето отрасли напуснаха страната или се стремяха да я напуснат. Нямаше пари, а държавният апарат се контролираше от олигархичните компрадорски „полубанкери”. Да, Путин, за разлика от Сталин, имаше ядрено оръжие. Но Русия не можеше да си позволи с никого не само да воюва, но и на никого да противоречи. Във всеки момент можеха да я смажат и унищожат, просто прекратявайки доставките на продоволствие, с което в онзи момент страната се самозадоволяваше едва на 30%. При това Западът не страдаше от пацифизъм, както след Първата световна война, а провеждаше съзнателна политика, насочена към по-нататъшно ограничаване на руското влияние в света, а в перспектива към пълна фрагментация на руската държава. Много процеси, струващи ни се тогава необратими, вече бяха започнали. Тоест като цяло ситуацията за Путин беше по-лоша, отколкото за Сталин. При не по-малка разруха на икономиката и финансите, отколкото в началото на 20 век, в Русия в началото на 21 век отсъстваше обществено съгласие, структурите на властта се контролираха отчасти отвън, отчасти от местите олигарси. Накрая, в началото на 20 век СССР само се готвеше за бъдеща война, а в началото на 21 век против Русия вече беше разгърната макар и хибридна, но не по-малко жестока агресия, отколкото онази, която започна на 22 юни 1941 г. В съпоставими срокове (към 2014-2015 г.) Путин постигна по-големи успехи, отколкото сталинският СССР. При Путин са построени повече автомагистрали и мостове, отколкото в царска Русия и СССР взети заедно. Железопътното строителство е съпоставимо. Авиацията е възродена практически от нулата. Същото може да се каже и за гражданския морски флот (търговски, риболовен, туристически, арктически и т.н.). Армията не е просто възродена и превъоръжена. Тя прави това, което в СССР в 1940 г. не можеше да се мечтае – успешно, със силите на сравнително неголям експедиционен корпус, изтласква от Сирия и от Близкия изток колективния Запад. За военна атака на руската територия никой не смее и да мисли. При това се боят не от ядреното оръжие, а от обикновените въоръжения. Даже терористите, които не се боят от никого и атакуват всички, успяват да надлъжат руските спецслужби далеч по-рядко, отколкото западните. Броят на съюзниците на Русия, признаващи нейната водеща роля на международната арена, расте (пример за това е последното посещение на европейски лидери в Сочи). И така, стартовите условия са съпоставими, сроковете са съпоставими, постиженията също са съпоставими. Не е съпоставимо само едно. Независимо от наличието на обществено търсене на „твърда ръка и на „днешен Сталин”, Путин не само не е посягал на разни видове свободи, но често се е стремял да ги развива въпреки обществените настроения. В страната, където либералите мечтаят да избесят комунистите, комунистите – да изпоарестуват либералите, а „патриотите” да изпозастрелят и едните и другите, властта успява да запази най-високо ниво на обществено съгласие, не се опитва да използва реално съществуващи противоречия и се бори за запазване на баланса на интересите, на които е основан общественият консенсус.
Човек има таланти независимо от политическите си възгледи. И на Русия е необходимо талантите да работят за нея, а не да подаряват своите изобретения на останалия свят, като Сикорски, създал за САЩ не просто вертолет, а съответен сектор на промишлеността и концепция за използването на въпросната машина. Нещо повече, не съществува „единствено вярна” политическа или икономическа концепция, даже марксизмът е „не догма, а ръководство за действие”. Само в свободната борба на различни политически възгледи, различни философски системи, различни икономически концепции, могат да се родят напредничави идеи. Веднага след като която и да е политическа сила стане собственик на патента за идеологически монопол, тя моментално губи потенциала си за развитие и преминава към отрицателен кадрови подбор. Търсенето на несъмняващи се, верни на курса, идеологически издържани, готови на постоянни колебания заедно с курса на партията и на безжалостно унищожаване (ако не физическо, то морално) на всяка опозиция, на всяка фракционност, води към издигане на ръководни постове или на повърхностни догматици, неспособни да мислят самостоятелно и творчески, или на кариеристи. Смятам, че най-голямото постижение на Путин е, че той съумя да осигури скок без крайности. Той успя да сформира отбор (при това далеч не само от съмишленици), който преведе страната през редица кризи така, че голяма част от народа даже не забеляза това. Не забеляза до такава степен, че хората, които преди 20 години мечтаеха да ядат веднъж на ден, днес се възмущават от цените на „Мерцедес”. Построеният за по-малко от четири години Кримски мост, който СССР искаше, но така и не можа да построи за цялото време не своето съществуване, беше възприет съвсем делнично. Веднага тръгнаха въпроси: „А кога на нас в Иваново ще построят същия?”.
На усвояването на Северния морски път, строителството зад полярния кръг на газови терминали и на плаващи атомни електростанции, полагането на северната железопътна магистрала, въобще никой не обръща внимание. Продоволствената сигурност е обезпечена на 100% по всички основни видове селскостопанско производство, Русия стана нетен износител на продоволствие, пълен интернет за недоволните и обидените – все е лошо. Впрочем, при Сталин за всяко от изброените постижения звезди на Герои на Съветския съюз и на Герои на социалистическия труд щяха да се раздават с десетки, при Брежнев с хиляди. Нас не ни впечатлява – свикнали сме. И никакви ГУЛАГ, аврали (колективни спешни дейности – заб.), колхози. Всичко като че ли е станало от само себе си. В условията на санкции, на безкрайни атаки върху финансовата система, в условията на постоянни опити отвън да се подкопае вътрешната политическа стабилност, в условията на постоянен военен шантаж и провокации, на които трябва да се отговаря. На този фон най-големите постижения на Путин се намират, безусловно, в сферата на външната политика. В края на краищата, вътре в собствената държава, при всички различия и спорове, всички, от бездомника до олигарха, са заинтересовани в това държавата да бъде колкото е възможно по-силна и уважавана. От това на всеки ще се падне по нещо: на кого удобно преспиване с гореща храна и душ, на кого защита на неговите капитали и инвестиции. Всеки ще получи своето. Но около нас в света се намират страни, които с нищо не са ни длъжни и образуват система от съюзи на основата на прагматични егоистични национални интереси. Те се стремят към силния, надявайки се да получат нещо от него и се отнасят към слабия като към бъдеща жертва на силния, от която и на тях ще се падне кост. Тоест международен авторитет имат онези, които могат да защитят своя съюзник, да му помогнат да реши икономически и/или социални проблеми и т.н. Следователно, ако бивши съюзници на САЩ, при това не само такива като Турция, но и такива като Германия, започват да преминават в руския лагер, а знатният русофоб Туск плаши Вашингтон с това, че Евросъюзът ще изостави Америка и ще премине към Русия, значи страните, които до преди четири години смятаха Вашингтон за сила, а Москва за жертва, са направили коренна преоценка. Ще подчертая, че техният избор не е принудителен, както за Китай или Иран, които Западът възнамеряваше да души във всеки случай. Тези страни се преместват на руска страна съзнателно, както в средните векове васалите са преминавали на служба към по-перспективния сеньор. Bloomberg обясни защо това се случва, като написа, че президентът Тръмп тласка света в ръцете на Путин. Агенцията обвинява Тръмп в създаване на напрежение в съществуващите съюзи. Тоест в провеждането на същата силова политика, сталинска политика, която, по мнението на много критици, така липсва на Путин. Между другото, Русия затова и печели, защото САЩ подчиняват заради своите интереси, а Русия предлага взаимноизгодно сътрудничество (когато всяка от страните заработва във взаимодействие повече, отколкото би заработила без него). Веднага след като стана ясно, че Русия може да осигури на своя свят военна защита, васалите на САЩ се втурнаха в приемната на Путин един през друг. Но те не желаят да работят за идеята, искат за пари.
Ще се опитам с битов пример да обясня причината за ефективността на стратегията, прилагана от путинска Русия. До 23-24-годишната си възраст аз също смятах за единствено правилна и ефективна сталинската стратегия за силово неутрализиране на опонентите. И аз имах основания за това. Аз успешно я прилагах в живота. А именно, използвайки интелектуалното и технологичното си превъзходство (изучавах политиката във всички нейни особености от петгодишна възраст), винаги успешно неутрализирах всеки опонент. И така можеше да продължава цял живот, ако не бях обърнал внимание на това, че периодично се налага да се разбиват „метежи в тила” (да се връщам към вече минали конфликти), а твоите съюзници не са приятели, те те поддържат от страх или за изгода, но в критичен момент, когато тяхната помощ е най-необходима, ще те предадат. Помислих, направих някои аналогии и си спомних, че всички велики империи, провеждали перманентна агресивна политика, са загивали на върха на успеха, по една и съща причина – техните ресурси са ставали недостатъчни за едновременно продължаване на агресията и осигуряване на лоялността на вече завоюваните. Запазвали са се само онези, които са намирали баланса на интересите на покорителите и покорените, на които повече не е трябвало да полагат сили за контрол над териториите, тъй като населението е получавало изгода от живота в империята – в нея е бил по-комфортно, по-охолно и по-безопасно, отколкото извън нейните предели. Докато балансът на комфорта е бил в полза на империята, тя не е имала проблеми, не е трябвало да вкарва в нея насила, там са се молили да влязат. Ако балансът се е променял, имперският монолит много бързо започвал да се пропуква и разпада. Главният поглъщател на ресурси винаги е била агресивната, силова външна политика. Ако вие вървите от военна победа към военна победа, вие се приближавате към поражение. Ако след Аустерлиц не се спрете навреме, задължително ще стигнете до Ватерло. Обмисляйки всичко това, реших рязко да променя формата на своята „външна политика” и от „стратегия на потъпкването” да премина към „стратегията на малкия Енот” от известния съветски мултфилм (помните: „А ти хвърли пръчката и му се усмихни”). И аз се усмихнах. И много бързо разбрах, че продължилите години конфликти, изискващи постоянни победи (а значи и постоянни усилия), моментално се разрешиха, при това така успешно, както не можех и да мечтая в случай на тяхното силово разрешаване. Оттогава винаги съм изхождал от това, че почти с всеки човек може да се постигне договореност. Трябва само да се намери такъв формат на сътрудничество, от който изгода да имаш не само ти, но и той. Разбира се, има уникуми, с които не само не можете да се договорите, но е невъзможно и да говорите. Те искат от вас безусловно признание и популяризиране на тяхната гледна точка, която често извън тезата „всички, които не са с нас, трябва да бъдат убити”, не могат и да формулират. Но даже и с тях няма нужда да се конфронтирате. Ако се чувствате надеждно защитени и неуязвими, какво значение има това, че за вас говори и мисли някаква жертва на интелектуална недостатъчност. Вие знаете, че ако се хвърлите, ще го смажете, а докато лае без да хапе, нека се перчи. На държавно ниво пример за такива взаимоотношения е работата на Русия с Украйна, със страните от Прибалтика, източноевропейските лимитрофи (лимитроф – новосъздадена държава в постсъветското пространство – заб.). Те са независими, затова всичко в този свят, включително тяхната собствена политика, зависи не от тях, а от техните господари. Техни господари на сегашния етап могат да бъдат единствено САЩ или ЕС. Те се ориентират към САЩ. За нас би било изгодно в тези страни да се разпорежда Западна Европа. Тя, за разлика от Вашингтон, е способна да се договаря. Но това са проблеми на нашите взаимоотношения с ЕС и САЩ, а не с Прибалтика или Украйна. Затова самите лимитрофи, когато те ръмжат или лаят, Русия не забелязва. Ако се решават на пробно ухапване, съвсем по бащински наказват с плясване, след което отново престават да ги забелязват. Русия ще говори с тях, при това уважително, само ако те възстановят своята субектност и започнат да отстояват в преговорите своите, а не интересите на господарите си.За господарските интереси се говори с господарите, а домашният любимец, даже най-любимият и разглезеният, не е повече от предмет на интериора.
Като цяло, правейки извод, разликата между сталинската и путинската стратегия се състои в това, че сталинската е по-скъпоструваща и по-ненадеждна, тъй като изисква от обществото състояние на постоянна пределна мобилизация. Рано или късно обществото се изморява от това и отработеният механизъм на управление започва да прекъсва, израждайки се в хрушчовското „стопляне”, брежневския „застой” или горбачовската „перестройка”. Всичко това е реакция на обществото на физическото и морално пренапрежение и на идеологическия монопол. На свой ред путинската стратегия е по-строга в управлението, изисква значително по-квалифициран и образован апарат, по-тънки настройки. За разлика от сталинската принуда към сътрудничество, путинската стратегия е ориентирана към доброволно сътрудничество. При това тя се отнася както към външната, така и към вътрешната политика. Путинската стратегия може да бъде реализирана в по-зряло и развито общество. При Сталин дипломатите фиксират постиженията на армията. При Путин армията е необходима само с цел опонентът да не се изкуши да излезе извън рамките на дипломатичната дискусия. Сталинската стратегия е по-очевидна както в своите успехи (салюти, паради, победи), така и в провалите (отстъпления, обкръжавания, поражения). В рамките на сталинската стратегия в Берлин трябваше да се влезе на всяка цена. В рамките на путинската стратегия да се вземе Тбилиси е въобще противопоказано. При това трябва да се разбира, че разликите между двете стратегии имат частен характер. Ако зад гърба на дипломатите не стои мощна армия и силни държави, те ще могат да маневрират не много по-ефективно, отколкото техните колеги от Украйна или Лесото. Тоест, сила все пак е необходима. Друг е въпросът, че проекцията на сила с предложение за договаряне с добро, като правило се оказва по-ефективно, по-евтино и по-надеждно от прякото превземане. В крайна сметка и дете стратегии бяха насочени към това да направят Русия отново велика. И всяка от тях по своему беше успешна. Но опитът на Тръмп да играе против Путин по сталински се проваля, а Китай изначално, от древни времена, предпочита стратегията на съгласието, вместо стратегията на смазването и китайските успехи, за разлика от своите собствени, у нас обичат да забелязват и признават. За мен е очевидно, че доколкото войната или друга форма на силово противопоставяне винаги изтощава ресурсите както на победения, така и на победителя, ако можете да постигнете желаното по пътя на преговорите и компромисите, трябва да се договаряте, независимо колко по-силни сте. Просто защото това е по-ефективно и работи прекрасно.
* Ростислав Ишченко е президент на руския Център за системен анализ и прогнозиране.
Превод: Поглед.инфо