/Поглед.инфо/ На Велислава
...И видях в съня си бял облак, и от облака сякаш изплава Йешу - разпнатият юдей от Назарет, който простичко ми рече: "Възкръснах".
Рече го на арамейски, отдавна забравения език на босоногите люде из Галилея и на бедните рибари от морето Кенисеретско. Ала нали на сън човек е само една безплътна душа, а душата разбира всички езици. И моята Го разбра. Докоснах Му плащеницата, и челото Му с кървави следи от тръни докоснах, и разбрах, че истина ми казва: възкръснал бе Назаретянина! Но бе някак си прозирен и неземен, облак в облака и сън в съня ми. И осъзнах, че това не бе оня син человечески - на дърводелеца Иосеф и жена му Мариам, любимият спътник на другата Мариам - онази от Магдал, нито синът Божий от Писанието, а Вяра, приела човешки образ. Безплътната, без условия и съмнения, всеотдайната и чиста Вяра. И още разбрах, че ще възкръсва през вековете и до последния век не Той, а Неговата Вяра. Защото истина ви казвам: тя е, която възкръсва, братя. Не Той, смъртният, а тя, Вярата, която не се оспорва или доказва - единна и неповторима като майчина песен и като детски смях, като най-простата от молитвите и най-дълбоката от моретата.
Да, тя! - каза ми Назаретянина, прочел мислите ми, както се чете сутрешният вестник - Помниш ли как бе охулвана и осмивана, но остана чиста и безгрешна дори в най-тежкия си грях? Защото е вяра на гладния в хляба, на жадния в бистроструйния поток, на глухия в песента на славея и на слепия в светлината на утрото."
"И си спомни - каза още, - спомни си как тя възкръсна, уж мъртва и вледенена, след черната тъма на Тъмните векове. И след кървавите Вартоломееви нощи, изпълнени с огън, вик и страдание. И как се възправи от пепелищата след кладите и ужасите на Инквизицията. И оживя след войни и смъртни грехове, сторени в Нейно име и с Нейното име на уста. И след гибелни прегрешения под сянката на Кръста, и посред развратни и долни деяния в Нейния храм. И сред тъмнични стенания, заглушавани от лицемерен камбанен звън. Възкръсваше и винаги ще възкръсва. Защото е Вяра!"
"Вяра в Истината и Пътя - ми рече още Той. - Далечен път, братко. Далечен и трънлив е пътят на Истината, но само той води не навън, а навътре - към далнините на душата..."
Тъй ми говореше на сън Йешу, разпнатият юдей, Назаретянина. Говореше, казах ти, на арамейски, но тъкмо тя, душата ми, го разбра - защото душите разбират повече от разума.
И още каза: "Който не е готов за далечния път на Вярата, по-добре е да не тръгва.
Инак ще поеме като ония бегачи към Нищото и до Никъде, които още не сторили и сто крачки, ще се отбият в първата крайпътна кръчма и там ще си останат".
"Моят път - казах обидено - не е нито към Нищото, нито към Никъде. Защото е път към Хляба!"
"И моята молитва започва с хляба, насъщния..." - каза Йешу.
"Тогава, казах, можем да извървим пътя заедно!"
Той се усмихна и кротко рече:
"Ние отдавна вървим заедно, братко, с различни помисли и еднаква цел - хляба на хората. И оня хляб, който насища тялото, и другият, който насища душата. Ала вие не искахте да го забележите... Моята истина и вашата истина от отдавна се срещат, преплитат се пътищата ни, разделяме се като врагове и пак се срещаме като спътници по ония друмища, които водят отвъд битието. И сякаш истините ни произтичат една от друга, родени от духовната жажда на жадния за правда. Макар и различни и наглед враждебни, посоката им е една и съща - до хоризонта, където небесните и земните истини, еднозначни и многозначителни, се сливат в една цел. И името й е Вяра в човека, роден от човек, и в човека като син Божий - защото сред всички твари на земята, само него, неразумния, Бог е надарил с разум. Затова сме сходни, и посланията ни са сходни: "Обичай ближния си и ако имаш две ризи, дари му едната! Дай хляб на гладния и с две шепи вода на жадния! По-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в рая! И най-лошият мир е по-добър от най-добрата война! Свали лицемерен поглед и от небето, и от висините на властта, и от потъналия в суети и грях клир. Свали поглед към нозете си, човече, за да не хлътнеш в първата яма на равнодушието!"
И други такива слова изрече Той - слова, които се блъскаха едни в други, доказваха се и се опровергаваха едни други. Чувал съм ги и преди - кога подигравани от веселяци по друмищата, кога забравяни или забранявани, но отново възкръсвали. Защото това бяха слова за Вярата - окървавената и разпъвана на кръст, разстрелвана и отново възкръсваща сред съмнения и отчайващи противостояния. Вярата, бронирана здраво в гърдите, за която пееше онзи бард - разпнатият на българската Голгота.
"Разбра ли ме? - попита Йешу на арамейски и недочакал отговор, тихо изрече - Бъди благословен!"
После се наведе, целуна ме леко по челото и като мина през стъклената врата, без да я отваря, излезе на терасата. Мина просто тъй, през стъклото, и изчезна.
Стреснато се събудих и в просъница си помислих: какви невероятни сънища може да сънува един атеист, син и внук на атеисти, който знае, че Творението не е станало за шест дни и че се простира на милиарди светлинни години, и че в началата му не е била Божията воля, а Големият взрив и Е=mс2. И че всичко друго са красиви митове и тъмни заблуди.
Вдигнах се от леглото и отидох при стъклената врата, взрях се навън, в зараждащото се утро.
И изтръпнах: на терасата, по прясно навалелия през нощта сняг, ясно личаха следи от боси нозе, които водеха навън и се стапяха в сивата зимна мъглица...