“Ако може някакъв малък текст, с малка снимчица”, пазари се Димо по телефона. Но как ли ще се скрие от всенародната любов, след като на 18 февруари започна снимките във филма “Васил Левски” с режисьор Максим Генчев? Хората ще го олицетворяват с Апостола... С мерките си 194cm / 89kg, с чупливата си руса коса и сини очи той спокойно би могъл да се класира за секс символ. Но Димо мрази необузданата крещяща публичност и напудрените статии, които не носят нищо добро на артиста.

Сивито му за кастинги, в което пише дори номерът на обувките му (47-49!), е впечатляващо за 29-те му години. Роден е на 29 юли 1983 г. в София. Завършил е НАТФИЗ при доц. Веселин Ранков с наградата “НАЙ –НАЙ”. През 2009 г. Димо получи Аскеер за изгряваща звезда, за ролята си на Калигула във Варненския театър. Бил е Ромео, пак на сцената в морския град, Дон Жуан в НАТФИЗ и Сирано дьо Бержерак в Народния. Напоследък стана широко известен в ролите на близнаците Мирослав и Славомир в сериала “7 часа разлика”. Има дъщеря Лора на година и 9 месеца от актрисата и финалистка във втория “Мюзик айдъл” Ана Топалова. Двамата са неразделни вкъщи - а напоследък и като режисьорски тандем – от завършването им на НАТФИЗ.

-Димо, предстои ти премиера на “Буря” на А. Н. Островски в Руския културно-информационен център на 13 март?

-Да, събрахме се ентусиасти и поставихме началото. Правихме благотворителни концерти за събиране на средства за декори и костюми, подкрепиха ни “Грамофон”, “Точка Бг” и други приятели. Тримата заедно с Ана Топалова и Минко Ламбов бяхме първите, после се включиха и всички останали, които участват в този спектакъл. Към нашия екип са Ивелина Балчева, Явор Веселинов, Тихомир Делидобрев, Боби Борисов, Христо Порязов, Румен Григоров.

-Освен че си на сцената, ти режисираш спектакъла заедно с Ана Топалова. Не е ли много смело за един 29-годишен актьор?

-Това е много интересна пиеса. След като я прочетох, ми хареса как е изградена и написана. Като съдържание тя е много актьорска – колкото повече се играе, толкова по-добра ще става – има много накъде да зрее. Образите са така добре написани, всичко е така добре подредено и логично, че единствено трябва да се изиграе. Не се приемам като режисьор, а като гледащ актьор. Преди много съм се дразнил от тази невъзможност и неизчакване да чуеш какво ти подава актьорът. Режисьорът би трябвало да доразвива това, което показва актьорът, в желаната от него посока, да го облагородява, да го уголемява, да го дозира. А не да си наложи и изисква неговото гениално виждане. Комплексарско е някак. Аз и Ана винаги сме започвали от актьора.

-От 18 февруари започна снимки в ролята на Апостола… Даваш ли си сметка какво е да поемеш ролята на Левски?

-Аз не мога да го разбера това. Знам, че хората много искат да чуят как им обяснявам за подготовката ми за Левски, как за тази роля три месеца съм бил послушник в манастир, а успоредно е вървяла физическата ми подготовка и ездата, и други подобни истории, които сме слушали от онези там, отвъд океана. И аз също много бих се радвал подобно нещо да ми се случи, но за съжаление мястото е България и тук всичко се прави по-иначе.

-Но става въпрос за националната ни икона… Това не те ли притеснява?

-Точно защото е националната ни икона, всеки си има своя Левски, всеки носи свой образ в сърцето си. Всеки си отглежда своя Левски. Ето защо хората ще видят това, което аз усещам и си представям за него, и после може да го харесат или не. Икона – хубаво, ама Левски е бил човек. Освен това не вярвам, че той е истински идол на българския народ. Няма как да ме убедят, че е идол, а хиляди фенове да викат на стадиона “К.р за Левски”! Ама това е игра и те били запалянковци, ама българи ли са? И какво викат? И то е много показателно за всичко в чудната ни държава –град, както я наричам. Същото е с Ботев и с толкова други абсурди .

-Стана широко известен на хората с двойната си роля на близнаците Мирослав и Славомир в сериала “7 часа разлика”. Тежко ли ти беше да се превъплътиш веднъж в гей, втори път – в хетеросексуален?

-Не, не ми беше трудно. Роли като всички други.

-По нашите ширини мъжете не са толерантни към гейовете, а някои актьори дори отказват подобни роли, да не ги свързват после с това…

-А това ми звучи като “гузен негонен бяга”. Българските мъже обичат да играят гейове, всеки обича да се прави на пе..раст, особено в компания, то е преди циганин и след пиян, защото е много яко така да се превъплъщаваш. Аз щях да си направя много по-добре ролята, ако първо бях Славомир, а после трябваше да изиграя гея. Така че малко съжалявам за образа на Миро, сега бих го направил по-плътен и по-хубав.

-Минаваш за индивидуалист, това пречило ли ти е да реализираш някои свои планове и мечти?

-Не се приемам като индивидуалист, а като човек, който си защитава правата и съветва и други да го правят.

-През 2009 г. получи Аскеер за изгряваща звезда за страхотния Калигула, поставен от Явор Гърдев във Варна. Това не е ли като сбъдната мечта, нещо като да играеш Хамлет?

-Страхотен е наистина. Прекрасно го усещам, защото след толкова време вече мога да кажа, че това представление е узряло. За съжаление то не мърда много от Варна. Но за мен друг такъв спектакъл няма в България. След като изгледаш “Калигула”, си мислиш поне половин час за него, след това те кара да си помислиш още, на всички налага да мислят. И той не е жесток образ, а един много чувствителен човек.

-Е как така?! В представите ни е някакъв изрод, чудовище?

-Хората го правят чудовище. Той просто не може да понася тяхното спокойствие и търпение, затова стига до крайности, за да ги задейства. Това много пасва в момента на обстановката по нашите улици. Гениално построена постановка на Явор Гърдев, Никола Торуманов, Калин Николов и текстът на Албер Камю е зашеметяващ. Това е щастие, това е празник за актьорите! На 16 март са следващите представления във Варна, играе се пред сто човека избрана публика.

-Във Фейсбук пише до името ти “Free Spirit Sofia – co-Director + Masajist”… Как да се разбира това?

-“Free Spirit” е просто свободен дух. Ние сме кръг от хора с различни професии, които се обединяват от любовта към театъра. Хора, които обичат да правят театър и са готови да го правят, дори ако това за момента не им носи дивиденти.

-Обявил си се още като “арт миньор”…

-Актьорството е къртовска работа, освен това непрекъснато се бориш с кал, опасности, мръсотия и мизерни условия, и всичко - с надеждата, че някога ще напипаш скъпоценната жила. Ако вложиш достатъчно труд в копаенето, ще стигнеш до залеж. Тук сам решаваш от кой тип да бъдеш – занаятчия или актьор…

-Какво от миналото ти те е накарало да се развиваш в тази посока?

-Аз имах много хубаво детство, в голям двор като на село - в едно малко градче, Кнежа. Имах много време за себе си. За жалост, тогава не бях открил щастието да се заровиш в книгите. Много време прекарвах с разни животни. Никога не съм си представял, че ще бъда актьор. И именно желанието ми за свобода ме е накарало вероятно да се пробвам в актьорството. Не съм си представял, че ще седя на някакъв стол от 8 до 12и 30, след това обедна почивка и т.н. Стигнах до актьорството, намерих си го!

-Възможно ли е да не правиш компромиси в работата си заради хляба?

-Да, възможно е. С лишения, търпение и воля. Въпрос на избор. Ти или го правиш докрай, защото вярваш в това, или не го правиш. Трети вариант няма. Така е било и при Левски. Той е бил човек на крайностите – или-или, бяло-черно. Свобода или смърт. Това са неща конкретни и ясни, те не търпят отлагане, усукване и увъртане. И това е много хубаво! Както всеки носи в себе си Левски, всеки може да му даде живот, като се опита да бъде като него.

-Ще останеш ли в България?

-Не, разбира се, какво да правя тук? Няма да се отказвам от това, което обичам, но предпочитам да се блъскам някъде и да успея на място, където ще си заслужава да успея. Защото в България е много лесно да успееш. Всъщност у нас е много лесно да станеш известен, и к’во от т’ва?

-Като гледа човек сивито ти, ще се продадеш без проблем на Запад. Какво пише тук – фехтовка, танци, пеене, екстремни спортове, езда, кънки на лед, волейбол, акробатика, ски, клоунада… А каскадьор защо?

-Защото много рано разбрах, че нямам връзки да се вмъкна в тия среди и няма да е лесно, дори и да правя нещо, което другите актьори не могат добре. И тъпакът Димо, вместо да научи перфектно няколко езика, се хвана с каскади, за което главно е виновен Емил Видев и съм му много задължен. Правех предимно бойни падания и такива разни мелета…

-Не отговаряш на лични въпроси, но кажи нещо за детето си?

-Имам прекрасна дъщеря, много сладко мъниче на година и девет месеца, казва се Лора. Представям си нейният живот да премине далече от България. Аз затова искам да изляза в чужбина.

-Един въпрос от почитателка: твоята представа за истинска жена?

-У жената ценя най-много искреността. Но тя много трудно се постига. Да си истински искрен с някого е по-болезнено от лукса, да имаш много истински приятел.

-Да, но нали мъжете, цените гръдни обиколки, дължина на бедрата…

-Това влиза вече влиза в пълния пакет (смях). Всеки иска да има добра, вярна, умна и красива жена. Проблемите започват, когато добрата разбере за вярната, а умната надуши красивата (смях).

-Ти си харесван мъж, но даваш вид на презиращ суетата, не правиш фотосесии, на които си красив и лъскав…

-Чак пък красив – не бих казал, но нямам проблеми да съм в образа на красив или в образа на грозен човек. Важното е да си истински и да си го оправдаваш и защитаваш до край.

-Кое друго изкуство те вдъхновява в работата ти?

-Всичките. Музиката. А също и литературата – прекрасно. Те затова хората отиват в Тибет или влизат в затвора – за да прочетат всички книги, които са искали, да си обърнат внимание малко и на себе си…

-Какво може да те разплаче?

-Всичко. Аз съм чувствителен човек. Ако нещо те кара да плачеш – плачеш; ако нещо те кара да се смееш – се смееш. Всеки ден може да се разплачеш, достатъчно е да тръгнеш по улиците - страшно е, страшно! Разплакващи са не само просяците, а хората като цяло, отношенията между тях. Улицата е чудесен учител за живота и най-доброто място за всички актьорски търсения. Внимание, действа отчайващо…

-Затова ли те намирам в градинката на църквата “Св. Седмочисленици”?

-Това ми е останало от студентските години. И не само да наблюдаваш хората, тук можеш да правиш каквото си искаш – да си навън, да нямаш нещо над главата си и да си вземеш твоите двадесет минути, ако толкова имаш. Минути, в които да си ти, да правиш нещо, което искаш.

-Как се виждаш след десет години?

-Дано съм помъдрял тогава. Надявам се да мога да се занимавам свободно с това, което искам, да нямам толкова много пречки, като сега. Искам да съм свободен в желанието ми да случвам нещата, които искам.

-Твоята мечта? Например - да си имаш някакъв свой театър, в който да си свободен?

-Да! Мечтая да имам място, където да можеш безпрепятствено да се занимаваш с арт лаборатории например. След десет години със сигурност бих преподавал. Аз съм много за това да си издаваш тайните в актьорството. Има хора, които намират цаката на нещо, някакви леснинки, а след това си ги кътат и цял живот си живеят от тях. Аз предпочитам да ги издавам. Когато по-отрано посееш нещо чисто и го направиш добре, няма как това да не даде много добър резултат след време. Често сме си говорили с Анна за това, но трябва време и много чисти подбуди – да помогнеш на едни хора да открият някакви неща за себе си, да усетят кое как се прави. А после те да те надминат, да ти покажат някакви нови светове… Това е обмен.

-Ако след десет години някой заговори за “театъра на Димо Алексиев”, какво би искал да представлява?

-Ще е жив театър. Театър, в който хората истински ще живеят, докато правят нещата. И ще горят в това. И ще играят като руснаци, които са емоционални и склонни към крайности. Такъв би бил моят театър – на крайности, които все пак не стигат до извратености.

 

Преса