На 6 май България не изкарва просто войска на площада. България изкарва пред себе си собствената си памет. Изкарва знамената, маршовете, униформите, строя — но зад тях стои не протоколът и телевизионният кадър, а мъртвите. Стоят предци, които не се върнаха. Онези, които оставиха младостта си по бойните полета, за да има държава, която днес често не знае какво да прави със свободата си.
Има стихове, които не се четат. Те се преглъщат като буца в гърлото:
„Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твоето име само кат мълвяха,
умираха без страх."
Дядо Вазов не украсява смъртта. Той я превръща в мярка. И точно тази мярка днес ни липсва. Защото свободата, за която някога са умрели истински мъже, днес често е оставена в ръцете на дребни управители, страхливи реформатори, бюджетни счетоводители и празнични оратори с венци в ръцете и забрава в главите.
Българската армия е в морален и материален упадък вече повече от тридесет години. Това трябва да се каже без упойка. Не с половин уста. Не с патриотична музика за фон. Не с доклади, в които липсата се нарича „предизвикателство“, а разпадът — „процес на модернизация“.
Политиците ги беше страх от армията. После започнаха да я подозират. После я режеха. После я унижаваха. После я превърнаха в декор за 6 май и в статистика за съюзнически ангажименти. От стожер на държавността тя беше сведена до беззъб символ — почитан на церемонии, изоставян в делниците.
А една армия не умира първо от липса на техника. Умира от липса на смисъл. Умира, когато обществото престане да вижда във войника човек на честта, а държавата започне да гледа на него като на разход. Умира, когато униформата престане да буди респект, а службата — гордост.
НАТО може да бъде съюз. Може да бъде гаранция. Може да бъде стратегическа рамка. Но НАТО не може да бъде душата на българската армия. Не може да замести нейния исторически гръбнак. Не може да замести Шипка, Сливница, Одрин, Дойран. Не може да замести онова страшно и красиво българско съзнание, че тази армия не е просто институция, а продължение на народа в неговия най-суров, най-жертвен и най-достоен вид.
И най-страшното е, че забравата вече не е само в политиката. Тя е по селата. По онези обрасли паметници, пред които някога са стояли цели родове. По каменните плочи с имената на загиналите във войните, чиито букви вече се губят под мъх, прах и равнодушие.
Там, между бурените и напуканите надписи, България се вижда по-ясно, отколкото на всеки официален парад.
Някога пред тези плочи са оставяли венци, цветя, сълзи и мълчание. Днес има все по-малко цветя. Все по-малко хора. Все по-малко памет. Понякога само едно изсъхнало стръкче стои пред името на човек, който е умрял на двайсет години за държава, която днес не може да отдели нито време, нито боя, нито уважение за неговата плоча.
Това е истинската присъда над нас.
Не че армията е слаба.
Не че техниката е стара.
Не че бюджетите са недостатъчни.
А че паметта ни е проядена.
Защото когато един народ остави имената на мъртвите си войници да обраснат в бурени, той вече е започнал да губи не територия, а душа. Когато цветята пред паметниците намалеят, намалява и държавата. Когато детето минава покрай плочата и никой не му казва кои са тези имена, тогава поражението вече е настъпило — тихо, без изстрел, без фронт, без знаме.
Българската армия не е загубила бойно знаме в битка. Но ние сме на път да загубим знамето вътре в себе си.
Затова 6 май не трябва да бъде празнична снимка. Той трябва да бъде срам. Трябва да бъде въпрос. Трябва да бъде удар в съвестта.
Какво направихме с армията, която наследихме?
Какво направихме с паметта, която ни оставиха?
Какво направихме с България, за която те умряха?
Те не умираха за ръждясала техника, празни речи и чиновнически доклади. Не умираха, за да се сетим за тях веднъж годишно между химна и коктейла. Не умираха, за да обраснат имената им в трева, а героизмът им да бъде сведен до протоколен венец.
Те умираха за България.
А България днес няма право да минава покрай тях като покрай стара табела.