Революционният ислям днес напълно съответства на първоначалния ислям, който разделя света на три части: „Дар ал-Ислям“ (територията на исляма, управление на шариата), „Дар ал-Куфр“ (територията на неверниците, на която ислямът е в слаба позиция и трябва да прави отстъпки ) и "Дар ал-Харб" (територията на войната, на която ислямът може да бъде не само жертва, но и агресор, т.е. да получи възможност за атака и разширяване). Разпространението на религията разчиташе единствено на джихад, тоест желанието да се премине от Дар ал-Харб към Дар ал-Ислям.
Ислямът се разпространява с помощта на насилието
Не забравяйте, че магребийците, турците и много други народи са били насилствено доведени до исляма от арабските колонизатори. Само в много редки райони ислямът се разпространява чрез търговия, керавани до Западна Африка и морски пътища до Индийския океан. Между другото, търговията с роби играе важна роля в тях. Идеята за толерантната и цивилизационнаприрода на исляма в по-голямата си част е мит.
Ислямът на Кордова или Багдадския халифат неизменно следваше жестоките по своята същност закони на шариата. Тези мюсюлмански кралства се отказаха от първоначалните си завоевателни планове само защото срещнаха по-силни от тях по пътя си. Само превъзходящата военна сила спира напредването на тази религия до самите граници на света, известни по това време: битката при Талас в Далечния изток (751) и битката при Поатие на Запад (732).
Както и да е, ислямът не призна поражението си и продължи да напира през вековете. В модерната епоха военният му напредък е спрян във Виена през 1683 година.
Ислямът вярва, че ако някоя земя е била мюсюлманска дори за един ден, тя трябва да стане такава отново. Сред главните цели за завладяване на радикалите под знамето на Мохамед е Испания, която успява да се отърве от бедуинската и берберската аристокрация, контролираща по-голямата част от полуострова едва през 1492 година.
Втората любима цел са гърците, които турците са лишили от по-голямата част от историческата им територия (гробницата на Аристотел е в Турция, а бившата столица на Византийската империя става Истанбул).
Завоевателният ислямизъм възнамерява не само да изтрие резултатите от реконквистата, но и да възобнови нахлуването, спряно през 18 век. Радикалният ислям не е забравил Лепанто, Виена и испанската реконквиста, той си казва, че е време да премине в офанзива.
Европа е цел за завоевание
За постигането на тази цел се използват едновременно три лоста: незаконна имиграция (Ердоган цинично заплашва ЕС с отваряне на границите), джихадистки тероризъм (Русия наскоро бомбардира лагер на джихадисти в Ербил, финансирани и обучени от Ердоган) и изпращане на активисти (ислямизъм с вратовръзка, чрез религиозни организации).
Днес Европа се разглежда като цел за завоевание. Това се потвърждава от неотдавнашната вълна от терористични атаки. Убийствата в Ница се случиха същия ден, когато се появи новината за повторното въвеждане на мерки за изолация във Франция. Терористичната атака във Виена се случи веднага след въвеждането на подобни мерки в австрийската столица.
Това не е случайно. Нашите врагове се възползваха от слабостите във връзка със санитарната ситуация. Надзорът върху радикалните джамии в Австрия, антисепаратисткото законодателство и процесът „Шарли Ебдо“ във Франция –всичко това, както и множество други събития се използват като предлози.
Като цяло Европа се възприема като слабо звено на немюсюлманския свят. Редица европейски държави страдат от чувство за вина, което е свързано с господството на западната цивилизация в продължение на пет века и поражда странен комплекс за малоценност днес.
Културният релативизъм отравяправото, прониква в договорите, пронизва решенията на съдилищата и пречи на европейците да защитават своите нрави и дори граници.
От 2013 г., поради утвържзаването на европейското законодателство, френското законодателство вече не разглежда нелегалната имиграция като престъпление. Нелегалният вече не може да бъде вкаран в затвора и изгонен от страната, поне докато не отсече главата на някого.
Нежеланието да се упоменават християнските корени на Европа в преамбюла на проекта за европейски договор (той сам по себе си говори за грубо нарушение на задълженията) се превърна в истинска илюстрация на умората от живота.
Европейските държави безсилно наблюдават религиозното прочистване, което Азербайджан организира в християнския Нагорни Карабах с подкрепата на Турция и с ненамесата на Русия (Путин вероятно не е против уреждането на сметките с арменския лидер, който се осмели да му противоречи и се готви да преговаря с Турция в Либия). Изглежда европейските държави не разбират, че техният неутралитет е равносилен на признаване на слабост.
В същото време страните, в които вече не се раждат достатъчно деца, отварят границите си за мигранти, предимно мюсюлмани. Това е истинска лудост, тъй като само децата от коренното население могат да осигурят асимилацията на новодошлите.
Стремителният ръст на броя на младите мюсюлмани, които са обречени да останат без работа в условията на европейската деиндустриализация, подкопава нацията отдолу, а европейското строителство е равносилно на законно самоубийство отгоре.
Ислямът би могъл да живее в мир с европейските нации, ако те възвърнат гордостта и самочувствието си, увереността в собствените си сили. Така биха могли да изтласкат тази религия в границите на частния живот на хората.
Но докато европейските граждани ще повтарят фаталната грешка, озвучена от президента Макрон („За нас няма нищо по-ценно от човешкия живот“, каза той по време на реч на тема „повторна социална изолация), а също така ще продължат да се превръщат в своеобразна „дюти-фри“ зона без душа и народ , ислямизмът ще продължи да разширява позициите си. Това е неизбежно.
Малка нация, притежаваща технологично предимство и добре обучена армия може да накара радикалния ислям да я уважава. Израел демонстрира това всеки ден.
Но технологичното предимство не означава нищо, ако европейските държави не са готови да се борят за свободата си. Технологията е нищо, освен ако не се опира в патриотизма. Никой няма да иска да умре заради символа на подчинението на банките и на лобитата, в който се превърна знамето на Европейския съюз.
Превод: ЕС
