/Поглед.инфо/ Въпреки че американският президент Доналд Тръмп напуска Белия дом през януари, неговите политики към Иран може би ще останат.
Опасността се крие в американската кампания за санкции срещу Иран, която е известна като "максимален натиск", и която Държавният департамент на Съединените щати прави всичко възможно да стане невъзвратима дори при идващата президентска администрация на Джо Байдън.
Неотдавна, иранският президент Хасан Роухани отбеляза, че Съединените щати ще трябва да "компенсират" за грешките си в тази политика.
С други думи, стратегията на максимален натиск е подкопала, вместо да подобри американския лост за повлияване на ситуацията.
Но как въобще започна тази стратегия и защо се провали тя?
Политиката на максимален натиск започна през 2018 година, когато Съединените щати решиха да напуснат иранското ядрено споразумение. На негово място Вашингтон представи ултиматум, който стана известен като "Дванадесет искания".
Тези искания включваха допълнително отстъпки по ядрените дейности на Иран, край на спонсорирането на различни проксита от Ислямската република и край на балистичната ракетна програма на близкоизточната страна.
Освен това, Съединените щати изискаха Ислямската република да изтегли иранските сили, които се намират в Сирия.
Наказанието за неизпълняването на тези искания, беше една кампания на санкции срещу иранската търговия и финансови институции.
Проблемът с тази стратегия обаче, е троен.
Първо, "Дванадесетте искания" таргетират ключовите ирански отбранителни интереси. Иран е базирал военната си стратегия на проксита и балистични ракети, защото от гледна точка на конвенционалната военна сила, той е слаб.
Въпреки че Държавният департамент заяви, че Иран може "да стане като Норвегия", иранското правителство няма никакви отбранителни гаранции, че подобен ход ще бъде разумен.
Ислямският революционен гвардейски корпус е изключително мнителен и подозрителен относно американските амбиции срещу режима в Ислямската република.
Като един от основните ирански силови блокове, Революционната гвардия има много тежка дума при взимането на стратегически решения, което автоматично пресича всякаква възможност за капитулация пред дванадесетте искания.
Второ, Иран се адаптира към санкциите, като използва и засилва родния си производствен сектор. Освен това, Ислямската република диверсифицира икономиката си.
Дори и американската политика да има за цел да прекрати иранските ракетни програми, вместо да предизвика недостиг на инсулин в страната, резултатите са точно обратните на тези намерения.
Иран заобикаля ограниченията за продажби на оръжия, като произвежда собствени, родни оръжейни системи.
По същия начин, Иран няма проблем с орязването на разходите си за поддръжка на оръжията.
Въпреки бушуващата пандемия и все по-силните американски санкции, Иран успя да увеличи разходите във военния си бюджет с два милиарда долара през 2020 година.
Политиката на максималния натиск не таргетира дестабилизиращите дейности, както твърдят поддръжниците й, а вместо това нанася икономически вреди директно на иранския народ, възпрепятствайки хуманитарните усилия.
Трето, макар и Джо Байдън да планира завръщане към дипломацията с Иран, правните механизми, които в момента се използват при санкционната кампания са известни с това, че са много перманентни и устойчиви.
Това означава, че всяка корелация в поетия външнополитически курс след ноември, ще доведе до сериозни бюрократични проблеми, в добавка към цената на надеждността с Иран.
Вместо да започне да се задъхва преди, около и след американските президентски избори, политиката на максималния натиск срещу Иран само се засили.
Между септември и октомври, Министерството на финансите на Съединените щати обяви санкции срещу ирански банки, докато Държавният департамент се опита да наложи нови оръжейни рестрикции срещу Техеран.
Извън правителството, анализатори измислят и нови допълнителни мерки за засилване на санкционната стратегия.
И това въпреки контрапродуктивните резултати в повечето метрики, които се споменават при дванадесетте искания.
По-големият проблем с тази стратегия е, че политиките на максималния натиск не се отплатиха никак с максимални резултати и ползи.
Вместо да се използват американската икономическа и дипломатическа мощ за довеждане на ситуацията до преговори, от Съединените щати все повече се насочват към принуждаване.
Скорошното решение да се санкционира иранският посланик е едно доказателство за тези неща. Дипломацията се разглежда като награда за добро поведение, вместо като средство за прокарване на американските интереси.
Въпреки че поддръжниците на максималния натиск считат тези ходове за сдържане на зловредна страна, тази стратегия отне всяка алтернатива на войната от масата.
Изненада ли е тогава, че в резултат на нея зачестиха нападенията срещу партньорите и американските военни?
Санкциите не постигнаха резултати при нито едно от оригиналните дванадесет искания. Това, което те постигнаха е ограничаване на възможността на Съединените щати да преговарят за целите, които имат и ограничаване на напрежението между Вашингтон и Техеран.
Ако американците искат да избегнат дълго продължение на безкрайните войни от последните две десетилетия, тогава е време да признаят, че политиката на максимален натиск беше минимален успех.
Рестартирането на дипломацията няма да бъде лесен процес, но избягването от кампанията на натиск и принуда от последните две години, е първата важна стъпка.
Единственият начин да се излезе от тази дупка, е да се спре с копаенето в нея.
Превод: СМ