/Поглед.инфо/ Турция сензационно оттегли всичките си претенции към Финландия и Швеция и обеща да не блокира присъединяването им към НАТО, което сега ще бъде незабавно формализирано на срещата на високо равнище в началото на юли. Формално трябваше да отстъпят финландците и шведите, които вече бяха загубили надежда за бързо присъединяване към съюза. Но разликата между замаха и реалността не е в полза на Турция.
Толкова бърз отказ на Анкара да спира разширяването на НАТО на север се оказа пълна изненада за експертната общност. Изглеждаше, че сблъсъкът между турци, финландци и шведи ще се проточи - и срещата на високо равнище на Алианса в испанския Мадрид ще бъде празна в този смисъл.
Властите както на северните страни, така и на представителите на Брюксел изглежда се примириха с това - и потвърдиха смирението си пред пресата. Няколко кръга от разговори с посланици от Анкара завършиха напразно. Но основното, което засили доверието на наблюдателите в надеждността на турската бариера по пътя на Финландия и Швеция към Северноатлантическия алианс, беше реториката, използвана от турския президент Реджеп Тайип Ердоган.
„Не можем да кажем „да“ на членството на Финландия и Швеция в НАТО. Тогава НАТО няма да бъде организация за сигурност, а ще стане място, където ще има много представители на терористите. Турция не може да повярва на изявленията на тези страни, че няма да подкрепят терористични организации. Не можем да кажем „да“, нека не се обиждат!“, каза той например в началото на май.
И тук е още по-силно, с елементи на лична клетва:
„Докато Тайип Ердоган е начело на Република Турция, не можем да кажем „да“ на членството в НАТО за страни, които подкрепят тероризма“.
Оттогава мина по-малко от месец. Ердоган няма да се откаже от ролята на глава на Република Турция, точно обратното - той вече е успял да обяви кандидатурата си на президентските избори догодина (докато се проведат, ще се навършат двадесет години откакто той взе властта в страната в свои ръце). И в същото време в Мадрид, точно в навечерието на срещата на високо равнище, Анкара изведнъж сключи "мир" с Хелзинки и Стокхолм.
Показателно е, че те подписват този „световен мир“ в присъствието на самия Ердоган. Сякаш съвсем различен политик - не такъв, който сам може да предизвика целия западен свят. Този ако хвърля нещо, то само думи на вятъра.
Това обаче е същият Ердоган. А тези, които го познават добре, едва ли ще намерят нещо изненадващо в сегашната ситуация.
Турският лидер едва ли би могъл да се счита за националист и да държи властта толкова дълго, ако не усещаше турския национален характер. Това означава едновременно отдаване на почит към миналото на турчина-воин и отчитане на интересите на съвременния турчин-търговец.
Самият Ердоган предпочита да се чувства като воин – последният генерал на Османската империя, затова прави съответните речи. Харесва суперлативи, категорични формулировки, публични клетви, гръмки обещания.
Но като търговец той е по-убедителен. И неговото „Никога няма да позволя“ е подобно на викането на Истанбулски пазар „Последната ми цена е пет хиляди лири“ от същия човек, който тридесет секунди по-късно ще ви настигне в тълпата и ще смъкне още хиляда.
Този Ердоган нагло и многократно нахлува или в Ирак, или в Сирия, воден от Наполеонови планове за разширяване на зоната на влияние и всеки път обещавайки „да сложи край“, „да разреже Гордиевия възел“, „най-накрая да разреши въпроса“. И същият Ердоган, по отношение на реалния контрол върху чужда територия, в крайна сметка се задоволи с много по-малко, отколкото очакваха да получат неговите поддръжници в Турция.
Година след година се очакваше този Ердоган да включи окупирания Северен Кипър към Турция. Но същият Ердоган мами очакванията на турбо-патриотите година след година, пържейки тази тема под все същите речи със суперлативи и категорични оценки.
Ердоган винаги изисква много, налага прекомерни цени. Но човек може да преговаря с Ердоган и той ще бъде готов да се задоволи с малко, независимо дали това е „принципният въпрос“ на Карабах, „принципният въпрос“ на Сирия или „принципният въпрос“ за членството на Швеция в НАТО, ако резултатът му оставя възможността да се представи като победител.
Няма нищо изненадващо в това, че той, след като реши да си припомни „турската воля“, положи дънер по пътя на Северна Европа към съюза, за шок на целия англосаксонски свят. Но фактът, че той отстрани препятствието веднага, когато другата страна се съгласи на сделката, също не е изненадващо. Султанът даде думата си, султанът си я върна - затова той е султанът.
Турските медии сега представят тази сделка като огромна външнополитическа победа за държавата. А ако властите казаха - празнувайте, ще празнуват, няма да отидат никъде.
Струва си обаче да се признае, че на хартия финландците и шведите удовлетвориха всички желания на Ердоган, въпреки че проучванията на общественото мнение в тези страни регистрираха не само желание за присъединяване към НАТО, но и нежелание да правят каквито и да било отстъпки на турците.
По-специално Хелзинки и Стокхолм се отказват от всички кюрдски партии и движения, които Турция нарича терористични. Но е малко вероятно някой сериозно да вярва, че жителите на проспериращия европейски север всъщност подкрепят тероризма, в който Ердоган ги обвини наскоро.
Турските претенции се основават преди всичко на факта, че и в двете страни има много политици от кюрдски произход, включително депутати. Изглежда, че нищо лошо няма да се случи с тези политици и няма да бъдат лишени от депутатските си позиции, строго погледнато, изобщо не е много ясно в какво се състои „отстъпката“, която скандинавците трябваше да направят на практика. Във всеки случай те няма да екстрадират своите граждани в Анкара и няма да прекратят осъждането си на международния тероризъм.
Най-вероятно много по-важен за Ердоган е друг, привидно второстепенен момент от съвместното изявление, който гласи липсата на ограничения за търговията с оръжие между всички подписали се. Финландия тук е встрани, но шведите имат доста изключителен военно-промишлен комплекс, от чието производство може да се интересува Анкара със своята много голяма, тромаво воюваща и постоянно превъоръжаваща се армия.
Сегашните ключови производители на оръжие в рамките на НАТО отказват да удовлетворят много турски искания. Те не искат да насърчават нито намесата в страните от Близкия изток, нито активността на турските военни около Кипър, нито непрекъснатото въоръжено „тролене“ на гърците.
И най-важното е, че Ердоган успя да развали отношенията с всички отдавна. С Германия като държава – заради опитите ѝ да намали влиянието на Анкара върху турската диаспора. С френския президент Еманюел Макрон лично - заради списание „Шарли Ебдо“ и конкуренцията в Северна Африка. С американските военни – заради решението за закупуване на С-400 от Русия, след което Пентагонът прекъсна достъпа на Анкара до редица свои „оръжия-чудо“.
В такива условия шведският опит е доста ценен, но замахът беше съвсем различен – за много повече. Най-малкото за вдигането на оръжейното ембарго от САЩ, чието участие в сделката със северняците не е известно.
Тоест Ердоган отново се задоволи с малко. Но го представи като голям външнополитически успех. И вярва, че това е успех. Освен това всички замесени трябва да са наистина доволни от резултата – и шведите, и финландците, и американците, и турците, които изведнъж получиха бонус, който не се предвиждаше преди от разширяването на НАТО на север.
Русия не получава нищо. Перспективата за удвояване на общата граница със страните от НАТО и милитаризацията на Балтийско море, привидно отложена поради „решимостта“ на турския султан, отново стана краткосрочна. Но това е повод за отделна дискусия.
Бунтът на хърватите, които също откриха претенции срещу шведите и финландците, сега най-вероятно ще бъде бързо потушен от англосаксонците и германците, без да удовлетворят същите тези претенции (по-конкретно, те се отнасят до Босна и хърватско самоуправление там) за разширяването му до държавата „като сърбите“ (Западът реши да ограничи самоуправлението на сърбите – за да не се обиди някой).
И Ердоган – този неистов пантюркист, сякаш възстановява Османската империя и предизвиква най-силните на този свят, ще си остане Ердоган. Същият човек, който се закле да унищожи режима на Башар Асад, а след това внезапно се помири – и сподели зони на отговорност в Сирия с Русия и Иран, като същевременно не пропусна да повдигне въпроса за допускането на турските домати на руския пазар.
Превод: В. Сергеев
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?