/Поглед.инфо/ За няколко поколения руснаци абревиатурата НАТО беше символ на смъртната опасност от нова световна война. Ние възприемахме враждата на военния блок на западните страни със Съветския съюз като непримиримо противоречие на нашата комунистическа вяра и техните либерално-демократични нагласи.
След разпадането на комунистическата партия и разпадането на властта, основана на идеите на социализма, започнаха да чакат отслабването на враждата и установяването на взаимодействие. Но това не се случи. Блокът на НАТО не само оцеля, но и наскоро привлече в редиците си военните съюзници на СССР и дори някои от неговите съставни части. Стана ясно, че не става дума за идеология. Корените на последвалото 30-годишно нарастване на напрежението по границите на Русия и настоящия подкрепен от НАТО сблъсък с Украйна се крият в геополитиката и историята.
През 1500-годишното присъствие на Русия на световната политическа сцена много пъти ѝ се е налагало да отблъсква натиска на коалициите на западните страни. Всичко започва с кръстоносните походи през XIII век. Част от кръстоносците плячкосват православната Византия и се бият с мюсюлманите в Палестина. Друга част се опитва с огън и меч да обърне православните руснаци в католическата вяра. Новгородският княз Александър през 1240 г. побеждава рицарите, чиито кораби влизат в река Нева. Затова той вписа името си в историята като Александър Невски. Този велик воин е класиран сред главните руски светци не само за военни победи. Той успява да запази православната вяра, като се обръща към Изтока за помощ. Княз Александър прави пътуване до лагера на монголския Велик хан в Каракорум през 1247-1249 г. и получава „мандат“ да управлява Киев и всички други руски земи. Русия плаща значителен дан на монголците, но те не искаха да променят вярата ни, да променят цивилизационните кодове на руската нация.
Друга голяма беда идва от Запада през 1609-1618 г., когато обединените полско-литовски войски се възползват от вътрешните борби на Смутното време на руска земя и превземат Москва. Руският цар и неговите войски не успява да устоят на нашествениците, които са подпомогнати от кримските татари и запорожките казаци. Самият руски народ се разбунтува срещу тях. Търговецът Минин от Нижни Новгород събира опълчение, начело с опитния княз Пожарски. Нашествениците са прогонени в земите ни. И досега на Червения площад в Москва има паметник на Минин и Пожарски като символ на свободолюбието и мъжествеността на народите на Русия.
За пореден път обединените сили на Запада завладяват Москва през 1812 г. Армията под командването на френския император Наполеон Бонапарт включва войски от почти цяла Европа. Сред тях има италианци и испанци, баварци, саксонци и вестфалци, швейцарци, австрийци, хървати, поляци, литовци и португалци. В резултат на това броят на френските войски възлиза на малко повече от половината от Голямата армия от 600 хиляди щика и кавалерия. Многобройната и опитна армия на Наполеон превзема Москва. Скоро обаче нашествениците са принудени да напуснат опустошения и опожарен град и да се оттеглят обратно на Запад. Студът обрича френската армия на мъки и глад, тя се топи под постоянните удари на руските войски и партизански отряди на селяните. Малко повече от 30 хиляди души успяват да напуснат Русия. През 1814 г. руските войски триумфално влизат в Париж.
Укрепването на Русия не устройва другата победоносна сила – Англия. Тя създава коалиция за борба с неотдавнашен съюзник от войските на Англия, Франция, Османската империя и Кралство Сардиния (част от днешна Италия). Основният успех на Кримската война (1853-1856) за войските на Запада е превземането на пристанището Севастопол след 349-дневна героична отбрана. Характерно е, че коалицията на страните от Запада още в онези години извършва агресивни действия и на Изток. Корабите на английско-френската ескадра се опитаха по време на Кримската война да превземат Петропавловск-Камчатски, важно пристанище на тихоокеанските владения на Русия. Неуспешното нападение на града през 1854 г. е извършено от същите кораби и същите завоеватели, които участват във Втората опиумна война срещу Китай (1856–1860).
Традициите на колективна агресия срещу Русия се развиват в Европа от векове. Но най-ярката им проява е германската кампания срещу Съветския съюз през 1941-1945 г. Фюрерът на нацистка Германия Адолф Хитлер едновременно мрази Съветския съюз и като крепост на комунистическата идея, и като традиционен геополитически враг. Същата омраза проявяват и антикомунистическите елити в други европейски страни. Те смятат фашизма за по-малко зло от болшевизма и не случайно отначало бързо капитулират, а след това започват да снабдяват Вермахта (армията на Германия) с модерно оръжие от своите заводи. Франция, Чехословакия и Белгия правят именно това. Италия, Испания, Франция, Унгария, Румъния, Албания, Хърватия, Финландия и други изпращат военни формирования или доброволци на фронта на борбата срещу болшевизма. Със своите зверства отрядите на "галицийци", жителите на Западна Украйна, стават печално известни.
Съюзниците вярно служат на Хитлер до първите големи поражения. Още по време на битката за Сталинград (юли 1942 - февруари 1943 г.) румънските войници и офицери започват масово да се предават. От тях дори са сформирани две съветски пехотни дивизии, които още през 1944 г. влизат в битка с германските войски. След ареста на Мусолини (юли 1943 г.) италианските войски отказват да се бият със съветските войници, германците разстрелват бившите съюзници. През септември 1944 г. съюзна Финландия насочва оръжията си срещу Германия. Тъжна е съдбата на други национални формации. Първо са използвани като пушечно месо в опасни участъци на фронта, а след загубата на доверие са обезоръжени и оставени на произвола на съдбата.
Укрепването на Съветския съюз в резултат на поражението на нацистка Германия и нейните съюзници плаши традиционните противници на Русия - британците, както и американците, които стават лидери на англосаксонския геостратегически съюз. Още през март 1946 г. Уинстън Чърчил произнася известната реч на Фултън, която е насочена срещу неотдавнашен съюзник - Съветския съюз и се счита за официалното начало на Студената война. Думата е последвана от действие – на 4 април 1949 г. САЩ създават Организацията на Северноатлантическия договор – НАТО. Първоначално тя включва 12 страни. Основната задача на тази организация е обединяването на военните и икономическите ресурси под командването на Съединените щати с цел подготовка за тотална война срещу страните от друг военен блок - Организацията на Варшавския договор, ръководена от СССР. Създаден е само 6 години след НАТО – през юли 1955 година.
Конфронтацията между НАТО и Варшавския договор продължава три десетилетия и половина, понякога е много напрегната, но няма война. ОВД е разпуснат на 1 юли 1991 г., малко преди разпадането на Съветския съюз. Почти веднага възниква въпросът за целесъобразността на продължаващото съществуване на НАТО. Но САЩ, които всъщност контролират блока, поставят нова задача пред НАТО – да включи в своите структури бившите страни членки на ОВД и постсъветските страни от Европа. Сега НАТО, както и войските на Наполеон и Хитлер, включват повечето от европейските страни. Геополитическите приоритети продължават да диктуват логиката на поведението на военната организация НАТО и нейния действителен близнак в областта на икономиката и политиката – Европейският съюз. Желанието за разширяване на геополитическото пространство на НАТО за сметка на традиционната сфера на влияние на Русия е в центъра на настоящата украинска криза.
Уловени на ръба на войната с Русия, лидерите на НАТО решават да отразят новата реалност в настоящия учредителен документ на блока – Стратегическата концепция. Това се случва на срещата на високо равнище на НАТО, която се провежда в Мадрид на 29-30 юни. В плана за действие за следващите години се очакват две големи промени (настоящата Стратегическа концепция е приета през 2010 г.). Първо, Русия ще бъде обявена за заплаха за сигурността на НАТО, а не за партньор. Второ, Китай ще бъде обявен за стратегически противник на НАТО. Делегации от Австралия, Южна Корея, Япония и Нова Зеландия са поканени на срещата в Мадрид, за да планират антикитайски действия. Тези държави не са членове на НАТО, но са съществени елементи от системата за сдържане на Китай, която Вашингтон упорито изгражда. Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг не запази мълчание за това, че Китай ще бъде споменат в Стратегическата концепция. В интервю за германския вестник „Билд“ той нарече възхода на Китай „предизвикателство за нашите интереси, ценности и сигурност“.
Вашингтон силно се нуждае от НАТО, за да ускори политиката си на сдържане на Китай. За тази цел е разработена и се прилага Индийско-Тихоокеанската стратегия. Практическото ѝ съдържание са както вече съществуващите военни съюзи с Япония, Южна Корея и Австралия, така и новият военен блок АУКУС, и военно-дипломатическата структура КУАД. Усилията на САЩ са насочени към обединяване на всички съюзници и техните ресурси в Организацията на Индийско-Тихоокеанския договор ОИТД по образеца на Организацията на евроатлантическия договор. Новият военен блок на Запада ще застраши интересите на сигурността на Русия като тихоокеанска сила. В още по-голяма степен тя ще бъде насочена срещу Китай. Традициите на опиумната война и колективния грабеж на западните страни се възраждат през XXI век.
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?