/Поглед.инфо/ Сега само Бог знае как в крайна сметка ще приключи случаят на Камила Валиева, както и на целия отбор руски фигуристи и целия щаб на фигурното пързаляне. Пазителите на спортната чистота (МОК, Световната антидопинг организация, Американската антидопинг асоциация и други) използват старата техника „от огън в лед, от лед в огън“. Това позволява не само да се премахне определена прекрасната спортистка, но и да се пречупи волята на цялата общност за фигурно пързаляне. И тъй като руските фигуристки разбиват всички на леда, тогава, за да предотвратят това в бъдеще, може и да не бързат. Нека бъде бавно, но сигурно.

На въпросите "Какво стана? Откъде се взе триметазидин (ако се е взел) в пробите на Валиева?" няма ясен отговор. Скоро ще се навършат десет години, откакто руските спортисти са яростно подслушвани и удряни за реален или въображаем допинг. Със сигурност така, че и групенфюрерът Мюлер би завидял. В такива условия смелото употребяване на препарати е като да се разхождате по “Александерплац” в Будьоновка с парашут, който се влачи зад раменете. Кой има полза от това брилянтните успехи на руската школа по фигурно пързаляне наведнъж и точно на Олимпиадата да бъдат разбити, а фигуристките от победителки се превръщат в презрени аутсайдери, ако не и в престъпници? Американският „закон на Родченков“ също предвижда това – не само Бут да седи в американски затвор.

Ясно е, че всичко това е било необходимо само на щаба, който години наред старателно водеше своите възпитаници от победа до победа – няма кой друг.

Разбира се, разследващите ще възразят, че въпросите "Кому е полза?" и "Кому е напълно не в полза?" говорят само за тоталитарното мислене на този, който ги задава. Всъщност руснаците или мислят за печалба, или не мислят и никога няма да се разбере в каква фаза се намират. Освен това вече ни съобщиха, че руският лидер е едновременно коварен, като древен змей, и сляп, като подземна къртица. Очевидно спортните ръководители са същата комбинация. Оттук и самоубийственото решение да се нахрани безусловният фаворит на Игрите с триметазидин. Такива сме глупаци . Защо да се вземат предвид други версии.

Тук няма какво да се чудите. Същата логика като при Скрипал, КараМурза, Биков, нахлуването в Украйна и прочее. Работи в един случай, което означава, че ще работи във всеки друг.

Но готовността да се приеме и подкрепи всяко обвинение към собствената държава вече е толкова стара новина, че дори стана досадна. Трябва да знаят и кога да спрат със своето „хайли-лайкли“.

По-забележителни и по-сериозни са аргументите на тези, които вярват много малко в „хайли-лайкли“ но също толкова малко вярват в теоретичната възможност за победа срещу измамниците. И дори – да наречем нещата с имената им – с професионалните негодници. Защото как иначе да наречем онези, които тъпчат в калта талантлив млад фигурист?

И възниква въпросът – не може да се каже, че е напълно безпочвен: „Ние наистина ли вярвахме, че избирайки срама (а лишаването от знаме, герб и химн е срамно – ние сме държани под иго), можем да заслужим коректно отношение към себе си? В края на краищата свободна преса (норвежка, канадска и прочее) още преди сюжета с триметазидина, говори за руските спортисти по такъв начин, че светиите щяха да почервенеят. Въпреки че нямаше формална причина, единствената причина беше техният спортен успех.

Възражението е сериозно: много успешните изпълнители, особено не просто успешни, но и много красиви, послужили за слава на Русия, противоречат на тезата за грубата, невежа, прогнила сламена страна. Говорейки на съвременен жаргон, бяха фактор на мека сила. И така ядосаха онези, за които цялата мощ на Русия е като трън в окото.

Независимо дали руснаците са под иго или не, самото неприемане на Русия си остава. И напразно се надявахме, че "спортът е мир”. А същоблагородство. Не сме попаднали на такива.

Към това се добавя и все по-нарастващата популярност на преценката, че времето на международния голям спорт е отминало. Че трябва да се върнем към състоянието преди 1952 г., когато страната ни не участваше в игрите (и дори в международни първенства), но имаше спартакиади и масово физкултурно движение Което по отношение на здравето е много по-полезно от спорта на големите постижения. И когато се появят всякакви Световни антидопинг организации и Родченковци, аргументите, че е време да се отдалечим от злото и да насърчим спортистите, изглеждат още по-убедителни.

Може би олимпийското движение наистина е изживяло своето. Но предложението за затръшване на вратата повдига въпроса: разбират ли привържениците на плюенето, че промените, които предлагат, ще бъдат необратими? Или, във всеки случай, много трудни за обръщане.

Спортната индустрия (въпреки факта, че активната възраст на един спортист е кратка) има доста дълъг цикъл. Тук можете да сравните проблема дори с изграждането на въоръжените сили, дори със съществуването на образци на културата (Болшой театър), дори с академичната наука. Както и с високотехнологичните индустрии, като космическата, военно-промишления комплекс, авиационната индустрия, автомобилната индустрия, машиностроенето. Затръшването на вратата е кратък процес. Възстановяването е много трудно и не винаги е възможно. Нещо е загубено завинаги.

Една от масовите претенции към реформаторите от 90-те е именно, че те са били в плен на илюзии: всичко е можело да се изключи безпроблемно – и след това, ако е необходимо, да се включи отново. А школите, традициите, дългият инвестиционен цикъл, обучението на нови кадри не е проблем. И тогава изведнъж стана ясно, че това е грижа, и то каква. Да се чупи не е лесно като да се строи, а след това да се строи отново е тежък труд.

Но ако разглобим спорта на големите постижения, с всичките му недостатъци и проблеми, ще има същата необратимост. Може би е добре да забравим за международната спортна бюрокрация (и да притиснем и националната) и вече да не знаем за съществуването на Световната здравна организация – нека се забавляват помежду си. Но като се има предвид факта, че имаме богат опит в разбиването, би било добре, преди да „да сложим динамита – хайде, драсни“, грубо да преценим как ще бъде после и дали е възможно да се върнем назад, ако нещо се случи.

Това е сериозно изчисление, което е най-добре да се направи на спокойствие, а не докато сме обидени (съвсем оправдано) от професионалните негодници.

Превод: В. Сергеев