/Поглед.инфо/ Историята, особено устната, е пълна с митове, а средствата за масова комуникация с митологеми. Една от модните в тези месеци е интерпретирането на обръщането на Русия към Изтока в контекста на кризата в отношенията й в Европа. Подобна схема на обяснение е далеч от реалността и от познаването на тънкостите в общуването с източния свят.

Случката, която ще опиша е част от историята на едно височайшо пътуване (1890-1891) и разширява представите ни за философията на руския път към Изтока, с който Империята има над 10 000 километра граници. Като управленска доктрина тя в шеговита форма е резюмирана в популярната фраза „Изтокът е тънка работа” – „Восток дело тонкое”, която както виждаме напоследък по площадите на Европа и не е загубила актуалността си след избухването на поредната израело-палестинска криза. В този израз от познат на мнозина филм е закодирана спецификата на руската териториална и колониална експанзия, различаваща се от европейското колонизиране на Америка, Африка и Азия.

Началото на системното „опознаване” на чуждите култури и управленски навици в Русия се свързва с появата на многолюдното, шумно, буйно и по младежки дръзко „Велико пратеничество” на Петър I - „Петър Михайлов, артилерист от Преображенския полк”. Пътуване на Петър не преследва екзотични цели, а е израз на желанието да се опознае Европа - „примерът”, към който трябва да се „отвари прозорец”. Младият богатир, висок, слаб, с малки нозе и вечно смъкнати бели памучни чорапи, богохулник и дързък експериментатор следва мечта, зародила се през детските и юношеските му години, прекарани въпреки забраните по улиците на московската „мини-Европа” - т.нар. „Немецкая слобода”, квартала на немски, холандски и пр. европейски преселници, мнозина протестанти.

Европейският проект на Русия обаче се оказа недостатъчен, за да се владее територия на държава, чиито повече от 80% земи са в Азия. Руските монарси през 19 век все по-ясно се осъзнават това. „Белият цар”, името, с което наричат бурятите-будисти императора,носи на плещите си по-различни отговорности - „Изтокът” става съществен елемент и нов вектор на развитие от 19 век насетне, независимо от идеологическите окраски на въшнополитическите проекти. Русия е Евразия - мост между Европа и Азия. « За руската империя няма друг изход: тя или трябва да стане това, което й възлага историята (световна сила обединяваща Запада с Изтока) или да тръгне безславно по пътя на упадъка си, защото от само себе си Европа в крайна сметка, ще ни потисне с превъзходството си, а събудени от нея азиатските народи ще бъдат за нас още по-опасни от чуждородните западняци...”, ще напише Е.Е. Ухтомски един от най-ранните идеолози на евразийството, бъдещ ментор на император Николай II и спътник в екзотичната обиколка, предприета по настояване на император Александър III, през 1890 г. с кораба „Памет за Азов”. Още тогава разбирането „опознай, за да владееш” твърдо се е вкоренило в руските политически реалии. Към средата на 19 век овладяването на териториите отвъд Волга сблъскват империята с традициите на далекоизточните религии и хилядолетни монархии - Китай, Япония, Индия. Бащите-императори възлагат на знанията на наследниците си, придобити на място, големи надежди. Защото трябва да ги подготвят за Времето, когато от знанията и уменията им ще зависи бъдещето и стабилността на империя, в която православието е обречено да съжителства с будизма, исляма, шаманизма и пр. Едно такова пътуване „Move to know допринася и за обогатяването на руски език с нов идиом - възглас на изненада, премесена със страх, стъписване или просто яд „ Японски стражар!” (Японский городовой!..).

По това време империята има твърдо установени граници. Териториите й в Азия обаче превръща император във владетел-заложник на непознати традиции и култури. Усвояването на новите територии поставя на преден план проблема за вътрешна кохезия между местното население и идващите от европейската част на страната нови заселници. Огромните „сибирски полета”, насечени от планински вериги, пълноводни реки, непроходими гори, заблатени райони и полярни вечно замръзнали земи, стават обект на интензивно планово или хаотично преселване предимно на селско население. Точно преди 153 години на 19 февруари (3 март, по стар стил) 1861 е публикуван „Манифестът” на Царя – освободител Александър II, ликвидиращ крепостната зависимост. Така пред властите с пълна сила застава проблемът как да се осъществу оземляване на селячеството. Най-лесният начин естествено е да се насочи многомилионната човешка вълна на Изток, ведно с изпращаните ешалони с каторжници – политически или криминални и техните охранителни отряди. Към този момент руският двор не бил чужд както на желанието да намери верни политически решения за общуване с народите на Изтока, а руската интелигенция проявяват странен пиетет към източните философии включително на Тибетската медицина. Тези тежнения съпътстват проектите за трайно модернизиране на Задбайкалието и Далечния Изток, демографско икономическо и военно укрепване на граничните с Китай райони.

Инцидентът, който ще опишем има връзка с будизма. След завладяването на районите, населени с буряти от 17 век насетне будизмът в Русия към средата не 19 век не е екзотика. Лекарът – бурят по произход Пётр Алекса́ндрович Бадма́ев (Жамсаран), покръстен будист и тибетски лечител, става кръстник на император Александър III. Бадмаев е основател на руската школа по тибетска медицина. Той не е единственият привличащ вниманието на двора към Тибет. Няколко експедиции, организирани от императорското Руско географско дружество, но де факто от Руския генерален щаб също внимателно следят за процесите както между Тибет и Китай, така и за поведението на Великобритания в тази част на света. От 1720 Тибет – васално владение на Поднебесната, фактически се управлява от духовния лидер на будистите Далай-лама. Бадмаев, който доживява до пределна възраст е автор на един от плановете за руска експанзия в Монголия, Тибет и Китай. В качеството си на служител за известно време на Азиатския департамент той ще състави паметна записка „За задачите на руската политика в азиатския Изток”. В нея има фраза, която говори много за мисия на руските владетели спрямо източните им народи-поданици. „ Будистите приемат Белия цар за преродената си богиня Дара – ехе, покровителката на будистите....Руският цар е идеал за народите на Изтока...” Познавайки добре кръстника си, Александър III приел сериозно Записката, но не и предложението да се завладеят Монголия, Тибет и Китай „Всичко е така ново, необичайни и фантастично, че е трудно да се повярва във възможния успех...” Към това време обаче Александър III вече е взел решение за строителството на „Железния” път на Изток, а престолонаследникът – първи сред руските владетели пътува не из Европа, а е пратен на едногодишен „университет” по Asia Studiеs.

„Съмишлениците” на Батмаев, на първо място сред които е Е.Е. Ухтомски – бащата на руското евразийство, смятат, че азиатската обиколка на Николай е важен символичен жест, защото Изтокът е „историческия път, по който се движи руския народ”. Пътуването е описано в прекрасно издание, което се появява две години след края му през 1893 г. То съдържа ценни за етнографите илюстрации и фотографии и веднага е преведено на няколко езика.

Началото на пътешествието на Николай е денят 23 октомври 1890 г. след църковна служба в Гатчина. Влакът с Николай и немногочислената му свита се отправят към Триест, през Виена, за да избегнат Проливите. В Пирея към свитата му се присъединява Георг, бъдещия граф Коринтски, втори син на леля му, внучката на Николай I и негова кръстницата му Олга и гръцкия крал Георг I. Изборът на Георг не бил случаен, роденият през1869 младеж има опит на море. През 1883 баща му Георг I, датски принц, го изпраща да служи в кралския флот на Дания, а след това младежът изкарва стаж и в руския императорски флот. В момента на качването на борда на „Памет за Азов” има вече чин лейтенант. Ролята му в това пътуване се оказва особена - той е човекът, комуто руският крон-принц е задължен за спасяването си по време на инцидента в Япония. През следващите години обаче контактите му с руския императорски двор са сложни и хладни - мълвата в европейските дворове свързва участието на Георг в тази експедиция с емоционалната му привързаност към десет години по-възрастния от него датски принц и адмирал Валдемар Датски и обвинения, че оказва лекомислено влияние върху братовчед си Николай по време на пътуването - клюките и „жълтите” новини не са патент на днешните медии, истината често остава скрита с векове. Попълването на свитата продължава и на други пристанища. Следват Порт Саид, Суецкият канал, разходки по Нил и до пирамидите. На 11 декември корабът акостира в Мумбай (Бомбай).

В описанието на Пътешествието Е.Е. Ухтомски ще отбележи “Планът за пътешествието в Индия бе съставен предимно по указанията на професора от Санкт-Петербургския университет А.И. Воейков и със съдействието на нашия посланик в Англия. Броят на съпровождащите...бе ограничен и се състоеше от главния ръководител... генерал-майор княз В. А. Барятински, флигел-атюданта княз Н.Д. Оболенски и княз В.С.Кочубей...” Николай е посрещнат от известния в Русия сър Доналд Маккензи Уолъс, автор на книгата Russia и секретар на бившия вице-крал на Индия лорд Деферън, между другото отлично владеещ руски. Николай е неуморен и успява за няколко седмици да посети почти всички забележителности - Тадж-Махал и Златния храм (Хармандир Сахиб), да обикали пазари и създаде колекция от екзотични предмети, да навлиза навътре в страната, да участва в лов на тигри и разходки със слонове. Елит и простото население срещат бъдещия владетел дружелюбно и уважително, а Ухтомския ще напише, че през цялото време нямат усещането, че са в чужбина.

На 31 януари експедицията е вече в Цейлон. Следват Сингапур, Ява, Банкок както и срещи с краля на Тайланд, с когото завързват много силни приятелски връзки, обиколки на китайски плантации и фабрики. Веселата компания спори до късно, обсъжда бъдещето на света и пуши дълги източни лули в кают-компанията. Предстои им завършекът на експедицията – Япония, страната току що е навлязла в нов период от историята си - ерата на императора Муцухито известна повече като ерата „Мейдзи” – ерата на простеното управление. Страната след 1868 и отварянето й вече е посещавана от други представители на императорската фамилия, но Николай е първият високопоставен бъдещ наследник, който въобще стъпва на земята на самураите и това ще му навлече сериозни неприятности. Тук той ще изживее един от най- страшните мигове в живота си преди онзи последен изстрел на 16 срещу 17 юли 1918.

На 15 април 1891 шест кораба на руския императорски флот навлизат в пристанището на Кагосима, следват Нагазаки и Кобе. На черно-бяла снимка от началото на века на дясната ръка на император Николай, непредпазливо навил ръкавите на бялата си риза, се вижда рисунката на дракон – черен дракон със жълти рокчета, зелени лапи и червен корем, пишат знаещите този факт. Престолонаследникът отделя 7 часа от времето си, за да му бъде направена от известните по цял свят майстори от Нагазаки татуировка – модно увлечение сред английските млади аристократи. Като оставим настрана тези младежки забави следва да се подчертае, че това е първото посещение на бъдещ император на съседна страна и в Токио се отнася с огромно внимание към госта. Визитата се дискутира в пресата, руските дипломати внимателно следят събитията. Николай е посрещнат лично принц Арусигава Такехито. Случката от 29 април в Оцу, която ще последва, не е желана и от двете страни - Япония се безпокои от ръста на руското влияние в Далечния Изток и търси по-добра комуникация, а за Русия всичко японско е начин да се оцени ролята на страната като противовес на съседен Китай, с който империята има няколко хиляди километра обща граница. Какво всъщност се случва - в ранното утро на 29 април Николай, Арисугава Такехито и свитите им се отправят към малкия град Оцу, днес предградие на Киото, известен с това, че в него се намира будисткият храм Мии-дера. Над града в планината Хией има друг известен храм от същата будистка школа, а в квартала Сакамото се намира Хиьоси тайся - едно от най-древните шинтоистки светилища, разположено на близо 400 000 кв.м. Будизмът и неговите особености са тема, която силно интересува руския императорски двор, не малко страници в описанието на пътуването, оставено от Ухтомски, са посветени на будизма и будистките народи на руския Далечен Изток. Посещението на светините, разходка с корабче по езерото и обяд в сградата на префектурата – всичко върви по план. Гостите са събрали огромна тълпа по тесните улички на преминаване на 40-те рикши. По маршрута са предвидени при строги мерки за сигурност – прозорците на вторите етажи са затворени, всички трябва да са със свалени шапки, чадърите затворени. Въпреки това се случило нещо напълно неочаквано отчасти обяснимо с прословутата японска стриктност. Разположени на разстояние от 18 метра помежду си членовете на японската императорска стража намали право по етикет да се обръщат с гръб към високопоставени лица и това не им позволява да наблюдават какво става в тълпата зад гърба им. Това е едно от обясненията за възможността да се организира такъв инцидент – японският стражар Цуза Сандзо внезапно изкача от тълпата и се нахвърля със събята си върху Николай като му нанася удар по главата. Това е вероятно най-лошият самурайски удар със сабя или пък цилиндърът и движението на рикшата не позволяват на нападателя да обезглави Николай. Съпровождащите Николай описват израза на лицето му при задържането, скърцането със зъби и виковете, че е самурай. Макар страната да била излязла от изолацията си и императорът да полагал усилия да я европеизирането й, съпротивата на самураите и традиционно силните изолационистки тежнения вътре в японското общество не са за подценяване. Запазеното описание на раната на Николай показва, че не е била лека – два дълбоки разреза на тила до костта и един на челото. От единият от разрезите при полагане на превръзка на място е извадено парче костица. На борда на кораба руските лекари зашиват раната. До края на живота си императорът ще страда от силни пристъпи на главоболие, което лекарите обясняват с този инцидент. Отношението му към Япония, въпреки декларациите, остава негативно и нерядко в лични беседи Николай си позволява да нарича японците „макаци”.

Случката трае около 15-20 секунди, нападателят е спънат от Георг с бамбуковия му бастун, а двама от водачите на рикши се хвърлят отгоре му. Японската преса на следващия ден е пълна с описания, предположения за реакцията на Русия и желание да се избегне избухването на война. Въпреки съветите на приближените си лично императорът идва на борда на руския „Паметта на Азов” и това е първото качване на японски владетел на борда на чужд кораб. Руският посланик в Токио още през февруари изказва опасения във връзка с посещението, защото в страната има перманентна правителствена криза. След като се разбира за предстоящата височайша визита – първа по рода си на толкова високопоставена монархическа особа в местното законодателство се предприемат промени. Те касаят наказания за покушение над високопоставен чужд гост, което според руския дипломат, говори за страхове на самите японци по повод на визитата. Японският министър на правосъдието искал стражарят да бъде съден по военновременни закони и убит. Но надделява квалификацията за опит за умишлено убийство в мирно време, и присъдата е пожизнена каторга. Въпреки увещанията визитата по решение на Санкт-Петербург е прекъсната – животът на бъдещия император не може да се рискува, нито пък да се появят като следствие здравословни причини и трудности при наследяването на короната. Мнозина съжаляват за прекъсването на пътуването, което е предвиждало още няколко седмици престой на сушата и посещение на Токио, докато корабите чакат на пристан. На първо място от бързото отплаване губят офицерите на корабите, мнозина от които вече са напазарили по някоя друга „мадам Бътерфлай” – временните жени струват по това време между 15 и 20 долара на седмица, храна и място за живеене. Впрочем неотдавна японски учени откриха в архива на Дмитрий Мендереев в Санкт-Петепербург писмо на японската съпруга на Владимир Менделеев Хидесима от Нагазаки, за раждането на дъщеря им Офудзи.

Японците, помогнали за залавянето на атентатора, са приети на борда на кораба, наградени с ордени и пожизнени пенсии. На следващия ден след началото на руско-японската война през 1905 писателят-хуморист Николай Лейкин пуска в списание „Осколки” (Парченца) разказа „Случка в Киото” и макар разказът да е с друг сюжет цензорите виждат възможност от публичното омаскаряване на японския стражар, посегнал на височайшата особа. Изразът „Японский городовой”, трудно преводим на български с прилични думи, но пък влиза трайно в руския език като израз на крайно стъписване и удивление. Ризата с попилата в нея кръв на Николай се оказва запазена в колекциите на Ермитажа и през 2008 служи като „мостра” на американския учен Майкъл Корбъл, извършващ експертизата за сравняване на ДНК с намерените останки на императора, погребан в неизвестно място след разстрела през 1918.

В последно време обръщането на Русия към азиатския и арабо-мюсюлманския свят се интерпретира най-вече от гледна точна на днешната криза в отношенията на Русия с Европа и САЩ. Но случващото се идва не на празно място, то е продължение на една държавна стратегичека линия на развитие, която въпреки политическите катаклизми трайно е определила мястото на Русия, вкл. на днешната, на звено от сложната система на общуване на Запада и Изтока, така че преориентирането на Москва днес е нещо естествено, защото Изтокът е сложна система, много дипломатически усилия са вложени и от двете страни, за да има основа новият руски проект. Балканите вкл. и българите винаги са бивали част от тази система. Например руските посланици и резиденто в Стамбул обикновено продължават кариерата си на Изток – в Китай или Япония. В Япония умира първият руски дипломатически агент у нас А.П.Давидов и не случайно като част от Османсктата империя балканските държави дори вече освободени остават обект на ръководство от „Азиатския департамент“ на Министреството на външните работи. Новата „азиатска страница“ в руската дипломация и политика е наследник на сериозни традиции, познаване на света на исляма и будизма и изграждане на незрими връзки за комуникация. Отричането на успехите на Русия и отказа от многопластово исмисляне на днешния ден не гарантира никому успех.