/Поглед.инфо/ Даваш ли, даваш, Балканджи Йово
- Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
- Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!
Отсякоха му и двете ръце,
та пак го питат и го разпитват:
- Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
- Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!
Отсякоха му и двете нозе,
та пак го питат, разпитват:
- Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
- Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!
Избодоха му и двете очи,
и го не питат, нито разпитват,
току си взеха хубава Яна,
та я качиха на бърза коня
да я откарат долу в полето,
долу полето, татарско село.
Яна Йовану тихом говори:
- Остани сбогом, брате Йоване!
- Хайде със здраве, хубава Яно!
Очи си нямам аз да те видя,
ръце си нямам да те прегърна,
нозе си нямам да те изпратя!
На 21 януари тази година на 99-годишна възраст си отиде един от великите съвременни историци на България проф. Петър Петров, дългогодишен преподавател в СУ “Климент Охридски”.
Автор е на 250 книги, студии, научни съобщения и статии. Негови студенти са видни историци и творци, между които акад. Васил Гюзелев, акад. Илчо Димитров, акад. Константин Косев, проф. Николай Генчев, проф. Александър Фол, проф. Иван Божилов и десетки още учени и творци.
След няколко десетилетия мълчание табутата около отношенията между България и Турция се промениха и сега тонове шербет се леят по медиите. Та сега дори във вестникарските кръстословици думата “еничари” се определя “политкоректно” като “елитна турска войска”. Не е случайно, че дори за най-добрия български филм на писателя Антон Дончев и режисьора Людмил Стайков се чуват гласове да бъде забранен. Защо бе, хора, кому е нужно петвековни неописуеми страдания на народа ни, който е бил докаран до ръба на оцеляването, да се превръщат в идилии?! Те не са дело на самозабравили се башибузуци, а се извършват съгласно строги и пунктуални заповеди на пресветлейшия султан. Хартията не би стигнала, за да се опишат всички страдания на милиони българи по времето на турското робство, които се побират само в една дума - геноцид. Геноцид и нищо друго!
Днес ще надникнем в едно знаменито проучване на проф. Петров за “съвместното ни мирно съжителство”, което обяснимо защо днес е “забравено”. Всяко българско сърце ще потръпне от ужасите, които нашите деди са преживели, стига да намери кураж, а както се оказва и доблест, да разлисти страниците му. Но в изследването на проф. Петров има и трагични страници, които граничат с комичното. Когато пожарищата на априлското въстание от 1876 г. все още димят и турското правителство прави пореден и последен опит да “потурчи” българския народ, вижте какпредставители на великите и тогава сили Англия и САЩ съветват дошлите при тях за помощ българи. Американците предлагат половината български народ да приеме исляма, а другата половина да се изсели в САЩ. А съветът на английския консул във Варна Даланел е: всички българи да станат мюсюлмани, тада секнат кланетата и да заживеят “съвместно пеейки”. Не вярвате ли - вижте по-долу.
Ще прочетете и по-други свидетелства на чужди пътешественици, които не крият истината и така измиват донякъде позора на Запада.
“По следите на насилието”, документи и материали за налагане на исляма, част първа, съставител, проф. Петър Петров, издателство “Наука и изкуство”, 1987 г.
Проф. Петър Петров
Снимка: ИФ на СУ “Климент Охридски
Из предговора на проф. Петър Петров
Петвековното османско робство с право се счита за най-тежкия период в многовековната история на българите. Това било време на най-жестока феодална експлоатация, на пълно политическо и народностно безправие, на съзнателно и системно провеждана политика дискриминация и асимилация. Неописуеми били страданията, на които българският народ бил подлаган през тези пет века. Убийствата, отвличанията, прокуждането от родните огнища, гаврата с имота и честта на българското население били нещо обикновено в Османската империя. Поради това не бил случаен фактът, че османските управници и феодали си спечелили името на едни от най-жестоките експлоататори и асимилатори.
Но българският народ не стоял със скръстени ръце и не наблюдавал и понасял безучастно и безропотно нерадостната си съдба. Времето на робството не било изпълнено само с мъки, теглила и неволи. Това била епоха на жестока борба между експлоататори и експлоатирани, между потисници и потиснати, борба за самосъхранение, за опазване на българската народност, за по-добър живот и човешко съществуване, за свобода […]
Непосредствено преди освобождението на България от османско иго в българските земи живеели около 1 800 000 българи с мохамеданска вяра - в Северна България, Тракия, Родопите и Македония. От тях 1 200 000 вече говорили турски език, а около 600 000 - български език.След това поради най-различни исторически причини голяма част от тях се изселили на юг - в Македония, Беломорието и Източна Тракия […]
Редица правни документи показват, че българското християнско население било обременено с повече и по-тежки данъци, отколкото мохамеданите. Особено тежък бил поголовният данък (джизие). Данъците, както показва практиката, твърде често били събирани съвсем произволно - в увеличени размери […]
Голям брой документи разкриват липсата на най-елементарна справедливост при правораздаването. Кадиите защитавали и покровителствали злосторниците, като оставали ненаказани хиляди престъпления на мохамедани над християни. В съда се допускали и се признавали само показания на мохамедани, поради което случаите на лъжесвидетелстване били обикновено явление […]
Политическото и народностното безправие на българите християни се изразявало в цяла редица забрани: да носят цветно облекло, да яздат кон, да притежават оръжие, да купуват къщи в мохамедански махали и дори да се къпят заедно в баните мохамеданки и християнки.
Особено жестоки форми взело преследването на християнската религия: част от църквите били обърнати в джамии, други разрушени, а поправянето на трети или изграждането на нови било свързано с всевъзможни пречки и тежки такси. Не се разрешавало на църквите да се поставят камбани. Християнското духовенство било преследвано. Манастирските имоти и имущества били разграбвани. Християнските гробища се осквернявали […]
А отделните чиновници и управници като че ли се надпреварвали да направят тази народностна и религиозна дискриминация още по-тежка. Всичко това несъмнено създавало непоносима обстановка, в условията на която османските власти пристъпвали към насилствено налагане на исляма на голяма част от българското население […]
Османската империя правила всичко възможно, за да се представи като покровител и защитник на мохамеданите в Европа. Затова във всички договори, които сключвала, се стараела да включи и клаузи за положението на мохамеданите извън пределите на империята. Същевремено за мохамеданите вътре в империята се предписвало какво да бъде тяхното поведение: те трябвало да воюват за вярата, да не общуват с християни и т.н.
Много документи изискват ежегодни ислямизации на християнско население на определени празници, например Великден.
Особено жестоко властите преследвали опитите за отказване от исляма на онези, които вече били станали мохамедани. По принцип всеки такъв опит за връщане към старата религия се наказвал със смърт […]
Една от широко прилаганите форми на асимилация били преселванията, отвличанията и поробванията […]
Най-тежката и най-жестока форма за асимилиране на части от завладяното население в Османската империя било еничарството, с основание наричано от българите “детски данък” или “кръвен данък”.
Еничарството било създадено през 70-те години на ХIV век и просъществувало до 1826 г. На първо време еничарите били набирани от военнопленници, които били помохамеданчвани и прекарвали дълго време в мохамеданска среда. С течение на времето обаче османската власт преминала към периодични събирания на младежи от християнското население.
Събирането на младежи като десятък ставало така, както се събирал десятък от селскостопанските произведения и от добитъка. Обикновено това се извършвало на периоди от три до пет години. Вземали се деца от 8 до 15 години, но често и тези граници били нарушавани: Били събирани деца дори на петгодишна възраст, а в случай на война, както било през 1666 г., султанска заповед нареждала да се вземат младежи от 16 до 20 годишна възраст.
Събраните деца на групи по 150 души, придружени със силна охрана, били откарвани в казармите на Одрин, Цариград и Бруса (Бурса), където били помохамеданчавани. След това ги разпределяли: Една част оставали на работа в султанските градини и конюшни, а други били раздавани като домашна прислуга в отделни семейства, далеч от родните им места. Тук тези младежи трябвало да работят по 10 - 15 години, за да забравят своя произход и да научат турски език, а фанатизирани ходжи и дервиши ги възпитавали в силно религиозен мохамедански дух. След като навършвали пълнолетие, по-голяма част от тях били зачислявани в еничарския корпус и обучавани във военно дело. Част от еничарите изпълнявали полицейски функции, а други били изпращани по фронтовете, за да воюват за аллах и султана. Много от момчетата, събрани чрез “кръвния данък”, изобщо не стигали до казармите и се вливали в средата на останалото турско население.
Съставът на еничарския корпус непрекъснато се увеличавал. В начало ХVII век надхвърлил 70 хиляди души, за да достигне 150 хиляди. Това били постоянни цифри без оглед на загубите, които корпусът понасял в почти ежегодните войни. И за да могат тези цифри да се поддържат постоянно, налагало се при събиране на деца чрез “кръвния данък” да се вземат неколкократно повече. Още повече, че едни измирали, други бягали и т.н. Затова не е случайно, че в някои от изворите се говори за събирания, при които броят на взетите деца надхвърлял 300 хиляди само за една година.
През средата на ХVI век еничарите си извоювали правото да се женят и се заселили в провинциите. Повечето от тях станали душители на всяко свободолюбие и съпротива, а някои попаднали в родните си места, наложили исляма на собствените си майки и бащи, братя и сестри […]
В редица документи, особено от български произход, налагането на исляма е обозначено като “потурчване”. И в това няма нищо чудно, тъй като по време на робството били смесвани понятията народност и религия. Това произлизало преди всичко от особеното положение и роля на мохамеданската религия в Османската империя. Докато в други страни различията между отделните етнически и социални групи били ясно очертани.[…]
От своя страна и българите християни считали исляма за “турска вяра”, поради което всяко помохамеданчване било наричано “потурчване”: така е в документите, така е и в народните песни и преданияф[…]
Религията никога не е била белег на народностна принадлежност. […]
Из наблюденията на немския дипломат Стефан Герлах, пребивавал в Османската империя от 1573 до 1578 г. - Виж Стефан Герлах, Дневник
Своеволия при събиране на деца за еничари
Из писмото на епископ Франческо Соимиров, по-късно охридски архиепископ, до Източната конгрегация от 20 октомври 1646 г. Вж. Н. Тодоров, Положението, с. 85:
Би било нужно много време, за да можем да разкажем за нищетите, в които се намираме понастоящем... особено сега, когато султанът е изпратил заповед да бъдат събирани деца. Един големец от неговия дворец заедно с 200 еничари, които напоследък пристигнаха тук, взеха някои момчета християни и голяма сума пари. Те оковаха във вериги някои християни, за да им намерят още деца. Когато ние видяхме подобен ужас, избягахме с нашата младеж в планините и стояхме една седмица, без да знаем какво става с християните, както и с манастира. Върнахме се, аз и господин архиепископа, в манастира и изпратихме пазача на манастира да отиде да види що става. За нещастие обаче срещнали го по пътя и го вързали, като му поставили верига на врата и окови на нозете, казвайки му да намери толкова и толкова деца. “Или и тебе ще направим турчин!” Като усетихме работата, ние, другите трябваше да слезем от планината, за да видим що да правим. А те на всяка цена искаха да го направят турчин, та дори донесоха леген и бръснач да му обръснат косата и брадата. Като обмисляхме що да правим, отидохме при приятели... И за да го освободим - като оставим настрана страданията и обидите, това ни струва над 100 ескуди... И ако бихме искали да изложим всяко нещо на хартия, не биха ни стигнали много тетрадки хартия...
Из султански ферман от 5 февруари 1666 г. - виж. Й. Ваздравели, цит. съч., т. 11, с. 39, док. 49. Превод Й. Калудова, Документи за еничарството в българските земи, ВИСб, 1969, кн. 6, с. 84 - 86:
С пристигането на настоящия ми императорски ферман да бъде известно, че според валидните стари заповеди се налага набиране на войници от живеещите в султанските ми области раи за нуждите на императорската ми охрана. Но понеже от доста време не е ставало такова набиране на войници, трябва да наберете едно дете от всеки многодетен неверен рая на възраст от петнадесет до двадесет години и годно за служба... Понеже въпросът за набиране на деца за еничари е от най-важните на държавата, желая да набираш силни и достойни младежи.
Буюрултия (писмена правителствена заповед) от 21 юни 1705 г. за налагане на смъртно наказание на бунтовниците от Бер и Негуш (село близо до Воден), отказващи да дадат децата си за еничари. - Виж Й. Ваздравели, цит. Съч., т. 11, стр. 113, док. 140. Првод Й. Калудова, Документи за еничарството в Българските земи, ВИСб, 1969, кн. 6, с. 91- 92
До пресветлия и преславен бейлербей (бей на бейовете, военачалник на военачалниците)на цяла Румелия в Солун.
Както ви е известно, неверниците и мерзките жители на гр. Негуш, след като отказаха през текущата година да предадат като еничари подходящите определени техни синове, се осмелиха преди известно време да убият отиващия в града им, за да извърши набирането на еничари Ахмед Челеби и неговите двама съпроводители мюсюлмани публично посред султанския път. Накрая, като издигнаха знамето на бунта и въстанието, съставиха банда от сто и повече неверници разбойници под водачеството на омразния войвода Зисих Карадимо и синовете му Васил и Димитър. Тези банди оттогава като преминаваха планините и полетата на казите Бер и Негуш, извършиха безброй злодеяния, т.е убийства и грабежи, за сметка на толкова правоверни мюсюлмани.
Така определените през известно време чрез височайша заповед на Дивана на бейлербея Мухарем ага войвода и Реджеб ага, бюлюкбашия на Бер, организираха достатъчна сила от избрани и боеспособни мъже от верни мюсюлмани от нашата каза и предприеха веднага безпощадно преследване на споменатите неверници бандити. Те, като изпълняваха вярно и предано свещения си дълг и преследвайки оттогава по петите неверниците разбойници, успяха, слава на всемогъщия бог, да ги притиснат преди няколко дни в теснините на течащата край Негуш река Арапица, където после в ожесточено и яростно сражение ги победиха и ги разгромиха. В тази битка неверникът мартолос Зисиз Карадимо, намиращ се начело на бандата, ранен с четири куршума в различни части на тялото, предаде на място нечистата си душа на сатаната, а двамата му синове Васил и Димитър заедно с шестима други разойници бяха заловени и докарани живи в Бер пред нашия свещен съд, за да бъдат съдени и наказани според заповедите на богохранимия шериат.
След това извикаха тук премъдрия съдия на Негуш Халил ефенди, воеводите и останалите първенци и местни хора. Пред тях днес образувахме публично извънреден кадийски съвет, пред който бяха доведени вързани заловените злодеи и разбойници. Те публично и на всеослушание на уважаемото събрание, разпитани всеки поред, се осмелиха да произнесат с мръсната си уста нечестивите фрази “Наистина ние сме мартолоси (въоръжени християни) и обявяваме нашите убеждения.”
Така уверени, че тези заловени са злодейците разбойници, които са извършили безброй злини досега за сметка на толкова верни мюсюлмани, и съгласно със свещената мъдра мисъл на изпратения от бога пророк “убивайте противопоставящите се неверници” осъдихме всички на смърт чрез обесване и предадохме на присъстващия на свещеното събрание войвода Мухарем ага, който заповяда и бе изпълнено наложеното им смъртно наказание.
След това бе заповядано бюлюкбашията Реджеб ага да отсече главите на неверниците Дисис Карадимо и на двамата му синове Васил и Димитър и да извърши съответното опозоряване по султанските улици на града. Също така последният бе натоварен да ги изпрати след това при височайшия Диван в Солун.
Приписка от 1623 г. към евангелие от 1572 г., намиращото в НБКМ, Старопеч. Отдел, № 873, л. 73-б. Документът е предаден от Д. Петканова
Да се знае кога изпрати цар Мехмед силния Склав, та дойде в село Мъглиш през януари, 13 ден, та взеха от Мъглиш 8013 еничарчета. Склав рече на селяните: “Къде ви е попът?”, а селяните отговориха: “Поповете, рекоха, избягаха в манастира.” Склав изпрати 8 колчии в манастира за поповете, а поповете не бяха там, [а там бяха] само монасите - Йеромонах Гервасий, монах Анастасий, монах Богослов и монах Стефан. Избиха калугерите и оплениха манастира. Така да знаете, братя, които дойдете след това, когато чуете, че иде силният Склав, вие далече да бягате от силния Склав, защото колко страх преживяха тези братя. Ох, ох, ох, окаяни грешни.
[Написа се] в годината 7131 =[1623] при търновския митрополит Гаврил.
Из пътеписа на полския дворянин Освйецим, минал през българските земи през 1636 г. на път за Цариград. - вж. Хр Кесяков, Пътуване през Българско в 1636 г.
Те [българите] били отделно кралство и царе си имали, но сега са подчинени на турците в тежко поданство; дават им не само имотите си, но и децата си, които събират като десятък за турския цар, а сетне ги турчат, защото не им вярват.
Султанска заповед до цариградския кадия от 25 март 1631 г. - Вж. Николай Тодоров, Положението, с. 93 - 94
Установено и от гледна точка на шериата и закона, щото кяфирите [неверници, които не вярват в Аллах] да личат чрез облеклото и външния си вид въобще, че са презрени и унижени, като не яздат на коне, не се обличат в дрехи, приготвени от разни копринени и атлазени материи, не надяват самурени кожуси и калпаци, а жените им да не се разхождат с облекла като тия на мюсюлманките и да не надяват фередже, приготвено от персийски плат. Обаче от известно време насам на тоя ред е погледнато с пренебрежение, като с разрешение на кадиите кяфирите и евреите почнали да се разхождат по улиците, яздейки на коне, надянали самурени кожуси и облечени със скъпи и луксозни дрехи.
Що се отнася пък до жените им, те не слизали от калдъръма, за да отстъпят място на пресрещаналите ги из пазара мюсюлмански жени. Въобще както мъжете, така и жените им се носят по-великолепно от мюсюлюманите, което показва, че тия хора не се смятат за презрени и унижени. Належащо е тия наредби да се обявят и разгласят наново, за да се постъпва съгласно с гореизложеното. Затова заповядах: Щом като получите фермана, да постъпите в тоя случай съгласно издадена заповед, според която за в бъдеще, съгласно шериата и закона съгласно издадената заповед, да личи по шалварите и другото им облекло и въобще по тяхната външност и походка, че кяфирите са презрени и унижени. Да се заставят отсега нататък: да не яздат на коне, да не надяват самурени кожуси и калпаци, да не се обличат с атлазени дрехи; жените им да не носят високи иракии и фереджета от персийски плат, въобще да не се обличат като мюсюлманките. Такива случаи да бъдат запретени и забранени, за което ти (кадийо) да не губиш нито минута време, а да туриш в изпълнение моята свещена заповед.
Приемане на исляма или изселване в Америка
Из донесение № 46 от 24 август 1876 г. Н. Даскалов от Варна до В. Т. Кожевников, руски генерален консул в Русе - Музей на възраждането във Варна, ф.2, а.е. 24, л. 43-44
В едно от прежните донесения на предпоследния месец имах чест, между другото, да ви донеса за отдавна предприетото от мохамеданското правителство решение системно да избива славяните на Балканския полуостров с цел да намали тяхната национална численост по отношение на всички други взети заедно други народности: турци, гърци, арменци и евреи, населяващи румелейската полоса на Европейска Турция и съжителствуващи със славяните.
Тайните прийоми и цел на турското правителство не са неизвестни на българите, които открито проповядват невъзможността от по-нататъшно съжителство с турците. Българските патриоти говорят, че ако Европа настои и този път на прежното статукво в Европейска Турция, то на българската нация предстои неминуемо или поголовно потурчване, или изселване в Америка, или накрая и едното, и другото заедно, т.е. част от нацията ще бъде принудена да премине в исляма, а друга да се изсели. Последната мисъл се пропагандира засега тайно от американските методисти в Цариград.
Английски консул съветва българите да приемат исляма, за да се спасят от насилия
Из консулско донесение № 52 от 6 септември 1876 г. от Варна Н. Даскалов до В. Т. Кожевников, руски генерален консул в Русе, във връзка с дейността на английския консул във Варна Даланел. - Музей на Възраждането във Варна, ф. 2, а.е. 24
Когато вечерта при англичаните се явили няколко селяни българи, за да се оплачат, че в последно време без всякакъв повод ги колят и убиват, то г. Даланел утешил българите по следния начин: когато турците избият и изколят всички вас, тогава няма да има кого да колят и убиват. На другия ден, съпровождан от християни каварненци, същият Даланел изразил недоумение: защо християните в Турция не преминат в мохамеданска вяра и като се побратимят по този начин с турците, да живеят съвместно, пеейки.
Из доклад на българския генерален консул в Одрин Серафимов до министър председателя на България д-р Радославов
[...] Сега сме в последното действие на грозната световна драма. Жестокият и безпощаден критик - историята, скрит в някоя ложа, тихо бележки взема. И утре, когато цели нации пред страшния съд на историята изправени ще бъдат, какво ще може Турция за свое оправдание да каже? […]
А Турция, напук на всичко хуманно, вместо към възраждане и обновление да върви, връща се отново към 14-о и 16-о столетие.
Гора и три синджира роби
Овчар си гора питаше:
- Горо льо, горо зелена,
до скоро беше зелена,
сега ми, горо, изсъхна,
дали те пожар пожарил,
или те слана сланила?
Гора овчарю говори:
- Овчарко, млади овчарко!
Нито ме пожар пожарил,
нито ме слана сланила;
снощи, овчарко, минаха
до три синджира със робе:
Първият синджир, овчарко,
все тези млади девойки.
Кога девойки заплачат,
гора се с върше превива,
широки друми метеше,
девойки плачат и думат:
- Боже льо, мили Божичке,
тез наши тежки дарове,
ткаени, недоткаени,
белени, недобелени,
кой ще да ги изткае,
изткае, още добели?
Кой ли ще да ги довеже,
довеже, още дореси?
Вторият синджир, овчарко,
все тези млади невести.
Кога невести заплачат,
гората с шума опада.
Невести плачат, нареждат:
- Боже льо, мили Божичке,
тез наши дребни дечица,
сутрин без майка станали,
за майка плачат и питат,
дали е майка при крави,
да беше майка при крави,
телци не щяха да реват.
Дали е майка на вода?
Да беше майка на вода,
котлите щяха да дрънкат.
Третият синджир, овчарко,
все тези млади юнаци.
Кога юнаци заплачат,
гора с клонове изсъхва.
Юнаци плачат, нареждат:
- Боже льо, мили Божичке!
Тез наши църни биволи,
прегнати, неразпрегнати,
кой ще да ги разпрегне?
Тез наши църни угари,
орани, недоорани
кой ще да ги изоре?
Таз наша бяла пшеница,
сеяна, недосеяна,
кой ли ще да я досее?
*Черно на бяло
