/Поглед.инфо/ Тази награда е връчвана на много и достойни световни личности и организации, започвайки от 1901 г. Нобеловата награда за мир е присъждана 106 пъти на 143 носители на Нобелова награда между 1901 и 2025 г., 112 лица и 31 организации. Откакто Международният комитет на Червения кръст е бил удостоен с Нобелова награда за мир три пъти (през 1917, 1944 и 1963 г.), а Службата на Върховния комисар на ООН за бежанците е била удостоена с Нобелова награда за мир два пъти (през 1954 и 1981 г.), има 28 отделни организации, които са получили Нобелова награда за мир.

Мария Корина Мачадо

Ето няколко прекрасни примери. През 1906 тя е в ръцете на Берта фон Зутнер „заради нейната дързост да се противопостави на ужасите на войната“ (през 1889 г. се прославя с антивоенния роман „Долу оръжията!“, а през 1891 г. основава пацифистка организация. От 1892 до 1899 г. издава и едноименно на романа пацифистко списание.). Нобелова награда за мир 1919 г. получава Удроу Уилсън „за ролята му на основател на Обществото на нациите“. 1922 г. носител става Фритьоф Нансен „за водещата му роля в репатрирането на военнопленници, в международната помощна дейност и като Върховен комисар на Лигата на нациите за бежанци“. 1944 г. е наградена важна институция - Международен комитет на Червения кръст „за великата работа, която е извършила по време на войната в полза на човечеството“. 1964 г. наградата отива у Мартин Лутър Кинг-младши „заради ненасилствената му борба за граждански права на афроамериканското население“. Нобелова награда за мир 1969 г. пристига в Международна организация на труда (МОТ) „за създаване на международно законодателство, осигуряващо определени норми за условията на труд във всяка страна“. 1971 г. тя се връчва на Вили Бранд „за проправянето на пътя за смислен диалог между Изтока и Запада“. 1977 г. наградата получава Амнести Интернешънъл „за световно зачитане на правата на човека“. 1979 г. наградата е за Майка Тереза „за нейната работа за оказване на помощ на страдащото човечество“. Нобелова награда за мир 1999 г. получават Лекари без граници „в знак на признание за пионерската хуманитарна работа на организацията на няколко континента“. През 2007 г. наградата получават Междуправителственият панел по изменението на климата и Ал Гор „за усилията им да натрупат и разпространят по-големи знания за предизвиканите от човека климатични промени и да положат основите на мерките, необходими за противодействие на тези промени“. 2012 г. наградата е за Европейския съюз, който „в продължение на повече от шест десетилетия допринася за напредъка на мира и помирението, демокрацията и човешките права в Европа“.

1914, 1915, 1916, 1918, 1924, 1928, 1932, 1939, 1940, 1941, 1942, 1943, 1948, 1955, 1956, 1966, 1967, 1972 г. не се присъжда награда за мир!

Да посочим няколко от незаслужилите и спорните нобелисти.

Елиху Руут получава Нобелова награда за мир 1912 г. „за постигане на по-добро разбирателство между страните от Северна и Южна Америка и иницииране на важни арбитражни споразумения между Съединените щати и други страни“. Като военен министър на президента Теодор Рузвелт, Руут помага за поставянето на тихоокеанските и латиноамериканските територии под контрола на САЩ. Филипините, Куба и Панама са окупирани. Както Рузвелт, така и Руут вярват, че САЩ имат право да ръководят и управляват хора, които смятат за нецивилизовани.

Нобелова награда за мир 1926 г. получават Аристид Бриан и Густав Щреземан „за тяхната решаваща роля в постигането на Договора от Локарно“. Според Бриан мирният договор не трябва да полага основите за реваншистка война, като той се противопоставя на суровото отношение към Германия след войната. Бриан критикува и френската окупация на части от Германия като средство за получаване на военно обезщетение. Въпреки това, той подписва Договора от Локарно, който е предпоставка за нещастията на Германия и за Втората световна война.

През 1973 г. Хенри Кисинджър и Льо Дък То са лауреати „за съвместното договаряне на прекратяване на огъня във Виетнам“ през 1973 г.“. Това е може би най-противоречивата награда за мир в историята. Ле Дук То отхвърли наградата, заявявайки, че истински мир все още не е постигнат. Кисинджър е ядро на критика заради ролята си в бомбардировките на Камбоджа и Лаос по време на войната, както и за подкрепата на САЩ за военни диктатури в Южна Америка (напр. Чили). Том Лерер, известен сатирик, дори заяви, че „политическата сатира стана безполезна, когато Хенри Кисинджър получи Нобеловата награда за мир“.

Ясер Арафат, Шимон Перес, Ицхак Рабин през 1994 г. са наградени са за ролята си в постигането на споразумения между Израел и Организацията за освобождение на Палестина (ООП), които създадоха Палестинската автономия. Мирният процес заседна в следващите години. От една страна, Арафат е критикуван от израелтяни и западни лидери, че не е направил достатъчно за спиране на терористичните атаки. От друга страна, много палестинци и техни поддръжници смятат, че той е направил твърде много компромиси. Наградата се възприема като преждевременна и несъответстваща на последвалата кървава реалност (Втората интифада).

Нобелова награда за мир 1990 г. е връчена на Михаил Горбачов „за водещата роля, която изигра в радикалните промени в отношенията между Изтока и Запада“. Аргументите в подкрепа на наградата са за неговите радикални промени във външната политика - Горбачов е архитект на политиките „перестройка“ (преустройство) и „гласност“ (гласност), които доведоха до затопляне на отношенията със Запада. Той се ангажира с разоръжаване, което доведе до сключването на важни договори като Договора за междуконтинентални балистични ракети (1987 г.) с Рейгън, изтегли съветските войски от Афганистан (1989 г.) и позволи мирните революции в Източна Европа да протекат без военна намеса, ефективно сложил край на „Доктрината Брежнев“. Той даде съгласието си за обединението на Германия през 1990 г., без което то не би било възможно. За Запада Горбачов беше символ на ново начало, на човек, с когото може да се провежда диалог и който иска да сложи край на десетилетия ядрено напрежение. Критиката идва основно от две противоположни страни: вътрешни руски/съветски критици и западни консерватори. Критика отвътре (в СССР/Русия) е за фактическия разпад на държавата. За много руски и бивши съветски граждани Горбачов е човекът, чиито реформи напълно хаотично са съсипали Съветския съюз - факт, довели са до икономически колапс – друг факт, загуба на статута на Велика сила и политическа нестабилност. Те смятат, че Западът е наградил Горбачов именно за това, че е унищожил главния противник на Запада. Наградата се възприема като насмешка и като признание за поражение, а не за мир. Наградата не взе предвид огромните страдания на обикновените съветски хора по време на неговото управление - недостиг на стоки, разпад на обществените институции и загуба на спестявания поради инфлация. Критика отвън (от Запада) също има различни измерения. Критиците посочват, че Горбачов е бил върховен главнокомандващ, когато съветската армия жестоко потуши протестите в Тбилиси (1989 г .) - 21 загинали, протестите в Баку (1990 г.) - над 130 загинали и протестите във Вилнюс (1991 г.) - 14 загинали. Тези събития, според критиците, противоречат на идеалите на Нобелова награда за мир. Някои западно консервативни анализатори смятат, че Западът е бил твърде бърз да възхвали Горбачов, докато Съветският съюз все още е бил репресивна държава с огромен ядрен арсенал, насочен срещу тях. Те виждат в наградата наивност. В крайна сметка, дали човек смята наградата за заслужена или не, често зависи от това дали гледа предимно на международния ефект от политиките на Горбачов (съкращаване на Студената война) или на вътрешния ефект (разпад на СССР и последвалия руски хаос от 90-те години). Нобеловият комитет, като норвежка институция, очевидно е оценил първото като по-важно.

Друга оспорвана личност е Аун Сан Су Чи, наградена през 1991 г. като символ на демократичната борба срещу военната хунта в Мианмар и като политическа затворничка. Години след като получава наградата, тя става де факто лидер на Мианмар. В периода на противодействие с рохинга (2016-2017 г.), тя отказва да осъди действията на армията, които ООН определя като „етическо прочистване“ и дори защитава военните в Международния съд в Хага. Мнозина смятат, че тя е загубила моралния си авторитет и се запитат дали наградата не трябва да ѝ бъде отнета.

Абсурдът с Барак Обама през 2009 г. е защото е награден само няколко месеца след встъпването си в длъжност за (предполагаемите му бъдещи) „изключителните му усилия за заздравяване на дипломацията и сътрудничеството между народите“ и създаването на „нов климат в международната политика“. Критиката идва от това, че наградата е дадена твърде рано, на основата на обещания, а не на реални постижения. По време на мандата му США продължиха да използват военни дронове за удари, които причиниха много граждански жертви, а той не успя да затвори затворническото съоръжение Гуантанамо Бей. Критиците смятат, че наградата е била по-скоро политически жест, насочен срещу политиката на неговия предшественик, Джордж У. Буш.

Странна е и наградата, присъдена на Европейския съюз през 2012 г. за „повече от шест десетилетия, насочени към напредъка на мира и помирението, демокрацията и правата на човека в Европа“. Наградата е дадена в разгара на Дълговата криза в Еврозоната, когато мерките за строга икономична спестяване, наложени от ЕС, причиниха огромни социални трудности в страни като Гърция, Испания и Португалия. Критиците посочиха, че ЕС не е „миротворец“, а причина за икономическо страдание и социална нестабилност в собствените си държави членки.

Нобелова награда за мир 2019 г. е връчена тържествено на Абий Ахмед Али от Етиопия „за усилията му за постигане на мир и международно сътрудничество, и по-специално за решителната му инициатива за разрешаване на граничния конфликт със съседна Еритрея“. Абий Ахмед Али зае поста министър-председател на Етиопия през април 2018 г. Страната беше опустошена от продължителен конфликт със съседната си страна Еритрея заради спорна гранична област. Международна арбитражна комисия отсъди в полза на Еритрея през 2002 г., но етиопското правителство отказа да приеме решението. След 16 години „без война, без мир“ между двете страни, Абий Ахмед прекъсна безизходицата и прие решението. През септември 2018 г. той и президентът на Еритрея Исайас Афверки подписаха историческо мирно споразумение. По-късно е обвиняван за участие в етническо прочистване.

Общите причини за противоречия при връчването на Нобеловата награда за мир са няколко: преждевременност - наградата се дава на обещания, които не се сбъдват (Обама, Арафат); лицемерие - награждават се фигури, чиито действия в други сфери са в разрез с мир (Кисинджър, Обама); политическа мотивация - изборът на лауреат се възприема като политически сигнал срещу или в подкрепа на определена политика; последващи действия - лауреатът действа по начин, който противоречи на ценностите на наградата (Аун Сан Су Чи).

Тези примери показват, че Нобеловата награда за мир не е просто признание за постижения, а и политически инструмент, който често отразява сложните и противоречиви реалии на световната политика.

Тазгодишната Нобелова награда за мир (2025 г.) е присъдена на Мария Корина Мачадо „за нейната неуморна работа за насърчаване на демократичните права за народа на Венецуела и за борбата ѝ за постигане на справедлив и мирен преход от диктатура към демокрация“ (Nobel Prize, 2025). Връчването на Нобелова награда за мир на Мария Корина Мачадо се оказва едно от най-политически разделящите и противоречиви решения в скорошната история на наградата. То е прието с ентусиазъм от западни страни и венецуелската опозиция, но е осъдено от правителството на Мадуро, неговите съюзници и част от международната общност, която я вижда като инструмент за геополитическо противопоставяне, а не като акт на насърчаване на мира. Това събитие илюстрира дълбоките разделения в международните отношения днес. Президентът Николас Мадуро незабавно осъди наградата, наричайки я „циничен и хиенски жест“ от страна на „империалистическата и колониална Европа“, че наградата е възнаграждение за това, което той нарече „терористични действия“ срещу венецуелския народ и институции. Мадуро нарече Мачадо „дяволска вещица“. Венецуелският външен министър я определи като „награда за фашизъм“ и „акт на отчаяна пропаганда“ срещу страната. Русия описа решението като „крайно политизирано“ и заяви, че то „подкопава авторитета на Нобеловата награда“. Куба я определи като „провокативна“ и израз на подкрепа за това, което нарече „дестабилизиращи действия“ срещу суверенно правителство. Никарагуа също се присъедини към осъждането. Някои леви интелектуалци и политически анализатори изразиха загриженост, че наградата игнорира сложността на политическата ситуация във Венецуела и де факто взема страна в геополитическия конфликт със САЩ и Запада. Съществуваха дебати дали наградата всъщност ще утежни постигането на диалог между правителството и опозицията, като още повече втвърди позициите на двете страни. „Нобеловата награда за мир – за някой, който се застъпва за военна инвазия и по този начин излага на риск човешки животи?“, пита млад мъж на път за работа. Дори сред поддръжниците на Мачадо съществуват съмнения: „Тя със сигурност заслужава награди, но Нобеловата награда за мир?“, добавя студент по биология (Dargatz, 2025).

Още малко информация за Мария Корина Мачадо. Произхождаща от колониалното благородничество на Гран Колумбия, баща ѝ е магнат от стоманодобивната индустрия, тя е била обучавана в програмата Yale World Fellows в САЩ, която изтъква възпитаници като Навални и Джейк Съливан - машина за влияние на САЩ/НАТО и машина за клониране на марионетки, свързана с ЦРУ и фондациите „Отворено общество“. Наистина „жена от народа“, шегуват се в родината ѝ. Мачадо основава и „Сумате“, подкрепяна от САЩ организация за смяна на режима, създадена през 2002 г., първоначално с цел да се постигне свалянето на Уго Чавес. Тя се представя за независим наблюдател на изборите, но, разбира се, е финансирана от Националния фонд за демокрация на САЩ. Йохан Еддебо, преподавател по философия на религията в университета в Упсала, се шегува по случай връчването на наградата за мир именно на нея: „Просто трябва да се посмееш на шибания цинизъм, който се проявява тук. Защо не го дадеш директно на ЦРУ за доблестните им усилия за запазване на неоколониалната хегемония?“ (Eddebo, 2025).

Енергията на Мачадо в защитата на победата ѝ на президентските избори на 28 юли 2024 г. е призната и безспорна. Заедно с бившия дипломат Едмундо Гонсалес Урутия, който се кандидатира след отмяната на кандидатурата ѝ, тя постигна категорична електорална победа. Това, което я направи специална: благодарение на предварително обучените в избирателните секции служители на изборите, бюлетините бяха документирани, а победата ѝ беше потвърдена с числа и проценти - независимо от държавната избирателна власт. Това беше безпрецедентно събитие в историята на венецуелската демокрация и донесе на Мачадо широко признание в страната. По случай встъпването в длъжност на президента Николас Мадуро, Мачадо направи една от редките си публични изяви на митинг на своите поддръжници. След това беше задържана от силите за държавна сигурност. Последваха няколко часа несигурност относно местонахождението ѝ, придружени от видеоклип, който беше труден за тълкуване - и накрая тя отново се появи от скривалището си. Посланието беше ясно: правителството внимава да не създаде мъченик и в идеалния случай се стреми към споразумение за изгнание.

Тя е просто един от лидерите на опозицията, а не самият лидер на опозицията, както често е представяна в международен план. Напротив: с безкомпромисния си призив за бойкот на парламентарните, губернаторските и местните избори през 2025 г. тя раздели малкото останали „демократични“ сили в страната - между тези, които последваха призива от лоялност, и тези, които въпреки всички препятствия отказаха да напуснат политическата арена без бой. Международните съюзници на Мачадо остават на север . Тесните ѝ връзки с държавния секретар на САЩ Марко Рубио не са тайна. Двамата се срещнаха дигитално в началото на годината по случай встъпването му в длъжност и активно се подкрепят взаимно в социалните медии. Дори президентът на САЩ Тръмп се изказа с одобрение за лауреата, въпреки собствените си амбиции. Мачадо, от своя страна, посвети наградата на президента на САЩ. Тези връзки с десни популистки международни кръгове съществуват отдавна и са идеологически вкоренени, както можеше да се види, наред с други неща, през февруари, когато Мачадо се яви пред десни популистката парламентарна група на ЕС в Брюксел (Dargatz, 2025). Тя нито ръководи обединен демократичен съюз, способен да поеме правителствена отговорност, нито би била жизнеспособен партньор в диалога за режима. Всеки, който търси мирен преход, трябва да прави предложения на властимащите и да изгражда мостове. За Мачадо обаче военната инвазия остава предпочитаното средство.

Някои изследователи тълкуват връчването на Нобеловата награда за мир за Мария Корина Мачадо поради „необходимостта от изолиране и отслабване на левите диктатури в Латинска Америка“ (McMaster, 2025) – директно признание за геополитическо решение на Нобеловия комитет.

Междувременно десетки групи за правата на човека, религия и политика, базирани в Съединените щати, критикуваха разширяването на военните операции на президента Доналд Тръмп в Карибите, предупреждавайки, че новата кампания на администрацията му може да доведе до „пълномащабна безгранична война с една или повече държави в региона“. В писмо, изпратено до Конгреса в сряда, подписалите осъдиха серия от скорошни американски удари срещу лодки в Карибите, включително поне три с произход от Венецуела, при които загинаха повече от 20 души от септември насам. Ударите са първите смъртоносни военни операции на САЩ в Карибите от десетилетия, част от това, което администрацията на Тръмп нарича борба срещу „наркотероризма“.

Така че връчването на наградата за мир именно на такава личност е вероятно пореден знак за европейска политкоректност.

Много известни личности са били номинирани за Нобеловата награда за мир, но комитетът не ги е утвърждавал. Например, Грета Тунберг многократно (от 2019 г насам) е била номинирана за Нобелова награда за мир поради влиянието ѝ върху климатичното движение, но до момента не я е получавала.

Доналд Тръмп положи лично – заедно с десетки свои поклонници – огромни усилия за наградата през тази година, но комитетът – очевидно припомняйки си конфузната схема с преждевременното връчване на наградата на Барак Обама, отказа да му я връчи. По-скоро надеждите на Тръмп вероятно са насочени към Нобеловата награда за икономика през следващата година заради „тръмпономиката“ и митническите войни, които разпали – но ако направи Америка отново велика наистина (MAGA).

А през 2026 г. е много вероятно носителите на Нобеловата награда за мир да са Владимир Путин и Володимир Зеленски, ако постигнат справедлив мир. Дано!

Библиография

Dargatz, A. (2025, 10 13). This is Norway’s prize, not ours. Retrieved from International Politics and Society: https://www.ips-journal.eu/topics/democracy-and-society/this-is-norways-prize-not-ours-8612/

Eddebo, J. (2025, 10 10). Peace Prize lolfest. Retrieved from shadowrunners: https://shadowrunners.substack.com/p/peace-prize-lolfest

Nobel Prize. (2025, 10 12). Nobel Peace Prize. Retrieved from Nobel Prize: https://www.nobelprize.org/prizes/peace/