/Поглед.инфо/ След края на студената война либерализмът изпадна в еуфория, в която самонадеяно провъзгласи “края на историята” и вечното тържество на либералния модел на общественото устройство над комунистическия. Светът бързо трябваше да бъде пренареден и организиран по нов начин, за да се подготви за триумфалния щурм на Запада срещу Изтока и окончателното ликвидиране на Русия и Китай като световни лидери и велики сили.

Обявен бе краят на т. нар. “просвещенски модел” на буржоазно-капиталистическото общество и държавно устройство.

Нов облик придобиха Европейският съюз и НАТО, които се самообявиха за единствените водачи на световната икономика, политика, култура, военната сфера. И за спасители на Европа и света!

Под маската на въвеждане на “пазарна икономика” у нас бе извършена контрареволюция и бе реставрирана капиталистическата социално-икономическа и политическа система. От тук насетне бе необходимо да се разрушат не само старата държава и политическата система, която я беше утвърдила, но и всичко, което можеше да поставя под съмнение новото и да поражда носталгия по “старото”. Защото това “ново” бе със съмнителна стойност и бързо щеше да се девалвира и да покаже неспособността си да бъде истински идеал и критерий.

Набързо събраните във фамозния съюз на демократичните сили български либерали страстно се захванаха да възхваляват утвърждаващия се нов световен ред и произтичащите от него радикални изменения и в нашата държава. И да рушат, заклеймяват, обругават всичко от миналото.

Трябваше не просто да се смени моделът на общественото устройство и функционирането на икономиката, но и да се разгради моралът, представите за живота, критериите за добро и зло; поставена бе задача да се ликвидират традиционните нравствени представи и критерии, йерархията на моралните и естетическите ценности. Отречено и заклеймено бе всичко, което не съответства на тази нечовешка идеология, наречена либерализъм.

Брадясали демократи-неофити обещаха не просто да сменят системата, а да я сменят незабавно. За да могат после “да си живеят живота” като политици в парламента, резиденциите, по чужбина.

Изведнъж по заклинанията на либералите историята, нацията, националното съзнание, историческата памет станаха излишни, вредни и опасни за новата система. Защото благодарение на тях човек открива фалша и злосторството на властта, нейната немощ и арогантност.

Тъй като е почти невъзможно да се ликвидират и дори да се забранят идеите, либералите приложиха успешен начин да се отърват от миналото и от всичките му тегоби, които то щеше да донесе на новата система, а и на тях самите. При това успяха да го направят бързо и много сполучливо. Преди тях никой друг не бе се сетил, че това е единственият начин да се справят с враждебните им идеологии.

Врагът им бе интелигенцията!

Либерализмът се зае да ликвидира интелигенцията, идеологиите и идеите за класови борби и революции.

Интелигенцията е не просто прослойката, която обединява хората на духа и мисълта, на науката и изкуствата, а носителка на съзнание, че е духовният водач на нацията и обществото. Тя вкупом, но чрез отделни мислители, учени и творци, формулира идеите на обществото, обяснява ги и ги изразява като национални идеи. Нацията върви след своята интелигенция, почита я и й се доверява, усвоява нейните знания и начин на мислене. Интелигенцията е носителката на националното и общественото съзнание. Тя е тази, която съхранява националната памет и опита, който е запечатан в историята, и ги носи в себе си като национално богатство. Погуби ли се това богатство, нацията изчезва. Държавата също! И настава мрак и безнадеждност за жителите на изчезналото отечество!

Затова не е пресилено да се каже, защото го виждаме с очите си и го изпитваме реално върху себе си, че без интелигенция нацията и обществото практически умират, превръщат се в безсловесни, покорни, безволеви и неразумни индивиди. Единствената форма на обединяване на тези индивиди е тълпата. Тълпата живее в стихията, в бездуховността, болестта и “клиничната” смърт.

Интелигенцията е продукт на нацията, неин вътрешен двигател, способност за точна преценка за управляващите; тя е разум, съвест.

Либералната идеология и държавата, изградена върху нейните принципи, оспори тези функции на интелигенцията. И я убеди, че е идеологическо образование на съветското мислене и комунистическата идеология. В “демокрацията” не е нужна интелигенция, защото хората са свободни и никой не бива да ги вкарва в социално-политически групи и да ги принуждава да мислят еднакво и то в подкрепа на властта. Интелектуалците са свободни хора. Но без интелигенция те веднага се превръщат в слуги на властта, услужливи до смърт само и само да дават по тридесет сребърника (защото само толкова се заплаща за предателство и слугинаж!)

Без интелигенция съществува единствено либералната държава, но ние виждаме какво е това съществуване и на какво обрича нацията и общество.

Онази част от българската интелигенция, формирана след 1944 година, която бързо повярва в либерализма, защото нищо не разбираше от него и й беше все едно дали нацията и обществото ще съхранят съзнанието си и ще продължат да поддържат своето вътрешно сцепление и единство, бе приласкана с пари и внимание и охотно се отказа от досегашното си битие. Тя предаде нацията.

За съжаление малцина разбираха какво става и осъзнаваха надвисналата опасност като смъртна. Интелигенцията просто се разпадна, просмука се от либерализма и се превърна в идеологически аргумент срещу миналото и в пропагандатор на “европейските ценности”, глобализма и гражданството на света. Т. е. на националното обезличаване и самоубийство.

И започна разрушаването на нацията, националното съзнание, културата и езика, който и до ден днешен не може да бъде преустановен!

Трябва да признаем, че от либерализма бяха поразени повърхностните, недостатъчно образовани и подготвени професионално хора на науката и културата. Те и при предишната власт изпъкваха със своята недостатъчна култура и професионални умения. Тях ги интересуваха повече хонорарите, властта, почетните звания, заплатите, шумотевицата около имената им отколкото истинската наука, изкуство, творчество. И тъй като са по-голямата част от интелигенцията, а конюнктурната им съобразителност е удивителна, те бързо се ориентираха и се отдадоха на служба на новата идеология. Те намериха себе си в нея, защото преди наистина не бяха достатъчно оценени и не им се даваше онова, което искаха и към което се стремяха. Бездарието им се прояви в ниския морал, слугинажа, усърдието да заклеймят и унищожат всичко, в което се бяха клели, за да се покажат “европейци” и “евроатлантици”.

Те изпълниха изцяло възложената им задача. Активността им отрови атмосферата в науката и културата, профанира публичните дейности, развали езика, отблъсна хората от книгата и възвишеното. През където минаха, трева вече не расте!

Заради злосторството най-вече на тези хора, които окупираха университетите, научните институти, медиите, започна ревизия на миналото, преоценка на исторически личности, нов подход към събитията и явленията от миналото. Не остана не обругана историческа личност, която е участвала в укрепването на нацията, националното съзнание и култура. С особена жестокост бяха низвергнати русофилите, почитателите на руската култура и руския дух. С невиждана преди арогантност те дари поискаха България да направи своя нов “цивилизационен избор”, за да се приобщи и цивилизационно към “Европа”. Те предизвикаха или поне напълно оправдаха разкола в Българската православна църква, за да бъде по-лесно да проповядват отказ от Православието и Русия.

За да бъдеш част от “Европа” и да мотивираш живота си с “европейските ценности”, е задължително да се откажеш от себе си, от националната си принадлежност, да разрушиш нацията и националната държава, за да мислиш и постъпваш като “европеец”. Дори е необходимо да си най-малкото снизходителен към своя национален език и да го заместваш с английския, за да те разбират “европейците”. С националния език се затваряш в тесните рамки на “балканското” и оставаш извън “цивилизацията”. Защото в националното ти пречат историческите личности, които са формирали българската нация, книжовния език, националната държава. А и защото били вече “остарели” и младите днес не ги разбирали. Това те казват за П. Р. Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов и със своите примитивно и продажни умове дори не се срамуват да помислят, че сквернословят, че се продават и обругават народа си и неговите светини.

И понеже са много и са все на важни позиции в държавата, обучават и възпитават младите, канят ги по телевизии и радиостанции, мнението им става все по-популярно и зазвучава правдоподобно и убедително. Не са малко вече тези, които им вярват и смятат, че класиците ни, особено тези от Възраждането, са неразбираеми за днешните ученици. И не възразяват да бъдат извадени от учебните програми.

Това зверство е една малка част от цялостната политика и практика на либерализиралите се и напълно деградирали българска интелектуалци, обявили се на всичко отгоре и за демократи. Преди това те преобърнаха и опошлиха историята ни, изопачиха факти и личности, но най-важното е, че не я познаваха както трябва, поради което и не я тълкуваха в нейната дълбочина и истински смисъл.

Историческата памет не е помнене на фактите и събитията, а на мисълта и същността на историята, идеите в нея, логиката и механиката й – особено на преходните периоди, когато се извършва смяната на епохите и социално-икономическите системи. Интелигенцията е тази, която подрежда паметта съобразно йерархията на ценностите я съвестно и я осмисля. Самата памет е носителка на идеята за историята, за нейната полза и поука. Това подреждане се извършва по обективни критерии, а не пристрастно партизански, пропагандно и користно. Както е днес.

Точно това не харесват либералите. В своите фалшиви и лъжливи постулати за свободата и свободния човек, те разрушават реда и традициите, за да обезсилят нормалния човек и традиционния тип общество, да ги разклатят, обезсилят и превърнат в тълпа. После е лесно.

Но превърнатото в тълпа общество губи всичките си съпротивителни сили, амбициите и желанията си за съзидание и въздигане към върхове. То е безплодно, лениво в ума и разума, отпуснато и безсилно пред злото. Затова и престъпността в него е непосилна за овладяване, а човешкия живот в крайна сметка е напълно обезценен, нищо не струва и е дори ненужен. Особено ако принадлежи на бедния и безправния.

А бедни и безправни стават все повече хора, които нямат никакво бъдеще да променят своя живот и да получат от живота онова, което принадлежи и се полага на всеки човек. Но тези хора с бедността и мизерията придобиват и страх; те страдат, но нямат нито воля, нито желание да се защитават, да запазят достойнството си и се съпротивляват на безправието и несправедливостта. Това е целта на либералната идеология. Колкото повече такива хора, толкова по-спокойна и уверена в себе си ще е властта.

Националното съзнание и достойнство, националната култура, книжовният език, уважението към традицията и принадлежността към нея формират друг тип личност. То веднага влиза в непримирим конфликт с либерализма, не го приема и позволява и го отрича. Затова са толкова старателни и услужливи интелектуалците либерали. Техният слугинаж е отрицание на социалната справедливост, истината, човеколюбието, високата култура, доброто и човека.

Дошло е вече време за отвюване на разрушеното и изгубено през последните 30-35 години. Време е да си възвърнем националната памет, националното съзнание, българския дух. Време е също да се възстанови интелигенцията, защото без нея ще продължи упадъкът на българската държава и нация, на културата и нравствеността, на материалното съществуване на населението. У народа без памет и национално съзнание всичко е мизерно, непоносимо, безнадеждно.

Това е историческата задача на писателите, чиято отговорност за съхраняване на нацията, националния език и националната култура и дух е най-висока.

За да не бъде това краят на историята, всички, у които е останала съвест и е жива болката за отечеството, са длъжни да надмогнат себе си и с всички сили да спрат разпада на националното съзнание и националния дух. Иначе националната душа ще отлети и повече няма да върне.