/Поглед.инфо/ Когато се каниш да нахлуеш в начално училище и да откраднеш цялото мляко

Прякорът „Крадецът на мляко“ (на английски: „Thatcher, the Milk Snatcher“) се появява в началото на политическата кариера на Маргарет Тачър и е един от най-трайните и ярки образи, свързани с нея. Ето обяснението. През 1971 г. Маргарет Тачър е била Държавен секретар по образование и наука (Secretary of State for Education and Science) в консервативното правителство на Едуард Хийт. В опит да намали публичните разходи, тя взема решение да прекрати безплатното разпределение на мляко за учениците в началните училища. По-конкретно, това засягало децата в началните училища (на 7-11 години), тъй като децата под 7 години продължили да получават мляко безплатно.

Това предизвика огромен гняв и публичен скандал!

Млякото се е смятало за основна храна, особено важна за растежа на децата. Да отнемеш мляко от деца било възприето като изключително непопулярна и безсърдечна мярка.

Това действие станало символ на правителствените съкращения, които засягат предимно най-уязвимите слоеве от обществото. За много хора това било доказателство, че консерваторите са „ледени“ и безразлични към нуждите на обикновените хора.

Прякорът се появява в медиите и протестни плакати. Той е игра на думи с името ѝ: „Thatcher“ (Тачър), „Snatcher“ (Крадец, грабител - дума, която носи силно отрицателно значение, особено когато става дума за отнемане на нещо от деца).

Фразата „Thatcher, the Milk Snatcher“ е лесно за запомняне, римува се и ясно предава негативното послание. Тя бързо се разпространява и се запечатва в общественото съзнание.

Този прякор преследва Тачър през цялата ѝ кариера. Той създаде у много хора първото впечатление за нея като за жестока политик, което ще се засили по време на нейния премиерски мандат.

Неолиберализмът, въплътен в политиките на Рейгън и Тачър, е един от най-критикуваните икономически и политически модели от средата на XX век насам. Критиката към него е многообразна, дълбока и идва от различни идеологически позиции.

Ето основните направления на сериозната критика:

1. Социално неравенство и бедност. Увеличаване на разликата между бедни и богати: Данните ясно показват рязко увеличаване на икономическото неравенство в страните, приели неолибералния модел. Намаляването на прогресивното данъчно облагане и съкращаването на социалните програми концентрира богатството в ръцете на най-богатите, докато средната класа и работниците виждат стагнация в доходите си.

2. Ерозия на социалната държава. Демонтажът на държавните услуги (здравеопазване, образование, пенсии) е оставил най-уязвимите групи в обществото без адекватна защитна мрежа.

3. Намаляване на работническите права и заплати. Политики като тези на Тачър срещу профсъюзите (напр. Миньорския стач от 1984-85 г.) и на Рейгън (напр. уволнението на диспечерите за въздушен транспорт PATCO) значително отслабиха преговарящата сила на работниците. Въпреки ръста на производителността и корпоративните печалби, реалните заплати за по-голямата част от наемните работници в САЩ и Великобритания останаха застойни или намаляха, тъй като повече от богатството отиваше към капитала, а не към труда.

4. Финансиализация на икономиката. Неолиберализмът насърчи преместването на инвестициите от реалния сектор (производство, изследвания) към финансовите пазари (акции, облигации, деривати). Това насърчи краткосрочната печалба пред дългосрочните инвестиции и иновации. Дерегулацията на финансовия сектор, започнала при тях, се счита за един от основните фактори, довели до последващи финансови кризи, включително Голямата рецесия от 2008 г.

5. Идеологическа критика за „Няма алтернатива“ (TINA). Отхвърляне на демократичния избор: Фразата на Тачър „Няма алтернатива“ (There Is No Alternative - TINA) е критикувана като антидемократична. Тя предполага, че определена икономическа политика е единствената възможна, което елиминира публичния дебат за икономическите посоки.

6. Свеждане на човека до икономически агент. Критиците от полето на социалните науки посочват, че неолиберализмът третира хората предимно като рационални индивидуалисти, които максимизират печалбата, пренебрегвайки други аспекти на човешкото съществуване като общност, солидарност и сътрудничество.

7. Негативни външни ефекти. Стремежът към растеж и намаляване на „бариерите за бизнеса“ (като екологични регулации) доведе до влошаване на състоянието на околната среда и затрудни борбата с климатичните промени.

8. Ерозия на обществената инфраструктура. Приватизациите на ключови сектори като вода, енергия и железопътен транспорт в много случаи доведоха до по-високи цени и по-лошо обслужване, тъй като частните монополи рязаха разходите, за да максимизират печалбата.

9. Глобални последици. Чрез институции като Международния валутен фонд и Световната банка, неолибералните политики бяха наложени на развиващите се страни под формата на „Вашингтонския консенсус“. Той често води до икономически колапс и социални вълнения в тези страни.

Сериозната критика срещу неолиберализма на Рейгън и Тачър не го разглежда като прост провал, а като фундаментална трансформация на обществото, която увеличи икономическото неравенство, отслаби позицията на наемния труд, направи икономиките по-податливи на кризи, елиминира социалната кохезия и демократичния дебат.

Днес много от проблемите в съвременните общества – от политическата поляризация до чувството за икономическа несигурност – се свързват именно с наследството на неолиберализма.

Разрухата в България след 1989 г. е причинена именно на препоръчвания на българските политици неолиберализъм. Днес имаме деиндустриализирана икономика, 1% свръхбогати, овладяване на държавата от Голямата корупция и отвращение от системата.

Удивително е че има още български политици, които се възхищават на Тачър и Рейгън, а други са поклонници на Тръмп. Всеки има право да го счетат за имбецил! („Много лесна работа е да си слабоумен. Ние, леките слабоумни, обичаме да бистрим политиката. Знаем всичко за нея, лошо нещо е тя“. Джек Лондон - „Разказ на слабоумния“ в сборника „Хиляда дузини“, изд. „Христо Г. Данов“)