/Поглед.инфо/ Българският политик често действа като представител на външни интереси - първо на „Великите сили“, после на съюзите, и едва накрая, ако изобщо го мисли и приема като важно, на интересите на България. Това не е просто политическа тактика, а изглежда като устойчива и парадоксална идеология: „България трета!“.

Малко примери от историята.

По време на Първата световна война (1914–1918), България се ориентира към Централните сили, водени от „великата сила“ (тогава) Германия и съюзната Австро-Унгария. Причините за избора са свързани с търсене на реванш за загубите от Междусъюзническата война (1913 г.), особено територии като Македония, Добруджа и Тракия. Германия и Австро-Унгария съблазняват България, като ѝ обещават териториални придобивки, но само ако се включи на тяхна страна. Същевременно Великобритания, Франция и Русия не дават ясни гаранции за териториални компенсации. През октомври 1915 г., България официално влиза във войната на страната на Централните сили. В началото страната ни постига „видими“ военни успехи и териториални придобивки. В края на войната България е в национална катастрофа, губи територии, и подписаният Ньойския договор (1919 г.) поставя тежки условия за България. Това е първи исторически пример за логиката „България трета!“: първо се следва велика сила (Германия), после се подчинява на съюзническа логика (Централните сили), и едва накрая се мисли за националния интерес - който в крайна сметка е жертван.

Преди и по време на Втората световна война, България действително служи на интересите на нацистка Германия, макар и със специфични особености, които я отличават съществено от други съюзници. През март 1941 г. страната официално се присъединява към Тристранния пакт, ставайки съюзник на Германия, Италия и Япония. Това решение е взето от правителството на Богдан Филов, с подкрепата на цар Борис III, с цел да се избегне окупация и да се запази териториалната цялост на страната. България предоставя територията си за преминаване на германски войски към Гърция и Югославия. Малко по-късно България показва „зъби“ и обявява „символична“ война на САЩ и Великобритания на 13 декември 1941 г., след като Япония напада Пърл Харбър (на 7 декември) и САЩ влизат във Втората световна война. Това става под натиска на нацистка Германия, с която България вече е съюзник чрез Тристранния пакт. Обявяването на война е символичен акт, тъй като България не води реални бойни действия срещу САЩ или Великобритания. Същевременно едно умно решение на цар Борис III и правителството е да се запазят добри отношения със СССР, затова България не обявява война на Съветския съюз, въпреки натиска от Берлин. Но в края на краищата България се оказва в положение на враг на всички бъдещи велики сили - САЩ, Великобритания и СССР. След войната България е третирана като победена страна, въпреки че не е участвала активно на фронта срещу врага, принудена е да подпише Парижкия мирен договор (1947 г.), с тежки условия, включително териториални загуби и репарации. Това е още един пример за идеологията „България трета!“: първо се следва велика сила (Германия), после се изпълнява съюзническа логика (обявяване на война на САЩ и Великобритания) и едва накрая се мисли за националния интерес (напр. отказ от пращане на войски срещу СССР, защита на българските евреи)- който в случая е сериозно компрометиран. Но поуката от Първата световна война вече работи и цар Борис III води политика на „лоялен съюзник, но не фанатичен“, опитвайки се да запази известна автономия.

През периода на „реалния социализъм“ (1945-1989 г.) за България новата „велика сила“ СССР става „Големия брат“ с първостепенно идеологическо и икономическо влияние. Формулата „Дружбата със СССР е нужна на България така, както въздухът и слънцето за всяко живо същество“ е създадена от Георги Димитров, но се повтаря, потретя и т.н. от всички български политици по онова време. Тази фраза се превръща в емблематичен лозунг на българската външна политика по време на социализма и е широко използвана в пропагандата, учебниците, речите и официалните документи. Тя символизира абсолютната лоялност към Съветския съюз, представяна не просто като политически съюз, а като екзистенциална необходимост за българския народ. СИВ и Варшавският договор са вторичните структури, които оформят политиката на България. В много случаи националният интерес на България е жертван в името на „социалистическата солидарност“, въпреки доста често успешното хитруване на Тодор Живков, умело „обработващ“ поредния съветски лидер (без Горбачов), на когото приема „напредничавите“ идеи.

След 1989 г. България попада в нови зависимости. По време на „Прехода“ в ролята на новия „Голям брат“ в сферата на сигурността и геополитиката влизат САЩ, от когото държавата се обучава на „пазарна икономика“ и „парламентарна демокрация“ - новата формула на успеха. Малко по-късно страната приема безусловно „евроатлантическите ценности“ и се вписва в структурите на НАТО и Европейския съюз, като пълното „вписване“ чрез членство в еврозоната ще се случи на 1.01.2026 г. По този начин НАТО и ЕС се превръщат във вторичен център, които диктуват геополитически, военни, икономически, социални и правни политики. Чрез тях България често следва указания, без да адаптира решенията към местния контекст. Сегашните примери за „България трета“ са многопосочни: във външната политика - позициониране по конфликти (напр. Украйна, Близкия изток) според съюзническите интереси и позицията на Брюксел; в икономиката - чрез приоритет на чужди инвеститори пред местния бизнес, в енергетиката – с решения, които обслужват геополитически интереси, но не са в полза на българския потребител.

Идеологията на типичния български политик – „България трета!“ остава страната в идеен вакуум - липсва ясно дефинирана национална идеология, политиците често действат като „представители“ на външни интереси, а не като защитници на българския суверенитет.

Идеологията „България трета!“ не е просто саркастичен коментар към политическата реалност - тя е исторически модел, който се повтаря през различни епохи. От съюза с Централните сили през Първата световна война, през подчинението на нацистка Германия и после на СССР, до днешната ориентация към САЩ и ЕС — България често е поставяла външните интереси пред националните.

Това не винаги е резултат от слабост или сервилност. Понякога е геополитическа необходимост, понякога - вътрешна политическа логика, а понякога - идеологическа убеденост.

Но когато националният интерес постоянно остава на трето място, това води до загуба на стратегическа автономия, икономическа уязвимост и обществено недоверие. България не може да бъде първа в света, но може да бъде първа за себе си - чрез балансирана политика, самостоятелна визия и уважение към собствените си приоритети.

Истинската идеология на българския политик трябва да бъде: „България първа – но разумно, достойно и стратегически.“ Тази фраза може да бъде представена като противотежест на сегашната – не като лозунг, а като принцип на модерна, самоуверена и отговорна политика. Тя предлага път към нов политически реализъм, в който България не е просто последовател, а активен и мислещ участник в международната система. Фразата „България първа – но разумно, достойно и стратегически“ може да се разтълкува като алтернатива на сляпото следване на външни сили, без да отрича нуждата от съюзи, партньорства и глобална ангажираност. Тя предлага балансиран модел на патриотизъм, който не е изолационистки, но и не е сервилен.

Какво означава всяка част от фразата?

„България първа“ означава че националният интерес трябва да бъде водещ принцип в политиката, а решенията трябва да се оценяват първо през призмата на ползата за българското общество, икономика, култура и сигурност.

„…но разумно“ не означава агресивен национализъм или противопоставяне на света. а подразбира рационален подход, основан на факти, анализ и дългосрочна визия. България трябва да избира съюзи и позиции не по инерция, а по стратегическа целесъобразност.

„…достойно“ в смисъл че България трябва да отстоява интересите си с уважение към партньорите, но и със самоуважение, да не бъде „малък брат“, а равноправен участник в международните отношения. Да не се поддава на външен натиск без критична оценка.

„…и стратегически“. Всяко решение трябва да се вписва в дългосрочна национална стратегия, а не да бъде реакция на моментни събития; да се изгражда устойчива външна политика, която балансира между съюзи и суверенитет.

Тази нова фраза може да бъде представена като противотежест на „България трета!“ — не като лозунг, а като принцип на модерна, самоуверена и отговорна политика. Тя предлага път към нов политически реализъм, в който България не е просто последовател, а активен и мислещ участник в международната система.

P.S. Голямо бе изкушението да поставя като заглавие „България – четвърта!“, понеже основният контингент прехранващи се с „политика“ неизменно поставя на първо място дребния си личен (семеен, родов, местен, етнически и друг) интерес. Нашенските типични политици все правят прекрасни неща („най-добрата Конституция“, „най-доброто разделение на властите“, „най-добрата стратегическа ориентация“, от „млади и красиви“, „стари и патили“ и т.н.), но без да поемат отговорност за своите действия. И все са с кортежи, с огромна охрана, с прислужваща журналистика. И най-важното: след напускането на „властта“ те са се замогнали неимоверно – на фона на средния български гражданин, обогатили са и облажили са се от държавната каца, натъпкали са сметки в чужбина, обзавели са се с имения в САЩ, в Монако, в Швейцария и т.н., а най-скромните – само с имение в Халкидики.

Нямат нищо общо с онези, които проляха младежката си кръв за „Чиста и свята република“. Оправданието че в ЕС „всеки прави така“, не струва пукната стотинка!