/Поглед.инфо/ Напоследък каквото и да се случи в България, неизменно изкарват виновна Русия. Търговците вдигат цените, пожари горят, водопроводи аварират, по пътищата катастрофи всеки ден, някъде в сянка зад всичко това пак са “пипалата на Путин”. Парламентът ни вижда в Москва терорист, правителството ни с дълбок поклон пред западните диригенти отделя 5 % от БВП за въоръжения (нищо, че много държави в ЕС отказват да свият по този начин парите си за образование, за здраве, за култура). То тегли милиардни заеми да купи с тях оръжия за Украйна... Щото, видите ли, сянката на Русия тегне над него. Отказват ни референдум за еврото, та да се чудим защо други държави в ЕС не го щат, понеже еврото щяло да ни отдели окончателно от... Русия. Ами да, тя е виновна за хала ни, а не лошото управление и унизителните теманета пред щенията да станем по-бързо колония.

Цялата тази мърсотия не започва с началото на военните действия в Украйна, а доста време преди това. А преди повече от пет години се провежда научна анкета по горещата и днес тема за българо-руските отношения. Ако прочетат обобщението на анкетата по-долу, направено от обичаната от читателите и уважавана от колегите й историчка проф. Искра Баева, ще се убедят, че този мотив е доста инфантилен. Не е зле да се надникне в него, понеже цифрите говорят доста повече истини от политиците, дори когато мълчат.

“Исторически преглед”, списание, Институт за исторически изследвания при Българската академия на науките, 2020 г., брой 3

Историческите митове за Русия и българоруските отношения в съвременното българско общество - обобщение на анкета

Искра Баева

Още от епохата на българското Възраждане Русия играе значителна роля не само в българската историческа съдба, а и в съзнанието на българите. Тя не е еднозначна, тъй като винаги е била подвластна на геополитиката и на политическата конюнктура в двете страни. При това в отношението на българите към Русия има силен емоционален заряд, какъвто липсва в отношението към останалите велики сили. Тези обстоятелства предопределят митологизацията на отношението с Русия, за което говори и упоритата русофилия и русофобия. Това бяха мотивите на участниците в българо-руския научен проект „Русия, България, Балканите. Проблеми на войната и мира ХVІІІ–ХХІ век (митове и действителност)” (2018 – 2020) да направят анкета за историческите митове за Русия. Въпросите бяха изпратени на около 500 личности, от които отговориха 116 или около 20 %, което е нормално за подобен род анкети.

В професионално отношение 63 от анкетите или 54% са попълнени от историци, 47 или 49% са на неисторици, а шестима респонденти или 5% не са пожелали да се самоопределят. И двете групи – историци и неисторици, не са хомогенни, а се делят на подгрупи. Историците се делят на академични изследователи, университетски преподаватели, учители, музейни работници, архивни специалисти и студенти по история. Още по-сложни са подгрупите на неисториците, между които има с хуманитарен профил, с технически, хора без висше образование, ученици и т.н. Но тъй като целта на анкетата не са аналитичните способности на различни професионални общности, а представите в българското общество, те са анализирани като цяло.

Според възрастовите характеристики на участниците в анкетата най-многобройна е групата до 30-годишна възраст (28 %), следва групата между 51 и 60 години (19 %), тази над 61 години (18 %), между 41 и 50 години (12 %) и от 31 до 40 години (10 %), като тези тенденции се проявяват и в двете подгрупи. По местожителството, огромната част от участниците са от София (70 %), следвани от жителите на големите градове (11 %), на малките градове (8 %) и от село (3 %). Професионалната подготовка е разнообразна, като сред историците най-многобройни са академичните изследователи (32 %), следвани от студентите (24 %), университетските преподаватели (19 %), учителите (14 %), музейните работници (13 %) и архивистите (5 %). Това дава основания за извода, че участието на историците е представително за различните исторически дейности.

Първият въпрос в анкетата е за историческия мит.

Повече отговори на историците отхвърлят митовете. Ето някои от колоритните отговори: „Невярно твърдение с цел разкрасяване/очерняне на отделни събития и личности”; „манипулиране на масовото съзнание”; „утвърждаване на недействителни събития, факти и интерпретации в историята”; „пожелателна легенда за несъществуващо величие”; „опит да промениш, да принизиш, да преиначиш историята”; „всичко, в което вярваме, че се е случило, а то просто не е така”; „недоказани или умишлено фалшифицирани исторически факти, превърнати в политическа идеология”; „обслужват конкретна политическа ситуация”; „широко тиражирани клишета”; „историческа подмяна”. За разлика от 90-те години, днес позициите са по-нюансирани: „безписмените митове не бива да се омаловажават”; „в колективната памет на народа всяко историческо събитие, особено от по-далечното минало, съществува под формата на мит”; „утвърден елемент от колективните представи на народа за своето минало”; „обяснява реални исторически събития и личности логично, но фактически недоказано”; „всяка национална история има нужда от национална митология”; „определят националната идентичност”; „едно от средствата, чрез които се постига единството на народност, нация, държава или империя”; „наложило се през годините обяснение за дадено явление или процес”. Според тези историци митът е неотменна част от историческото познание.

Подобни са вижданията и на неисториците: „измислено историческо събитие или реално такова, но представено по неверен начин с цел манипулация”; „съзнателна лъжа”; „опиум за народа”; „фалшификат”; „подмяна на истината”. Те също виждат обществената обусловеност на историческите митове: „Историята не е това, което се е случило, а написаното за случилото се”; „предание за историческо събитие”; „продукт на емоционално-„магическото“ отношение към миналото... историческите митове широко участват в създаването и поддържането на нациите (чрез представата за общо минало)”; „играе важна консолидираща роля в общността”; „Историческият мит... е ориентиран към превръщането на отделната личност в част от послушното и като цяло изплашено стадо, лесно управляемо и манипулирано”.

Отговорите показват, че в повечето случаи (59 души или 53 %) са категорично отрицателни, в други са по-нюансирани (28 души или 25 %), а относително по-рядко показват разбиране за наличието на историческите митове в общественото съзнание и виждат положителните им характеристики (25 души 22 %).

Вторият въпрос е свързан с обществената необходимост от историческите митове. И тук позициите са коренно противоположни. Немалко анкетирани не приемат митовете (44 души 40 %), защото: „са вредни и ненужни”, трябва да се „изхвърлят на бунището”; „пречат и трябва да се борим срещу тях”; „Истинската наука не се нуждае от тях”; „Лъжата, повтаряна до втръсване, дава своите резултати”; „създават невярна картина на действителността и насочват към вредни поуки”; дават „манипулирано представяне на исторически събития и личности”; водят до „вреда и неразбиране на важни периоди от световната история”; „напомнят детската игра развален телефон”; „Нужда от лъжа, според мен, няма никога и никъде”; дават „простото, еднозначно и невярно обяснение”; те са „част от контролираната история”; водят до „изкуствен национализъм, шовинизъм, антисемитски настроения”.

Но повечето – 55 души или 50 % виждат и полза от историческите митове. Според тях митовете: съдействат за „консолидиране на обществото, за възпитаване у младите хора на стремеж към градивност, борбеност и активно отношение към собствената съдба”; „Няма история без национални митове, т.е. на ниво средно образование те са неизбежни и формират националната памет в положителен образ”; те са „важна част от народното и националното самосъзнание”; „имат основополагаща роля за националната и културната идентичност”; „Когато един етнос, народ, нация, малцинствена общност е изправен/а пред риска за изчезване, спасителна роля изиграват митовете за нейното/неговото минало”; са „важни за конструирането на идентичности (локални, национални, регионални)”; „те са „злото“, от което винаги има нужда, за да се проявят различните позиции и да се създаде множественост в разказа”; „правят историята по-интересна и по-привлекателна за задълбочено изучаване”; в мита „има и част от истината”.

Отношението към използването на историческите митове в съвременния живот се отличава от оценката за митовете – повечето от участниците в анкетата смятат, че митовете могат и дори трябва да се използват в образованието и обществения живот при изграждането на националното самосъзнание. То отговаря и на политическото възраждане на националната държава, която постепенно изтласква господстващата доскоро вяра в либералната глобализация.

Най-важният въпрос за научния проект за митовете е свързан с отношенията между България и Русия. Той фигурира в три въпроса, свързани с трите основни източника на историческото познание: професионалната историческа литература, учебниците и медиите.

Според огромната част от участниците, в професиоалната историческа литература съществуват митове, свързани с Русия и отношенията ѝ с България: така мислят 80 души или 69 %.

Ето мненията им за някои от митовете, свързани с Русия, в научната литература: мит е „руската окупация” след Освобождението; „да се представи силно негативно руското влияние и не само, дори можем да кажем всичко руско за българина”; „Митовете за отношенията България-Русия-Балканите се променят с промените в политическата ситуация”; „екстремни русофоби като покойния Пламен Цветков... обясняват всички наблагополучия в българската история с „пагубната“ руска намеса”, „митът за „вечната дружба“ между България и Русия”; „митовете свързани с 3-ти Март или 9-ти Септември”; „ролята на Русия като „освободителка“ във всяка историческа епоха – изначална, иманентна... Днес има професионални историци, които застъпват точно противоположната теза”; „опитът на киевския княз Светослав да завземе България е представян като „начало на руско-българската бойна дружба”... А омразата към днешна Русия в някои публикации, изпълнена с митове за тази страна и претендиращи за научни, се родее с нацистката омраза от миналото”; „Санстефанският мирен договор – дойна крава на българския национализъм”; „митът как Русия не ни е освободила, а е окупирала България през 1878 г., е създаден от историк, учил в Москва”; „в положителен смисъл (Русия, респ., Съв. съюз, „велика покровителка“ на православните народи, „освободителка“, „носителка на култура и прогрес за“ тях), и в негативен смисъл („най-голям враг“ съответните народи, руското влияние и контрол върху тях „по-лоши от османското господство“, използването им изключително като“ инструмент на имперската ѝ стратегия“)”; „т.нар. 16-а република в издания на автори от Института за изследване на близкото минало”; „ролята на Русия в освобождението на България... най-често или се превъзнася, или тотално се отрича ролята на Русия/руския цар и целите на руската дипломация на Балканите”; „отричането на освободителната мисия на Русия”; „Митът за Дядо Иван”.

Не по-малко категорични са отговорите на въпроса за наличието на митове в учебниците по история – 75 души или 65 % са убедени, че там има митове, свързани с Русия.

Ето как анкетираните виждат учебникарските митове: „митологемите са според повея на времето... славянското се насърчаваше през соца, сега обратното – сакън, да не сме в една културна общност с Русия, т.е. маркерът е геополитически”; „свързани с обществените нагласи на балканските народи след битките за освобождение от османско владичество”; „в духа на националистическия романтизъм с всичките му националистически митове и (само)заблуди... че Русия ни е виновна за загубата на Македония, че Русия ни е нападнала по време на Първата световна война”; „един от митовете за епохата на социализма е как България е „издържала“ икономиката на СССР”; „премълчава се огромната роля на Русия във възрожденския процес сред българите, както и оправданата надежда на българския народ, че спасението ще дойде от „Дядо Иван”. Превратно се коментира скъсването на отношенията между България и Русия”; „Самата Русия е един мит. И Третият Рим е мит, и Дядо Иван е мит, и освободителната мисия на Русия на Балканите е мит”; „за ролята на СССР във Втората световна война, за „ограбването“ на България от СССР, за „16-а република“”; „че една от основните цели на руската политика от Руско-турската война (77-78) е да освободи българите”; „Както за „добрите освободители“, така и за „тези, които ни освобождават, за да ни поробят отново“”; „преди 10-20 години, отношенията България – Русия – Балканите, описани там, не отговарят напълно на действителността. Руско-Турската освободителна война и намеренията на Русия бяха представени единствено в позитивна светлина, като алтруистични”; „програмата по история, най-вече в частта ѝ, засягаща отношенията с балканските страни и Русия, е свързана със съвременната геополитическа ориентация на България”.

Най-категорична е позицията по отношение на митовете в медиите: без двама всички останали виждат в медиите основен рупор на историческите митове за Русия. Разликите са в оценката на тези митове – от идеализация до демонизиране на Русия. Ще започна с мненията, които виждат митове в положителната роля на Русия в българската история: „„Освобождение от турско робство“, „освобождение от монархо-фашизма“ все още са термини, които битуват в част от българските медии”; „за русофилството на българите”; „че сме братя с руснаците”; „не се говори за икономическите интереси, които Русия има тук”; „че България е изцяло енергийно зависима от Русия... че българите целокупно изпитват „братски“ чувства към руснаците и обратното”; „митът за Русия като освободителка от турското робство”.

Повечето от анкетираните смятат, че медиите формират очернящи Русия митове за ролята ѝ в българската история (21 души). Ето и някои от техните доводи: „от въображаемата „руска заплаха“... желанието на Русия да завладява България политически”; че „България е „издържала“ икономиката на СССР”; „преувеличаване на негативната роля на Руската империя/Съветския съюз/Руската федерация. Отричането на положителната роля на Русия в българската история сякаш е новият канон в преобладаващата част от медиите”; „да се омаловажат някои важни за България исторически събития, като например освобождението на България, положителната роля, изиграна от Русия за създаването и укрепването на българската държава”; „Война на Русия с турците сякаш е нямало или се споменава с четвърт уста”; „на всеки 3 март медиите охотно дават превес на изказванията, че има освобождение, но то е главно с участието на опълченците”; че Русия „не ни е освободила, а ни е поробила. И след 1944 г. ни е ограбвала”; „русофобски политики или просто поради идеята да се неглижира Русия”; „митове, свързани с ролята на Москва в „българската следа“ в атентата срещу папа Йоан Павел II и в убийството на писателя Георги Марков, или пък във „възродителния процес“ в отделни моменти са представяни като безспорни факти”; „Все по-често „освобождението” се представя като страничен продукт на руската империалистическа политика. Извежда се на преден план периодът на Стамболов, защото тогава отношенията ни с Русия стигат най-ниска точка. СССР и Съветската армия се определят като „окупатори”. Дори някои започнаха да честват подписването на Брест-Литовския мирен договор!”; „лансират се идеи за отрицателното, дори пагубно влияние на Русия върху българската история”; „представят Русия като изцяло негативен фактор на Балканите и в България”; „целта на Русия била не да ни освободи, а да ни колонизира”; „думата, с която се оперира без аргументи е „окупация“”.

Шестият въпрос е за това кой и с каква цел създава митове. Отново има почти пълно единодушие, че това са политиците и техните външно- и вътрешнополитически интереси. Без петима всички останали виждат политически интереси, макар и в различна геополитическа посока. Най-голямата група от 48 души виждат източника на митове в десните политически сили: „политици, общественици, новинари, всякакви соросоиди и пр. пропагандисти отговарят охотно на „обществената поръчка“... да се отдалечи колкото се може повече българският от руския народ, да се тушират до забрава славните моменти от миналото на двата народа”; „конюнктурно ориентираните и обслужващи политически силните на деня псевдоисторици, интелектуалци, журналисти”, които налагат „достигащия комично-конфузни измерения стремеж към еманципация от Русия и демонстрация на вярност към новите „шефове”, както ги наричат някои наши държавници”; „част от българската интелигенция... се явява клиент на чуждестранни поръчки и ги изпълнява поради различни стимули”; „чужди НПО активисти и членове на разни политически формации и комитети, финансирани отвън”, които „подкопават не просто отношенията между двата народа, но и традиционните ценности, които и двете страни изповядват”; „задграничен правителствен център, вероятно зад Атлантическия океан”, който цели „да бъде дискредитирана Русия”; „разузнавателните централи (и от свързаните с тях местни агенти на влияние) на западните държави начело със САЩ, които продължават хитлеристката политика на опити за цивилизационно откъсване на българския народ от руския”; „непрофесионалисти – лъжеучени, лъжежурналисти и лъжеполитици”; „интелектуалци, журналисти и други, които имат добър усет за ветровете”; „хора от историческата гилдия, а мотивите може да са различни – от желание да се дистанцират от собствените си (вече неотговарящи на конюнктурата) публикации, през стремеж да бъдат припознати от „силните на деня“”; „Фондации, лобита, големи корпорации, политически елити на други големи и влиятелни страни – напр. САЩ”; „хората, които бяха на ръководни позиции при социализма, спечелиха и от краха му, а са в добро положение и сега, представяйки се за борци срещу комунизма”; „Русофоби, седесари и либерасти”.

В източна посока търсят създателите на митовете и политическите интереси други 14 анкетирани, които ги определят така: „Хората, които са свързани и вкопчени в миналото и не искат то да се промени. А и имат икономическа изгода от това”; „политически ангажирани дейци, свързани с външни фактори... от Изтока (Руската федерация)”; „Руските шпиони, с користна цел”; „с появата и на обществения феномен, наречен русофилство”; „Хората забравящи своята националност, поради заслепяващата ги русофилия”; „от тези, които подкрепят Русия и са за развитие на отношенията (да ги наречем условно русофили)”; „Русия, за да следва по-ефективно интересите си”; „Руската Федерация, наследница на СССР, създава тези митове, целящи да променят общественото мнение в желаната посока”.

Повечето анкетирани виждат външна връзка (макар и нееднозначна) в създаването на митове, което още веднъж потвърждава сателитния синдром в българската политика.

Със следващите два въпроса питаме кои са най-често срещаните исторически митове, свързани с Русия и дали те засягат повече мирните отношения или събитията, сврзани с войните. Според отговорите, първо място по митологизиране заема налагането и развитието на социализма в България (1944–1989) с 60 посочвания, втора е Руско-турската освободителна война от 1977-1878 г. с 47 посочвания. Следват: Втората световна война с 13 отговора, Йосиф Сталин с 11, руско-българските отношения след Освобождението – 9, граф Игнатиев – 8, Съединението, „16-та република” и Средновековието с по 4, Възраждането и Ленин – по 3, „Дядо Иван”, Независимостта, Балканските войни и Григор Начевич – по 2, а поединично се споменават още: Сръбско-българската война, Първата световна война, революцията, партизанското движение, княз Светослав, Атентатът в църквата „Св. Неделя”, цар Александър Трети, цар Николай Втори, Соболевата акция и Леонид Брежнев.

Известна изненада предизвиква първото място за социализма: очевидно общественото мнение не е доволно от начина на представянето му. Ето и виждания на анкетираните за митологизацията на социализма: „Там е най-сериозната пропаганда и удари, най-вече поради силната носталгия и преосмисляне на периода от огромната част от обществото, за което няма трибуна да изрази мнението си за благоденствието на България във всички аспекти, постигнато най-вече поради подкрепата на Русия/СССР във всяка една насока от икономика до култура.”; „Много лоши митове представят този период като период на тотално мракобесие, което не е вярно”; „При спада на качеството на образованието на всички нива, в мрака на невежеството, липсата на осмисляне на историята в ежедневието, трудно мога да си представя, че е останала една светла страница в отношенията на България и Русия, за която да не е правен опит да се охули”; дали „освобождава Червената армия България от нацизма”; „сталински модел на комунизма”; „оценките за него са прекалено крайни и отразяват по-скоро емоционално, отколкото рационално историческите реалности”; ролята на „съветското разузнаване, свързвано предимно с КГБ”.

Митологизирането на Руско-турската война от 1877-1878 г. също предизвиква двупосочно несъгласие. Според някои подценена е „ролята на Русия за Освобождението на България и за създаването на нейните институции”; а според други – „цената, която България е платила на освободителката си”. Съществуват и самокритични мнения за причините за отрицателното митологизиране на Русия заради „абсолютната неспособност да се види българската отговорност за загубата на войните, както и да се признае, че катастрофата идва като резултат от неосъществимостта на българските свръхамбиции”; „яростното отричане на славянския произход на българския народ”.

По въпроса за това дали войната или мирът в българо-руските отношения се митологизират повече отговорите очаквано се разделят – повечето анкетирани смятат, че войните по-често са обект на митологизация (48 души), докато онези, които виждат мирните периоди като такъв обект са 31. Интересна е мотивировката на тези мнения. За войните: „Разпространяват се схващания, че с освобождението Русия фактически ни е поробила, като от друга страна е прекъснала полезното ни икономическо и културно взаимодействие с Османската империя”; „защото с тях са свързани големите промени в нашата история”; „Войната с парадигмата съюзник – враг е по-лесна и удобна за митологизиране, докато взаимодействията между двете държави в периодите на мир са по-сложни, скрити и изискват по-дълбок анализ, който трудно се прокарва през общественото съзнание и по-трудно се формират митове”. А за мира: „като че ли повече мирните периоди в двустранните отношения, тъй като хронологичният им обхват е по-широк”; в мира „има повече от негативните страни, за които казвам, че се премълчават”; „Войната или войните са краткотрайно състояние на обществото. Мирът е устойчивото състояние на обществото и на политиката”.

На пръв поглед изглежда, че въпросът за демитологизацията на българо-руските отношения, би трябвало да получи еднозначни отговори, тъй като всяка наука и сериозно познание би трябвало да избягва митовете като фалшива реалност. Но вместо единодушие има разделение, при това усъмнилите се в чистотата на намеренията и успехите на демитологизаторите се оказаха повече – 51 души, срещу 48 за демитологизацията. Съмнението в демитологизацията днес силно се отличава от ентусиазма от 90-те години, затова се нуждае от обяснение. То може да се открие преди всичко в обществената еволюция от последните десетилетия, тръгнала от еуфорията на демокрацията и големите надежди от социално-икономическите преобразования и стигнала до разочарованието от последиците им. Промените в обществените нагласи няма как да не засегнат и отношенията с Русия и тяхната интерпретация. А обяснението за скептичността към демитологизацията се дължи на досегашното преразглеждане на митовете. Това проличава в обосновката на противниците на демитологизацията: „Днес тези, които гръмко се определят като „разбивачи на митове” са главните творци и пропагандатори на нови митове.”; „Демитологизация ми звучи като декомунизация, т.е. прикрита цензура и подмяна на един мит с друг.”; „дали демитологизирането не е ,,параван’’ за изграждане на нов мит-антитеза на предишния”; „Не приемам опитите за заместване на едни митове с други с конюнктурна политическа цел.”; „поредните опити за пренареждане на миналото в угода на мнимите нови победители буди основателно отвращение у широката общественост”; „В повечето случаи демитологизацията неизбежно протича с оборване на едни митове с други.”; „Демитологизация няма, има опити едни митове да се заменят с други.”; „Много често е с груб политически подтекст”; „Този процес е част от опитите да се идеологизира обществото”.

Към изводите от анкетата могат да се добавят и няколко по-общи. На първо място бих поставила констатацията, че независимо от дълбоките промени от последните три десетилетия, в които геополитическият и военно-политическият избор на България я отведе далеч от Русия, българо-руските отношения продължават да са важни за българското общество, да го разделят и да предизвикват ожесточени спорове, като това се отнася за всички социални и професионални групи. Както личи и от анкетата, историческата интерпретация на двустранните отношения е силно поляризирана и като отношение, и като изводи. Това означава, че пред професионалните историци, занимаващи се с различни исторически периоди, продължава да стои задачата да заместят многобройните митове, свързани с Русия, със сериозни исторически изследвания, основани на документи и факти. Не по-малко важна е и другата задача: новите и вече съществуващите сериозни исторически изследвания да бъдат популяризирани в българското общество.

* Черно на бяло