/Поглед.инфо/ Темата за продажбата на Аляска от Русия на САЩ преди повече от 150 години продължава да не слиза от полезрението на историците, защото все още читателите по света продължават да се интересуват от детайлите й и далеч не всичко е изяснено в тях. Десетки и стотици са публикациите в най-авторитетни издания и издателства. Може би най- задълбоченият изследовател е съветският и руски учен Николай Николаевич Болховитинов (1930 - 2008). Той е академик на Академията на науките на СССР, завежда отдел по история на САЩ и Канада в Института по всеобща история. Десетки са авторитетните отличия и награди, с които е декориран не само в Русия академик Болховитинов. За венец на творчеството му се приема обемно тритомно издание на неговите изследвания. В него той разкрива и споровете в руското и американското правителства за това дали да се продаде Аляска на САЩ. Самите заглавия на отделните томове са достатъчно красноречиви:

Т. 1. Основание Русской Америки (1732–1799).

Т. 2. Деятельность Российско-американской компании (1799–1825).

Т. 3. Русская Америка: от зенита к закату (1825–1867).

Днес ви предлагам със съкращения и самия договор за продажбата на Аляска.

Може би най-важният мотив за решението за продажбата е миролюбив - Русия да бъде в приятелски отношения със САЩ и занапред и нищо да не ги спъва.

Но събитията днес ни убеждават в отколешната горчива истина, че направиш ли някому добро, не очаквай друго, освен той да ти отвърне със зло.

Някои политисторици твърдят, че Русия премахва крепостничеството под влияние на акта на премахването на робството в САЩ. Ако се задълбае читателят в проучванията на Николай Николаевич обаче, ще му светне, че в Русия това се случва няколко години по-рано, така че ако трябва да се правят подобни “пресмятания”, то по-скоро трябва да се говори за руско влияние върху решението за отмяна на робството в САЩ.

Академик Болховитинов Н.Н. “Продажбата на Аляска: документи, писма, спомени”, Интернет архив (Internet Archive), публична библиотека, Сан Франциско, Калифорния, 2004 г.

“Средата на 1860-те години се оказва пик на руско-американското сближаване, а продажбата на Аляска се разглежда от ръководителите на руското правителство преди всичко в светлината на отстраняването на центъра на възможни противоречия в бъдеще и укрепването на фактическия съюз между двете велики държави...”

Н.Н. Болховитинов

След като експедициите на В. Беринг и А. Чириков през 1741 г. откриват Северозапада на Америка и в резултат на дейността на множество добивни компании (преди всичко компаниите на Г. И. Шелихов - Голикови) на Алеутските острови и на Американския континент във втората половина на ХVIII век възникват първите руски селища. През 1799 г. е създадена монополна Руско-американска компания (РАК), управлявала Руска Америка чак до продажбата й през 1867 г.

Самият въпрос за съдбата на Руска Америка възниква обаче много по-рано. Още през пролетта на 1853 г генерал-губернаторът на Източен Сибир Н.Н. Муравьов-Амурски предоставя на Николай I записка, в която подробно излага своите възгледи за необходимостта от укрепване на позициите на Русия в Далечния Изток и за важността на тесните отношения със Съединените щати. Отбелязва, че “с изобретяването и развитието на железните пътища е станало очевидно, че Съединените щати неминуемо ще се прострат по цялата Северна Америка и ние не можем да нямаме предвид, че рано или късно ще се наложи да им отстъпим нашите северноамерикански владения. Не може обаче при това съображение да се няма предвид и друго: че е съвсем естествено и Русия, ако не владее цялата източна Азия, то поне да господства над цялото азиатско крайбрежие на Източния океан. Заради обстоятелствата ние допуснахме англичаните да навлязат в тази част на Азия..., но тази работа може да се поправи чрез тесни наши връзки със Северно-Американските щати.

От своя страна Руско-американската компания, опасявайки се от нападение на англо-френския флот над Ново-Архангелск, побързва през пролетта на 1854 г. да сключи с Американо-руската търговска компания в Сан-Франциско фиктивно съглашение за продажбата за 7 млн. 600 хил. долара за три години на цялото свое имущество, вкл. и на земите, които владее в Северна Америка. Необходимостта от тази сделка, основана на пълно взаимно доверие с американците, скоро отпада, тъй като в Руска Америка идва известие за официална договореност на РАК с компанията от Годзуновия залив за взаимна неутрализация на своите териториални владения в Америка. Заради тези щастливо променили се обстоятелства аз не предприех по-натъшно движение, на акта за колониите”, съобщава руският консул в Сан Франциско П.С. Костромитинов през лятото на 1854 г.

Въпреки че фиктивният акт е бил веднага анулиран, а колониалното началство получава мъмрене за излишната самостоятелност, идеята за възможна продажба на Руска Америка на САЩ не само не умира, но след края на Кримската война получава по-нататъшно развитие.

Като главен привърженик на продажбата на Руска Америка се изявява членът на царската фамилия, великият княз Константин Николаевич (по-малкият брат на Александър II), който по този повод през пролетта на 1857 г. отправя специално писмо до министъра на външните работи А.М. Горчаков. Повечето от най-влиятелните държавни дейци по принцип не възразяват срещу продажбата на руските владения в Америка, но смятат за необходимо предварително да се обсъди всестранно този въпрос. Предлага се отначало да се изясни положението в Руска Америка, да се изпробва почвата във Вашингтон и във всеки случай да не се бърза с практическото осъществяване на продажбата, като тя бъде отложена до изтичане на срока на привилегиите на РАК през 1862 г. и до ликвидирането на контракта за доставката на лед от Американо-Руската търговска компания в Сан-Франциско. Към тази линия се придържат Горчаков и сътрудниците на Азиатския департамент на Министерството на външните работи, а главно - самият император Александър II, който разпорежда да се отложи решението на въпроса за продажбата от Русия на Америка до ликвидирането на контракта с компанията в Сан-Франциско.

Не дават практически резултат и предварителните преговори на руския посланик във Вашингтон Е.А. Стекл със сенатор У. Гвин (Калифорния) и със заместник-държавния секретар Дж. Аплетон през 1859 - 1860 г.

Макар правителството на САЩ да смята придобиването на руските владения в Америка за твърде изгодно, като възнаграждение то предлага всичко на всичко 5 млн. долара, което по мнението на Горчаков не отразява действителната стойност на нашите колонии. Впрочем, скоро на Съединените щати вече не им е до обсъждане на въпроса за владенията на РАК. През ноември 1860 г. за президент на страната е избран А. Линкълн, а през април 1861 г. започва гражданската война.

Завърналите се през есента на 1861 г. от инспекционно пътуване в Руска Америка правителствени ревизори С.А. Костливцев и П.Н. Головин се произнасят в крайна сметка РАК да продължи да съществува, при това представителят на морското министерство капитан Головин в секретната част на своя доклад до великия княз Константин направо възразява срещу продажбата на руските колонии. В частност Головин подчертава, че при провеждане на необходимите преобразувания предприемчиви хора ще открият и в нашите колонии богатства, за чието съществуване сега и не подозират.

Изглеждало е, че съдбата е благоприятна за РАК. Въпреки рязката критика за дейността й вече става въпрос не за продажба, а за удължаване на съществуването й за нов срок. След дълги дискусии през 1865 г. Държавният съвет на Русия утвърждава “главните основания” за новия устав на РАК, а управата на компанията дори успява да получи допълнителни привилегии от царското правителство.

В съответствие с мнението на министъра на финансите М.Х. Рейтерн на 20 август (1 септември) 1866 г. Александър II “пожела да повели” да се изплаща на РАК ежегодна[сума] от 200 хил. рубли, а също да се свали от нея дългът към хазната в размер на 725 хиляди рубли.

Компанията не се задоволява с това и продължава да действа за нови привилегии, което има и своята отрицателна страна: царското правителство само затвърждава мнението си за целесъобразността да се избави от обременяващите владения в далечна Америка. При това общото състояние на финансите на Русия продължава да се влошава, въпреки провеждащите се в страната реформи. Показателно е, че на 16 (28) септември Рейтерн представя на Александър II обстоятелствена записка, в която отбелязва необходимостта да се спазват най-строги икономии във всички финансови разходи, включително тези на финансовото и морското министерства. Министърът на финансите вижда единствения изход от положението в получаването на допълнителни средства от чужбина. “При всички тези съкращения... нашите разходи все още няма да бъдат покрити с приходи, а напротив, необходимо е за три години да получим до 45 000 000 [рубли] от извънредни ресурси във вид на задгранични заеми”. Разбираемо е, че в такива условия правителството на Русия има известен интерес да получи дори неголяма сума от чужбина.

Краят на гражданската война в САЩ и последвалата през лятото на 1866 г. дружеска визита в Русия на американската ескадра, оглавявана от Г. Фокс, в някаква степен също не могат да не помагат за възраждане на идеята за продажба на руските колонии в Америка.

Като пряк повод да се възобнови обсъждането на въпроса за съдбата на Руска Америка обаче служи пристигането в С. Петербург на руския посланик във Вашингтон Стекл. Заминавайки от Съединените щати през октомври 1866 г., чак до началото на следващата година той се намира в царската столица. За това време той има възможност да се срещне не само със своето непосредствено началство във ведомството на външните работи, но и да си говори с великия княз Константин и с министъра на финансите Рейтерн. Именно след беседите със Стекл двамата държавни дейци съобщават своите съображения - “с предмет отстъпването на нашите Северо-Американски колонии”. Продажбата на владенията в Америка се струват на Рейтерн целесъобразни по следните причини:

“1. След седемдесетгодишно съществуване компанията ни най-малко не е постигнала нито “порусяване” на мъжкото население, нито стабилно въвеждане на руския елемент и ни най-малко не е помогнала за развитието на нашето търговско мореплаване. Компанията носи съществени ползи на акционерите... и може да бъде само поддържана със значителни пожертвования от страна на правителството.” Както отбелязва министърът, “значението на колониите в Америка е намаляло още повече, тъй като сега ние вече стабилно влязохме в Амурския край, намиращ се в несравнимо по-изгодни климатични условия”.

“ 2. Предаването на колониите... ще ни избави от владение, което ние не можем да защитим в случай на война с една от морските държави”. Рейтерн пише по-нататък за възможни стълкновения на компанията с предприемчиви търговци и мореплаватели от Съединените щати: “Такива стълкновения сами по себе си са неприятни, лесно могат да ни изправят пред необходимостта да издържаме с големи за целта военни разходи и морски сили в северните води на Тихия океан, за да поддържаме привилегиите на компания, която не носи съществени изгоди за Русия, нито дори за акционерите, и с вреда на нашите дружески отношения със Съединените щати”.

Най-влиятелната фигура при обсъждането на въпроса за съдбата на руските владения в Америка си остава великият княз Константин, който се изказва в полза на продажбата по три основни причини:

  1. Незадоволителното състояние на делата в РАК, чието съществуване трябва да поддържаме “с изкуствени мерки и с парични пожертвования от страна на хазната.”

  2. Необходимостта главното внимание да се съсредоточи върху успешното развитие на Приамурския край, където именно в Далечния Изток “предстои бъдеще за Русия”.

  3. Желателното поддържане на “тесен съюз” със САЩ и отстраняване на всичко, “което може да породи несъгласие между двете велики държави”.

След като се запознава със съображенията на двамата влиятелни сановници и знаейки добре мнението на Стекл, който също се изказва в полза на продажбата на Руска Америка, Горчаков стига до извода, че е дошло времето да се приеме окончателно решение.

Той предлага да се проведе “особено заседание” с личното участие на Александър II. Това заседание се провежда на 16 (28) декември 1866 г. в парадния кабинет на Външното министерство на Русия на Дворцовия площад. На него присъстват: Александър II, великият княз Константин, Горчаков, Рейтерн, управляващият на морското министерство Краббе и Стекл. Всички участници се изказват за продажбата на руските колонии в Северна Америка на Съединените щати, а на заинтересованите ведомства се вменява да подготвят за посланика във Вашингтон своите съображения. Съответно, още на 22 декември 1866 г. (2 януари 1867 г.) Краббе представя на Александър II записка “Граничната черта между владенията на Русия в Азия и Северна Америка”, която е одобрена от царя и съпроводена с надпис: “Добре е доложено”. След два дни Краббе представя тази записка заедно със съответната карта на Горчаков за следващо предаване на Стекл.

След две седмици в изпълнение на обявената идеяи с извода на особеното заседание... по височайша воля изпраща на Горчаков своите съображения и Рейтерн, който смята за необходимо да се предвиди на “руските поданици и изобщо на жителите на колониите” да се предостави правото да останат в тях или безпрепятствено да отидат в Русия. В двата случая те запазват право върху цялата си собственост, каквато и да е тя”. При това министърът особено обосновава осигуряването на свободата на “техните религиозни обреди”. Накрая министърът на финансите посочва, че “паричното възнаграждение” за отстъпването на колониите трябва да е не по-малко от 5 млн. долара.

Посланикът на Русия в САЩ Стекл

Когато се връща през март 1867 г. във Вашингтон, Стекл напомня на държавния секретар У. Сюард “за предложенията, които са направени в миналото за продажбата на нашите колонии” и добавя, че “в настоящия момент императорското правителство е настроено да встъпи в преговори”. Осигурявайки си съгласието на президента Е. Джонсън, Сюард още при втората си среща със Стекл, състояла се на 2 (14) март, успява да обсъди главните положения на бъдещия договор. В книжата на държавния департамент е запазена трудно разчитана чернова на записка, в която той на ръка излага същината на въпроса: “Русия продава на Съединените щати своите владения на континента Северна Америка и прилежащите Алеутски острови, при това границата се прокарва през центъра на Беринговия пролив и включва всички острови на изток, започвайки с Ату...”. Любопитно е, че като плащане за отстъпването на тази територия Сюард сам посочва 7 млн. долара в злато. Впрочем, в това време цената на покупката още не е била съгласувана. Първоначално държавният секретар предлага на Стекл 5 - 5,5 млн. долара, и въпросът остава открит. Като назовава сумата 7 млн. Долара, Сюард, видимо предполага, че окончателната цена няма да е по-висока.

Така или иначе, още на първото заседание на кабинета на 15 март 1867 г. държавният секретар назовава цената на покупката и представя предварителен проект на съответния договор, за което с истинска точност свидетелства запис в дневника на министъра на вътрешните работи О. Браунинг: “Сюард представи проект на договора с Русия за покупката на нейните американски владения за 7 000 000 долара в злато. Всички ние одобрихме покупката, но направихме някои критични забележки по проекта на договор, който трябва да бъде променен”. По всяка вероятност забележките не са носили принципен характер, друг участник в заседанието - Г. Уолъс, съобщава само за одобряването на представения договор.

На 18 март 1867 г. президентът Джонсън подписва официални пълномощия на Сюард, почти веднага се

осъществяват преговори на държавния секретар със Стекл, в хода на които в общи линии е съгласуван проектът за договор за купуването на руските владения в Америка за 7 млн. долара. По-късно в писмо до Външното министерство и до своя приятел и покровител Вестман Стекл пише: “Може би съм допуснал грешки, защото цялата тази работа стана набързо, по американския начин да се върви пробивно. Но има обаче една работа, която Вие ще ми припишете като моя заслуга: аз успях да докарам седем милиона, т.е. с два милиона повече от това, което бе набелязано от министъра на финансите.”

Думите “да се върви пробивно” (go ahead) са написани от Стекл на английски, и те предават прекрасно изключително бързия и делови характер, който е даден на преговорите от самото начало. Държавният секретар си дава сметка, че успехът на цялото дело много зависи от това дали ще успеят да подпишат договора до края на текущата сесия на конгреса, докато многобройните противници на администрацията мобилизират своите сили.

Държавният секретар на САЩ Сюард

Преди да съобщят условията на съглашението в Санкт Петербург, Стекл и Сюард си разменят ноти, чийто текст видимо е съгласуван предварително. В нотата от 23 март държавният секретар настоява твърдо, че отстъпването на територии “се признава за свободно и изчистено от всякакви ограничения, привилегии или права на владение” и че това условие трябва да се разглежда като ултимативно.“С одобрението на президента” Сюард изразява съгласие да се добавят като плащане за отстъпването на руските владения още 200 хил. долара. В своята ответна нота от 25 март Стекл потвърждава съгласието с предложението на американската страна.

В същия ден според съгласуването със Сюард руският посланик изпраща от държавния департамент шифрована телеграма до А.М Горчаков в С. Петербург, в която подробно излага условията на договора и иска пълномощия за неговото подписване. “Ако получа отговор в течение на шест дни, отбелязва Стекл, договорът може да бъде подписан и след седмица да бъде утвърден от сената. Най-просто телеграфно разрешение да се подпише договорът, както ми каза Сюард, ще съответства на формалните пълномощия”.

Още на 16 (28) март министърът утвърждава проекта на ответната телеграма от Стекл с разрешение да сключи договор за продажбата на Руска Америка за 7 млн. долара без по-нататъшно съгласуване, а на следващия ден вечерта руският посланик се явява в дома на Сюард на площад “Лафайет”. Последвалата беседа е описана изразително от сина на Сюард - Фредерик: “В петък вечерта на 29 март У. Сюард играеше вкъщи вист... когато обявиха идването на посланика.

“Получих донесение, г-н Сюард, от моето правителство по телефона. Императорът дава своето съгласие за отстъпването. Ако Вие искате, утре аз ще дойда в департамента, и ние ще можем да сключим договора”.

С усмивка на удовлетворение Сюард отмести стола за вист и каза: “Защо да чакаме до утре, г-н Стекл? Дайте да сключим договора днес вечерта”. “Но Вашият департамент е затворен. Вие нямате помощници, и моите секретари са пръснати из града” (възрази с изумление Стекл - Н.Б.). “Не се безпокойте за това - отговори Сюард - ако Вие съберете членовете на Вашата мисия до полунощ, ще ме намерите да Ви очаквам в департамента, който ще бъде отворен и готов за работа”.

След по-малко от два часа прозорците на държавния департамент бяха осветени и работата там вървеше като в средата на деня. Към четири часа сутринта

договорът бе преписан с красиви букви и готов за изпращане в сената”.

Картина на Н. Лейтце - “Подписването на договора за продажбата на Аляска (1867 г.)

В съответствие с обичайната процедура договорът е предаден в комитета по външните работи. “Този документ - съобщава Стекл - подлежи на утвърждаване от сената и палатата на представителите, която след това е длъжна да отдели средства за плащане за покупката. Доколкото сесията на конгреса завърши на 30 март, президентът свиква извънредна изпълнителна сесия на сената”.

Пълната неочакваност на сключването на договора от 18 (30) март 1867 г. (за преговорите на държавния секретар Сюард с руския посланик Стекл са знаели само тесен кръг лица вътре в правителството), широкото недоволство в САЩ от вътрешната политика на президента Джонсън, отсъствието на достоверна информация за далечната северна територия - всичко това не е могло да не затрудни правилната оценка за новата придобивка.

Още при публикуването на първите съобщения за покупката на Руска Америка в редица американски вестници се появяват насмешки и язвителни забележки. Журналистите се съревновават в остроумия: “Глупостта на Сюард”, “Зоопаркът на полярните мечки на Джонсън”, “Морже-Русия” (Walrussia, от walrus - морж и Russia= на Русия), “Сюардовият сандък с лед” и пр. Особено е усърден “Ню-Йорк дейли трибюн”, чийто редактор Г. Грили е решителен противник на администрацията на Джонсън - Сюард.

Позицията, подета от авторитетния Нюйоркски вестник, оказва влияние не само на съвременниците, включително на добре осведомените дипломати, но и

на следващите историци. Както Стекл, така и английският посланик във Вашингтон Ф. Брюс съобщават за сериозна опозиция срещу договора и препращат на своите правителства съответните статии от “Ню-Йорк дейли трибюн”. Въз основа именно на публикациите в този вестник, изпратени в С. Петербург от Стекл, проф. С.Б. Окун в своето време стига до извода, че повечето американски вестници се изказват срещу купуването и водят “бясна кампания” против договора. Версията за отрицателно отношение на обществеността в Съединените щати към покупката на Руска Америка и негативната оценка за договора през 1867 г. получават широко разпространение и в американската историография.

Едва през 1934 г. въз основа на по-внимателен, макар и съвсем не всестранен анализ на материалите от пресата (на първо място от вестниците в тихоокеанските щати) Т. Бейли посочва несъстоятелността на легендата за “глупостта на Сюард”и враждебното отношение на американската преса към договора от 1867 г.

Най-пълно отношението на пресата в САЩ към купуването на Аляска е отразено в дисертацията на Р. Нейнхерц, който е анализирал 76 вестника (!). Най-значителната група (31) безапелационно поддържа договора, 24 пишат против, а 20 заемат неутрална позиция.

Като цяло в днешно време всички най-осведомени изследователи не се съмняват, че американската общественост не е била настроена срещу присъединяването на Руска Америка.

Съдбата на договора обаче зависи не толкова от реакцията на пресата и обществеността, а на първо място от решението на сената и особено от позицията на членовете на сенатския комитет по външните работи. В състава на комитета по това време влизат: Ч. Самнър (Масачусетс) - председател, С. Камерън (Пенсилвания), У. Фесендън (Мен), Дж. Харлън (Айова), О. Мортън (Индиана), Дж. Патерсън (Ню-Хемпшир), Р. Джонсън (Мериленд). Лесно е да се забележи, че представителите на Северо-Изтока е трябвало да решават въпроса за присъединяването на територия, от която са заинтересовани преди всичко тихоокеанските щати. Освен това, мнозинството явно недолюбва своя бивш колега - държавния серетар Сюард.

Решителен противник на договора в частност е сенаторът Фесенден, наричащ придобитата територия Сюардовата ферма. В хода на обсъждането язвителният сенатор отбелязва, че е готов да поддържа договора, но “при едно допълнително условие: да бъде заставен държавният секретар да живее там, а руското правителство - да го издържа”. Шегата на Фесенден предизвиква всеобщо одобрение и сенатор Джонсън изразява увереност, че подобно предложение “ще бъде прието единогласно”.

Впрочем, не очевидната неприязън към администрацията на Джонсън - Сюърд и не язвителните шеги на Фесендън са определили отношението на членовете на комитета към новия договор. Повечето сенатори, и на първо място Самнър, се ръководят от обективните данни и реалните изгоди от придобиването на Руска Америка.

Нещо повече, като се отчита влиянието на Самнър в комитета по външните работи и в сената, именно неговата позиция по отношение на договора става решаваща. Първоначално председателят на комитета по външните работи предлага дори да се снеме договора от обсъждане, тъй като той уж няма шансове за успех. По-нататък обаче възгледите на Самнър търпят сериозни промени и на 8 април 1867 г. той вече се изказва като решителен привърженик на ратифицирането на договора с Русия. Промяната на позицията на Самнър не е случайна, а става в резултат на внимателно изучаване на въпроса с привличане на огромен фактически материал. Важна роля играе и помощта, оказана на сенатори от страна на лицата, най-осведомени за положението на нещата в Тихоокеанския север, включително на експертите от Смитсоновия институт. Мненията на влиятелни американци, включително на известния учен Ж. Агасис, не може да не окажат влияние върху Самнър и неговите колеги. Добре осведомените експерти представят убедителни свидетелства за действителната ценност на придобитите територии.

Всичко това укрепва съществено позициите на привържениците на договора и окончателно убеждава Самнър във важността на присъединяването на Руска Америка. В резултат на това вече на 8 април Комитетът по външните работи решава да представи договора на сената за утвърждаване (двама от членовете на комитета се изказват против - Фесендън и Патерсън).

Същия ден Самнър представя договора на сената и произнася знаменитата си тричасова реч в поддръжка на ратификацията, която прави голямо и дори решаващо впечатление на слушателите. За ратифицирането са подадени 37 гласа, против - само два. Това са гласовете на У. Фесендън и Дж. Морил (Вермънт).

Без каквито и да било усложнения на 3 (15) май ратификацията минава в С. Петербург, а официалният обмен на ратификационните грамоти става в американската столица на 8 (20) юни 1867 г. По-нататък в съответствие с установения ред за визите- от указа на председателстващия сената, договорът е отпечатан, а след това включен в официалния сборник на законите на Руската империя.

Купувайки Руска Америка, Съединените щати, както показват последвалите събития, извършват една от най-изгодните сделки в своята история. Тази територия се оказва богата на природни ресурси, включително на нефт и злато. Тя заема изгодно стратегическо положение и осигурява преобладаващо влияние на САЩ в севера на континента и на пътя на азиатския пазар. Заедно с хавайските и Алеутските острови Аляска става стожер на влиянието на САЩ в огромно пространство на Тихия океан.

По-сложен е въпросът с оценяването на причините, по които правителството на Русия се отказва от владенията в Северна Америка. 5-те млн. долара, на които са разчитали, и 7,2 млн. долара, които са получили, не са могли разбира се да имат решаващо значение за общите разходи на Русия, надвишаващи 400 млн. рубли. Въпреки това, като отчитаме дефицита в бюджета и необходимостта от придобиване зад граница на 45 млн. рубли в течение на три години, за което пише Рейтърн на царя през есента на 1866 г., тази сума е могла да представлява определен интерес.

Доста по-голямо, но също не решаващо значение при определянето на съдбата на Аляска има външната заплаха, в това число и експанзията на Съединените щати.

Работата е там, че външната заплаха за руските владения в Северна Америка е съществувала в течение на много години. Тя е била много остра от страна на Англия в годините на Кримската война, а също от страна на САЩ, чиито позиции в Тихоокеанския север укрепват все повече. Заедно с това именно през 1860-те години тази заплаха отслабва малко. И въпреки че мнозина участници в “особеното заседание” (на първо място Стекл) се позовават на заплахата от страна на американците - и такава заплаха наистина съществува, в това време тя е по-скоро потенциална, отколкото реална.

Средата на 1860-те години се оказва пик на руско-американското сближаване, а продажбата на Аляска се разглежда от ръководителите на руското правителство преди всичко в светлината на отстраняването на центъра на възможни противоречия в бъдеще и укрепването на фактическия съюз между двете велики държави. На това пряко се позовават и великият княз Константин, и Рейтерн, и Стекл.

Именно тези общополитически съображения, подкрепени със стратегически мотиви, излизат на преден план, както ни се струва, и стават главни. Отдавнашната идея за континентално, а не морско, бъдеще на Русия, отказът от придобиване на далечни задморски територии и съсредоточаването на вниманието върху укрепването на позициите в Далечния Изток (особено в района на р. Амур) придобиват все по-голямо значение. Да напомним, че още Александър I и К.В. Неселроде отклоняват предложението за приемането на Хавайските острови в руско разпореждане, а след това се отказват от разширяването на границите на Руската Америка на континента. В средата на 1860-те години идеята за “континентално” бъдеще на Русия получава практически израз в продажбата на Аляска на Съединените щати.

Из Договораза продажбата на полуостров Аляска от Русия на Съединените щати на Америка

18 (30) март 1867 г.

Раздел I

Негово величество императорът Всеруски с това се задължава незабавно след размяната на ратификациите да отстъпи на Северо-Американските съединени щати с върховно право над нея цялата територия, владеена сега от негово величество на Американския континент, а също прилежащите към нея острови. Посочената територия се разполага в по-долу отбелязаните географски граници, а именно: за източна граница служи разграничителната линия между руските и Британските владения в Северна Америка, както тази линия е постановена с конвенцията, сключена между Русия и Великобритания на 16/28 февруари 1825 г. и както тя е определена в раздели III и IV от посочената конвенция, а именно:

[...]Западната граница на отстъпените територии минава през точка в Беринговия пролив под шестдесет и петия градус и тридесет и пет минути северна ширина в нейното пресичане с меридиана, отделящ на равно разстояние островите Крузенщерн или Игналук от остров Романов или Нанарбук, и се насочва по права линия безгранично на север, докато тя не се загуби съвсем в Ледовития океан. Започвайки от същата изходна точка, тази западна граница върви от там почти в югозападна посока през Беринговия пролив и Берингово море, така че тя минава на равно разстояние между северозападния край на остров Св. Лаврентий и югоизточния край на Чукотския нос до меридиана на сто седемдесет и два градуса западна дължина; от този пункт, започвайки от пресечната точка с този меридиан, границата върви в югозападна посока, минивайки на равно разстояние между остров Ату и остров Купър, лежащи в групата на малките Командорски острови в Северния Тихи океан, до меридиана на сто деветдесет и три градуса западна дължина, и по този начин включва в отстъпената територия всички Алеутски острови, лежащи на изток от този меридиан. […]

Раздел III

Жителите в отстъпените територии могат по свое желание да се върнат в Русия в тригодишен срок, запазвайки своята националност, но ако предпочитат да останат в отстъпената страна, то те (с изключение обаче на дивите туземни племена) трябва да бъдат допуснати да ползват всички права, преимущества и привилегии, които са предоставени на гражданите на Съединените щати, и трябва да им се оказва помощ и покровителство за пълно ползване на свободата, правото на собственост и изповядване на своята вяра. А дивите племена ще са подчинени на законите и правилата, които от време на време може да бъдат постановявани от Съединените щати по отношение на туземните племена на тази територия. [...]

Раздел V

Незабавно след размяната на ратификациите на тази конвенция всички укрепления или военни постове, намиращи се в отстъпените територии, се предават на пълномощник на Съединените щати, и всички руски войски, разположени на тази територия, се извеждат в удобен за двете страни срок.

Раздел VI

На основание на вишепостановената отстъпка Съединените щати се задължават да заплатят в хазнатавъв Вашингтон в десетмесечен срок от времето на размяната на ратификациите на тази конвенция на дипломатически представител или на друго лице, упълномощено надлежно от негово величество Всеруския император, седем милиона и двеста хиляди долара в златни монети. Постановената по-горе отстъпка на територия и върховните права върху нея с това се признава за свободна и извадена от всякакви ограничения, привилегии или владетелски права на Руски или други компании, учредени със законен или друг ред, с изключение само на правата на собственост, принадлежащи на частни лица, и тази отстъпка, установена с това, включва в себе си всички права и привилегии, които сега принадлежат на Русия в посочената територия, в нейните владения и притежания. [...]

Учредено във Вашингтон на 18⁄30 март хиляда осемстотин шестдесет и седма година.

(М. п.) (подпис) Едуард Стекл

(М. п.) (подпис) Уилям Г. Сюард

https://ru.wikisource.org

Превод от руски Велиана Христова