/Поглед.инфо/ Повече от тридесет години съществуване на нацията, държавата и общество като буржоазно капиталистически би трябвало да ни дадат да разберем, че т. нар. “демокрация” съвсем не означава народовластие, а прикриване на истинския собственик на държавата, който определя на кого да възложи държавното управление чрез властта, която също му принадлежи.
Но не сме го разбрали.
Иначе нямаше партийни водачи и обявяващите се за леви анализатори да повтарят в упоение и захлас, че държавата ни е олигархична и че постоянно се нарушава конституцията, като не се позволява народната воля да се изрази чрез допитвания и съобразно нея да се реши един или друг важен политически или икономически проблем. Възмущават се тези наши хубостници, че олигарсите станали прекалено много и са окупирали държавата и си правят, каквото си искат. И че това било характерна за българската реалност само, защото такъв ни бил националният характер. В “белите държави”, от които сме на огромни разстояния, е съвсем различно.
Тези приказки изглеждат твърде смели (на това се надяват тези, които ги произнасят!), верни и убедителни. Но са си чисто празнословие.
Капитализмът днес е олигархичен, защото се изпълни сливането на банковия и индустриалния капитал и по същество се формира в една или друга степен монополизирана икономика. Капиталът се владее от малко субекти, държащи го във всичките му проявления и въплъщения. При това сливане държавата автоматично попада под прякото и неотменимо негово влияние, докато самата тя се слее с капитала. Или капиталът се разтвори в нея. При това положение той фактически си присвоява държавата, поради което не позволява друг да я управлява. Е, все още това не е оформено в законодателен материал, но и то ще стане скоро.
Членството ни в Европейския съюз пък ни поставя в друга, вече политическа зависимост, което ограничава нашия суверенитет, но глобалният капитал си присвоява нашата държава. Това става чрез нашия, който е част от глобалния. Хората, които държат този капитал, могат да бъдат наречени олигарси, мафиоти и какво ли не още, но това няма никакво значение, защото те не са такива в досегашния смисъл на думите. Отрицателният им смисъл постепенно е придобивал все повече неутрално значение или не се проумява реалното съдържание на капитала, за да бъдат и по някакъв начин, който би бил и официален, употребявани в този свой нов смисъл.
Още с настъпването на либералните промени, когато е извършена контрареволюцията, за да се реставрира капитализмът, се прояви едно явление, което много възмущаваше многострадалния народ: купуването на гласове на изборите. Според мене възмущението се възбуждаше от това, че изпълнители на купуването са хора лумпени, престъпници, необразовани. На тях им даваха парите и им поставяха задачата да намерят хора, които срещу възнаграждение ще гласуват за определена партия.
Голям вой и голяма борба започна с купуването на гласове. Но единственият резултат, който тази борба постигна, е да смени изпълнителите и те да не са вече предишните прокъсани ентусиасти, които и на български трудно говореха. Хората се смениха. Защото гласовете се купуват не от партийките, които жадуват да влязат във властта, а от тези, които реално държат властта и само търсят политическия субект, който да поеме видимото и представително управление.
Капиталът не може да бъде дискредитиран с обвинения, че върши нещо, което си е чисто негова работа и задължение. Той е длъжен да постави политически субект, който формално да го представлява да функционира спокойно и нормално и по-бързо да нараства.
За да стане възможно това, е задължително държавата да е спокойна, сравнително добре организирана, да няма вълнения, протести, бунтове, постоянни недоволства. Следователно, всичко, от което се нуждае капиталът и го поставя като задача и цел на властта, трябва да се изпълни. Неговият интерес е най-важен и определящ, а значи интересът на политическият субект е длъжен да се нагоди към този на капитала. Партията няма свободен избор; тя е само изпълнител, а не определя сама как да е устроена и как да функционира държавата и какво да бъде поведението на обществото.
Капиталът дава все пак някаква свобода на партията да възприема и разбира интереса на капитала и да го съобразява със своя интерес. Проблемът е тя да осъзнае тези граници и да не ги нарушава никога. Иначе ще бъде незабавно наказана.
Напълно естествено е капиталът да възлага властта на дясна партия. Към десните партии трябва да се причислят и социалдемократическите, въпреки че те се определят като леви. Но те са десни, защото са за запазването на капиталистическата система, но призовават за нейното усъвършенстване и за малко повече социална политика. Тези партии са удобни на капитала, понеже тяхната социална идеология е за него необходим коректив и напомняне, че от време на време трябва да се правят отстъпки на бедните и социално слабите, да се увеличават заплатите и пенсиите, за да се запазва социалният мир. Но десните са тези, които изразяват неговите интереси.
През Модерната епоха капиталът винаги е бил собственик на държавата, но е бил по-предпазлив в претенциите си. Формулата на Просвещението, че властта произлиза от народа и принадлежи на народа, него го удовлетворява като необходимо прикритие на реалностите с цел запазване илюзията, че демокрацията е възможна и се осъществява, като се въплъщава във властта на народа. Но властта произлиза от народа и принадлежи на народа, само докато се провеждат избори и чрез избори се посочва политическият субект, който ще управлява. Народът е доволен, че именно неговият глас и неговата воля се зачита изцяло. Тази илюзия се подхранва най-вече в случаите, когато изборите се печелят от партии с лява ориентация или с допускането на такива партии да влизат в широки или по-тесни коалиции с десни партии. Чрез подобни коалиции е доказва важен демократичен принцип и се подсилва илюзията за народовластие.
Но от края на ХХ век капиталът, усещайки заплахата на приближаващия се край на неговата социално-политическа система, става изключително ревнив към властта и все повече изземва правото на народа да я притежава, понеже произлизала от него. Формулата остава в конституциите на буржоазните държави в Европа, но вече се пренебрегва драстично – макар че не се преминава границата и конституциите на се суспендират и не се въвежда диктатурата като форма на управление. Не е необходимо. Много по-удобно е скрито да промениш начините на определяне кому да се възложи представителна власт, за да управлява от името и по поръчение на капитала, вместо да правиш груби демонстрации. Илюзията за т. нар. “народовластие” се съхранява напълно, макар че се променя реалността. И това понятие е напълно изгубило смисъла и съдържанието, което някога са му придавали. Или са въобразявали, че означава “власт на народа”.
Ние днес живеем сякаш в две реалности: едната е идеологическата, внушена ни от пропагандата, че трябва да си мислим за демокрацията като обичайно състояние на нашата държава и че всяко отклонение от въпросната демокрация е недопустимо и трябва да да го възпираме с общи усилия; втората реалност е истинската, но тя още не е осъзната като такава, защото наслояванията за първата все още не са изтрити и са много силно въздействащи.
Тази реалност е, че собственикът на държавата е капиталът и той решава всичко.
Но това означава да ревизираме, за да не се заблуждаваме, принципите на традиционната буржоазна държава с нейното разделение на властите и тяхната независимост една от друга; към това да добавим и т. нар. “върховенство на закона”, свобода на словото и мненията, на убежденията.
Формулата “собственик на държавата е капиталът” доста опростява политическия характер на нашия живот, но затова пък е достатъчно вярна, за да може чрез нея да се анализира и оценява времето, епохата. Държавата и обществото са организирани просто и ясно и няма как да сгрешиш в преценките на случващото се в тях, ако прилагаш въпросната формула. Защото по нея функционират, стават все по-егоистични и все по-малко социални и загрижени за бедните и слабите. Можем лесно да прогнозираме поне близкото бъдеще, поведението на политическите партии, действията на икономическите субекти и как ще се държи държавата ни в европейския и световния геополитически контекст.
Това означава, че не бива да се надяваме на “демокрацията”, защото тя вече и формално е премахната от държавата, а решенията се взимат и прилагат от определени субекти, за които не съществува състрадание, солидарност, обществено мнение... Това се вижда в нашата реалност. Тези, които призовават да се възстанови демокрацията и да се отчита волята на народа, са малко или много провокатори и клакьори на капитала, за да не се избързва с политическите решения и действия. И за да поддържа илюзията за благородството на капитализма.
Бих искал да вярвам, че сега обществото ни по-бързо ще види с очите си какво представляват буржоазното общество и капитализмът.
