/Поглед.инфо/ Първичната индустриализация на Япония и формирането на „дзайбацу“ от ерата Мейджи

Първоначално държавата е инвеститорът - с държавни средства се изграждат първите промишлени предприятия при това не само в минната промишленост, стоманодобива и корабостроенето, но също така и в леката промишленост – текстилна и друга. Т.е. тя играе ролята на липсващия в обществото предприемач. Държавата е и тази, която финансира създаването на съответната инфраструктура - железопътни линии, пътища, поща и телеграф. Пример за това е строежът на жп линия между Токио и Йокохама през 1870-1872 год.

Но държавата е и собственикът, и операторът на създадените предприятия. И накрая тя е и потребителят, тъй като в първоначалния период индустриалната продукция, като се почне от текстилната промишленост(униформи за армията) и се стигне до корабостроене и машини(кораби и оръдия), се изкупува именно от нея.

Несъмнено това участие на държавата в икономическия живот не е абсолютно, тъй като относителният дял на същата не е доминиращ нито като инвестиции, нито като общо потребление. По-скоро ролята и в индустриализацията и модернизацията е тази на ядрото, около което „кристализира“ новият технологически начин на производство.

Естествено пред Япония стои проблемът за усвояване на модерните индустриални технологии.Интересен е момента на развитие на т.нар. „хибридни технологии“, т.е. в рамките на производствения процес се съчетават както „традиционни“, т.е.“занаятчийски, манифактурни технологии“, така и индустриални такива. В тази обстановка в производствените организации присъстват както традиционните занятчии –„щокунин“( 職人), така и индустриални работници – „шокко:“(職工).

Начало на процес на приватизация

Междувременно в Япония през 80-те години започва процес на приватизация. Както коментира по този повод изследователят Родни Кларк „Макар че правителството е задължено по необходимост да заеме водеща роля за създаване на индустрията,

съществуват идеологически и практически причини защо по-нататъшното индустриално развитие се предава в частни ръце. На Запад, от който Япония се стреми да взима пример, доминира епохата на „laissez-faire“ и на капитализма. Идеята, че правителствата трябва да оперират промишлеността в името на националната полза не е широкоразпространена...Японците не са могли да не осъзнаят, че в цивилизацията, към която те се стремят, чудесните продукти и процеси на просветения Запад основно са призвеждани от отделни хора и групи, независимо от правителството в името на собствената си печалба...Алтернативата, че държавата сама може не само да стартира индустрията, но и да оперира, е идея на бъдещето“.(цит. по RodneyClark.TheJapaneseCompany.CharlesE. TuttleCompany.Tokyo 1979, p.20-21).

Оттеглянето на държавата от това да бъде собственик и оператор на изградените от нея предприятия е причинено и от финансовите трудности, които изпитва правителството. През целия период след вземането на властта то страда от недостатък на средства.То прибягва към печатане на пари, но това води до инфлация.През 1880 год. кризата става постоянна. Цените на ориза се вдигат два пъти само за един кратък период от три години.Новият финансов министър Мацуката Масайоши(松方正義) решава да вдигне данъците по отношение на стоките, да прекрати по-нататъшното инвестиране в индустрията и да продаде формираните предприятия в частни ръце. Целта е със средствата да се купят ценни метали, които да бъдат използвани като резерв за създадената през 1882 год. Банка на Япония – „нихон гинко:(日本銀行) .От своя страна целта е тя да пусне в обръщение банкноти, които да могат да бъдат конвертирани в злато.Политиката на Мацуката създава т.нар. „дефлация Мацуката“.

Цената, на която са продадени предприятията, е много по-ниска от инвестираните средства. Много от купувачите са близки до правителствените кръгове. Фактически през 80-те години на 19-ти век в Япония се наблюдава бум на създаване на частни фирми и предприятия, който бум е поддържан от държавата.

Именно с държавна подкрепа се създават мощни предприемачи, които формират т.нар. „дзайбацу“(財閥), т.е. първите финансово-промишлени групи.Показателен е случаят с Ивасаки Ятаро:(岩崎弥太郎), родоначалник на дзайбацу Мицубиши(三菱). Ивасаки Ятаро:(1835-1885) е амбулантен търговец – „сейшо:( 政商) от Тоса, който използвайки връзки сред видни фигури на правителството Мейджи успява да стане собственик на корабна компания.Той получава значителна поддръжка от държавата при получаване на корабите, а също така договори за превозване. Създава линията Ниппон ю:сен гайшя(日本郵船会社), която влиза в остра конкуренция с “Кьо:до: уню кайшя(共同運輸会社), която е представител на друг „дзайбацу“ – Мицуи( 三井財閥). Развива дейност в много области – търговия, въгледобив, банково дело и корабостроене, с което създава групата Мицубиши.

Друг случай на създаване на „дзайбацу“ е този на Мицуи(三井). Първоначално търговецът – „го:шо:(豪商) Мицуи Такатоши създава търговски дом още в 17-ти век. Този търговски дом търгува с кимона, занимава се с обмен на пари и други дейности в Едо, Киото и Осака. По времето на Токугава в Мицуи наемат като „мениджър“ – „банто:(番頭) Миномура Ридзаемон. Благодарение на неговите усилия и умения Мицуи се превръща в най-могъщата „дзайбацу“ на Япония през епохата Мейджи.

Миномура Ридзаемон остава в историята на Япония като човекът създал водещата японска „дзайбацу“ – финансово-промишлена група до края на Втората Световна война – Мицуи дзайбацу.Още през 1876 год е създадена Банката Мицуи – „Мицуи гинко:“( 三井銀行), а също така търговската фирма „Мицуи Буссан“( 三井物産). „Мицуи Буссан“ става първата японска „общотърговска компания – „со:го: шошя“( 総合商社), както и след време първата японска глобална фирма.

Друг случай на формиране на „дзайбацу“ в епохата Мейджи е този на Хиросе Сайхей (広瀬 宰平), чиято дейност е в основата на създаването на „дзайбацу“ Сумитомо.

Сумитомо „дзайбацу“(住友財閥) е смятан за една от най-старите финансово.промишлени групи в свет, чиято история датира още от 16-ти век, когато е създадена „Сумитомоке“( 住友家) – домът Сумитомо, занимаващ се с добив и обработка на медна руда. Хиросе Сайхей е назначен за „мениджър“ – „шихайджин(支配人) на „Бесши до:дзан( 別子銅山) – Медна мина Бесши, където той внедрява съвременна технология на добив и обработка. Съдейства за диверсификация на стопанските структури, като по този начин слага началото на дзайбацу Сумитомо.

Важни фигури, които, без самите те да формират собствени стопански структури, съдействат за осъществяване на индустриализацията чрез създаването на множество японски фирми са, например, виконт Шибусава Ейичи (渋沢栄一), близък приятел на Миномура и първи ръководител на Банката на Япония и Годай Томоацу(五代友厚).

Необходимо е да се подчертае, че в рамките на целия този период върви ожесточена конкурентна борба, която води до това, че много от първоначалните предприемачи прекратяват своята дейност като броят им постоянно намалява и значими капитали и активи се съсредоточават в ръцете на все по-малко хора.

Японският икономически бум по време на Първата световна война и новата вълна „дзайбацу“ от ерата Тайшьо:

Със започването на Първата Световна война икономиката на Япония бележи значителен бум. Войната напълно въвлича материалните и човешките ресурси на страните от Европа и САЩ в „ненаситната си паст“. В този период Великобритания, Франция, Холандия са метрополии на колониални империи, значителна част от които са разположени в Азия – Индия, Холандска Индия, Индокитай и много други. Филипините са зависима територия на САЩ. Практически като се изключат Япония и Тайланд, всички останали азиатски страни са колонии или както е в случая с Китай – полуколонии на Запада.

Във военната обстановка, резултат от Първата Световна война, страните от Азия, включително и Япония са лишени от индустриални продукти, идващи от Западна Европа и САЩ. Тази липса поражда търсене на японски индустриални стоки, както в план вътрешен пазар, но така и в план азиатски пазари.През 1914 - 1918 год. японският износ нараства три пъти, като част от него, макар и неголяма, се насочва даже към Европа.

“Дзайбацу” от епохата Тайшо – „Тайшо: дзайбацу“ (大正財閥)

В разгледания период следва да се отбележи още един момент – раждането на т.нар. „Дзайбацу от епохата Тайшо“ - „Тайшо: дзайбацу“(大正財閥). Става дума за създаването на нови финансово-промишлени групи, родили се в условията на военния бум. Сред тях е характерен примерът на „Номура дзайбацу“(野村財閥). Започва се през 1918 година с появата на банката О:сака номура гинко:(大阪野村銀行). През 1922 година е формирана партньорско дружество Номура го:мей гайша(野村合名会社), а през 1925 год. застрахователно дружество Номура шо:кен(野村證券). Групата се занимава с търговия, застрахователно дело, машиностроене и текстил.

Могат да се изброят и други такива групи като:

  • „Кухара дзайбацу“(久原財閥) – Групата е родена е през 1912 година. Основните области на дейност са минно дело, химия, машиностроене и други;

  • Судзуки шо:тен(鈴木商店) – тази група се създава на основата на регистрираната още през 1874 година фирма „Судзуки шотен“, изградена от Судзуки Иваджиро:. През 1915 година на практика започва създаването на групата със закупуването на корабостроителницата „Харима дзо:сеншо“

(播磨造船所) и фирмата Нипон киндзоку ко:гьо:(日本金属工業);

  • Нецу дзайбацу(根津財閥) – тази група е създадена от т.нар. „Крал на частната железница“ Нецу Кайичиро;

  • Фукудзава дзайбацу(福沢財閥)–създадена е от т.нар. „Крал на електричеството“ в Япония-Нихон-но денрьоку о:(日本の電力王) – Фукудзава Момос/у/ке;

  • Кавасаки дзайбацу(川崎財閥) известна още като Ко:бе кавасаки дзайбацу(神戸川崎財閥). Създадена е от барон Кавасаки Шо:дзо: през 1912 година.

При това с особени темпове се развива именно тежката промишленост, която дотогава почти не издържа силната конкуренция на напредналия Запад, представена основно от формираните вече финансово-промишлени групировки „дзайбацу“(財閥).

Краят на военновремения икономически бум на Япония и депресията на 20-те години на ХХ век в началото на епохата Шьо:ва

Икономическият бум в Япония, предизвикан от Първата Световна война, свършва през 1920 година, когато се наблюдава колапс на фондовия пазар. Този колапс слага началото на продължителна рецесия, която доминира Страната на изгряващото слънце през 20-те години на ХХ век.

Крахът на фондовия пазар води до срив на цените на такива стоки като коприна и ориз. Това от своя страна предизвиква финансови трудности сред фирмите, заети с такава търговия и банките, които ги кредитират. В резултат на това Судзуки шотен банкрутира, а Тайванската банка, която кредитира Судзуки е на границата на фалита. Редовите вложители, уплашени от развоя на събитията започват да изтеглят своите вноски и това поставя под удар цялата финнасова система. Банката на Япония с цел да се преодолее финансовата криза е принудена да отпуска специални кредити.

Същевременно още от самото начало на 20-те години на ХХ век европейските метрополии започват да се възстановяват от военната разруха. Те се връщат „икономически“ в своите колонии и промишлените им стоки отново се появяват на азиатските пазари. Тъй като не може да издържи на конкуренцията японската металургична и металообработваща промишленост, химията и машиностроенето навлизат в тежка рецесия. Тя се усложнява и от факта, че в резултат на т.нар. Вашингтонска Конференция за разоръжаване на флотата през 1921-22 год., са установени съотношенията 5:5:3 по отношение на количеството кораби, които трябва да притежават Великобритания, САЩ и Япония в АТР(Азиатско-тихоокеанския регион). Като следствие започват съкращения във флота. Това намалява значително държавните поръчки на военна продукция.

Депресията причинява множество фалити на малки фирми, които са „погълнати“ от големите корпорации.Това засилва процеса на концентрация на капитала в Япония. С цел да устоят на кризисните явления редица от тези корпорации започват да формират картели. Картелизирането всъщност започва още преди кризата, като през 1914 година се наблюдават седем картела. 12 са формирани в периода 1915-1926 год. и 12 само за три години между 1927 и 1929 год.(вж. Мишима Ясуо/三島康夫/, „Управлението в периода Тайшо: и първата половина на Шо:ва/大正-昭和前期の経営/ в „История на японското управление“-Нихон кейей-ши/日本経営史/, Киото/京都/, Издателство Минерва шо:бо:/ミネルバ書房/, 1980, с.142-204.)

Междувременно правителството решава да „рационализира“ промишлеността чрез стабилизиране на взаимодействията. В тази връзка се приема т.нар. Закон за контрол на стратегическите индустрии – Джю:йо: сангьо: то:сей хо:(重要産業統制法). Този закон изисква картелите в определени отрасли да бъдат регистрирани. Нещо повече, според закона, ако по-голяма част от фирмите в даден отрасъл са включени в картела и 2/3 от тях изразят съгласие, на картела се разрешава да принуди всички останали фирми да се присъединят към картелното споразумение.

Макар че законът се прилага рядко той създава „про-картелна“ атмосфера в японската икономика. Като резултат от това през 1937 година, когато се започва откритата война на Япония срещу Китай в страната съществуват 1 173 различни индустриални асоциации и 107 картела(вж. в HirschmeierJohannes, YuiTsunehiko. TheDevelopmentofJapaneseBusiness 1600-1973. London, GeorgeAllen&Unwin, 1975).

Други мероприятия, които провежда правителството с цел да стимулира търсенето, а оттук и съживяването на икономиката е провеждането на кампании от типа „Купувай японски стоки“. Но всичко това се оказва недостатъчно.

„Черният четвъртък“ - 24-ти октомври 1929 год. на Ню Йоркската фондова борса, започнал с рязко снижаване на цените на акциите, стартира най-значимата световна криза дотогава в световната история - „Великата депресия от 1929-1933 год. , която оказва силно влияние и върху Япония. Цените на ориза и коприната се сриват. Износът пада почти на половина. В страната расте безработицата и социалното напрежение. В тези условия започва през 1930 год. Лондонската морска конференция, която трябва да стане продължение на Вашингтонската конференция от 1921-22 год. Японското правителство желае да вдигне съотношението на флота между Великобритания, САЩ и Япония до 10:10:7, но не успява напълно в плановете си. Това води до терористични действия от страна на ултранационалистически сили, при което е убит министър-председателят Хамагучи Осачи(濱口雄幸). В страната започва да нараства влиянието на военните.

Икономическият растеж през 30-те години, породен от военното строителство

През 1931 година се стига до т.нар. Манчжурски инцидент – Маншу: джихен(満州事変), известен още като Мукденски инцидент, при който японската армия овладява североизточната провинция на Китай и създава там марионетната държава Манчжоу-го.

Постепенно Страната на изгряващото слънце тръгва по пътя на милитаризацията. В икономически план това означава нарастване на закупките от страна на армията и флота, Министерството на транспорта, Министерството на телекомуникациите и други държавни институции.

Това търсене води до растеж на производството от страна на машиностроенето, корабостроенето, автомобилостроенето, самолетостроенето, телекомуникациите и други. При това от страна на държавата се толерират преди всичко японските фирми, въпреки недоброто качество и цени на продуктите по сравнение с конкурентните чужди фирми.

От друга страна правителството стартира технологическа подкрепа на промишлеността, изразяваща се в това, че от държавните лаборатории, арсенали и други се предават технологии и се пращат специалисти в частните фирми. Специални закони са приети, насочени в поддръжка на металургичната, автомобилната и някои други отрасли.

В резултат на горепосоченото търсене в началото на 30-те години икономиката на Япония започва да излиза от рецесията на 20-те години. Новият финансов министър Такахаши Корекийо(高橋是清) стартира експанзионистична фискална политика, с помощта на която започва относително успешно да се преодолява депресията.

Междувременно йената пада спрямо световните валути, което засилва търсенето на заместители на вносните стоки.Особено в благоприятно положение са отраслите на тежката промишленост, които бележат изключителен растеж.В тези условия се засилва и износа извън Япония – основно в Корея, Тайван, Китай, но също така частично и в други страни на Азия – Индия, Индонезия и даже в неголеми количества в Европа и САЩ.

За десетилетието от 1934 до 1944 год. производството на стомана в Япония се удвоява, а производството на машиностроителната продукция се увеличава цели 4 пъти.Относителният дял на тежката промишленост в общото производство от 33.9% през 1931 год. се унеличава на 55.8% през 1937 год. и на 70.2% през 1942 год.(вж. в Миядзаки Масаясу/宮崎正康/ и Ито Осаму/伊藤修/ „Промишленост и предприятия по време и след войната“ - Сенджи сенго-но сангьо:то кигьо:/戦時戦後の産業と企業/ в серията „История на японската икономика“/日本経済史シリー一ズ/, Изд. Иванами шотен/岩波書店/, 1989, с. 165-235.

Появата на „Новите дзайбацу“ - „Шинко: дзайбацу“(新興財閥).

В рамките на този период в Япония се формират нови промишлени групировки, които не достигат размерите на старите финансово-промишлени групи, особено 4-те големи, но въпреки това демонстрират значителна динамика и технологически достижения. Като правило техни основатели са инженери, демонстрирали не само предприемачески, но и инженерни способности. Несъмнено един ключов фактор за успеха на тези „нови дзайбацу“ е военното строителство, както и започналата война с Китай през 1937 година. Сред тези предприемаче следва да се споменат такива като:

- Айкава Йошисуке(鮎川 義介), който формира през 30-те години концернът Нисан(日産コンツェルン), в който влизат такива фирми като Нисан джидо:шя/日産自動車/, т.е. автомобилостроителната фирма Нисан, а също така фирмата Хитачи сейсакушо(日立製作所), Нихон кагаку(日産化学) и редица други;

- Ногучи Шитагау( 野口 遵,), който създава концерна Ничицу(日窒コンツェルン) в сферата на химическата промишленост, днес известен като „Чиссо“;

- Накаджима Чикухей(中島 知久平) – той е създател на Накаджима хико:ки кабушики гайша(中島飛行機株式会社), т.е. Авиостроителна фирма Накаджима АД, която е основен производител на самолети за японската армия и флота по време на Втората Световна война.

Централизираният икономически модел на Япония по време на Втората Световна война

Трябва да се подчертае, че сред основните страни-участници във Втората Световна война Япония се характеризира с очевидно най-нисък икономически потенциал. Тази слабост Япония се опитва да компенсира чрез създаването на централизиран мобилизационен модел на икономическа динамика. Още със започването на откритата война с Китай през 1937, но особено след началото на войната в Тихия океан след нападението на Пърл Харбър през декември 1941 година в Япония постепенно се формират ключовите насоки и механизми на този централизиран мобилизационен модел.

Правителството изисква фирмите да създадат асоциации с цел да се координират производствените планове. Като цяло над тези асоциации е Министерството на търговията и промишлеността, което координира цялостния план за развитие. Тук ще отбележим, че макар и след войната тези асоциации да са разпуснати, много от тях се реорганизират като доброволни търговски сдружения.

Японски автори като Окадзаки (вж. Окадзаки Тецуджи /岡崎哲/ в „Производствена система“ – Кигьо: систему/企業システム/ заедно с Окуно Масахиро

/奥野正寛/в серията Съвременни икономически изследвания/シリーズ現代経済研究/ в (6）Съвременната японска икономическа система/現代日本経済システムの源流/, изд. Нихон кейдзай шинбуншя/日本経済新聞社/, 1993год., с.97-144, твърдят, че някои от тези асоциации сътрудничат на правителството след Втората Световна война в рамките на провежданата от него индустриална политика. Създадената практика на макроикономическо планиране след войната, когато представители на различни икономически асоциации са включени в съвета при правителството, куриращ петгодишните макроикономически индикативни планове, води своето начало именно от опита, създаден по време на Втората Световна война.

Развитието на ФПГ на Япония след Втората световна война до днес

„Трите големи икономически демократически реформи“–„сандай кейдзай миншю кайкаку“(三大経済民主改革)

След окупацията на Япония с цел демилитаризацията и демократизацията на страната под егидата на Главната Щаб-квартира на съюзните сили се провеждат редица политически и социално-икономически реформи. В икономическата област се осъществяват т.нар. „Три големи икономически демократически реформи“–„сандай кейдзай миншю кайкаку“(三大経済民主改革). Тези реформииграят решаваща роля за трансформацията на стопанската и социалната система на страната. Първата от провежданите реформи за демилитаризация и демократизация в социално-икономическата област е т.нар. „дзайбацу кайтай“(財閥解体), т.е. разформиране на олигополистичните финансово-промишлени групировки, доколкото те се разглеждат като ключова опора за милитаризацията на Япония.

В случая се цели също да се премахне контрола от страна на различни фамилни кланове, които контролират групите. Още през ноември 1945 година се издава заповед за замразяване на капитала на 15 финансово-промишлени групировки, т.нар. “дзайбацу” като Мицуи, Мицубиши, Сумитомо, Ясуда, Асано, Фурукава и други.

През април следващата 1946 година се създава “Комитет за разпореждане с холдинговите сдружения“ – „Токушю кайшя сейри иинкай“(特集会社整理委員会), който става основен инструмент за осъществяване на „дзайбацу кайтай”. През януари 1947 година пък е приет Антимонополен закон-„Докусен кинши хо:(独占禁止法), който забранява създаването на картели, тръстове и холдинги. Приет е също закон забраняващ фирмите да закупуват собствените си акции. Тези закони засягат около 83 холдингови компании.Някои от най-големите корпорации от отделните финансово-промишлени групи даже са „разбити“ на отделни по-малки фирми. Подобни мероприятия се разглеждат като важни стъпки за разсъсредоточаване на собственост, а оттук и разсъсредоточаване на икономическа и произтичаща от нея политическа власт и доминация. Следва да се каже, че няколко години по-късно в Япония започва обратен процес, т.е. осъществява се ново обединение на корпорациите в рамките на една или друга финансово-промишлена групировка, макар и на нова основа.

Трябва да се каже, че реформата не успява също така да разсредоточи собствеността на големите компании в Япония, макар че съумява да премахне контрола от страна на мощнитеи фамилни кланове.

„Двойната структура на икономиката на Япония“ – „нихон кейдзай-но ниджю: ко:дзо:“(日本経済の二重構造)

В „Бялата книга по икономика на Япония“(経済白書) за 1957 год. за първи път се използва изразът „Двойна структура на икономиката на Япония“ – „нихон кейдзай-но ниджю: ко:дзо:“(日本経済の二重構造). Този израз отразява действителната разлика, която съществува между малките и средните фирми от една страна и големите фирми от друга.

Различията между малките и средните фирми от една страна и големите фирми от друга не е само в размера на капитала и броя на заетите, но и в използваните технологии и оборудване, общите условия на работа, равнището на заплащане и т.н. Наличие на сериозни различия, които не са в полза на малките и средни фирми, дава правото да се говори за „двойна структура“ на икономиката. Безспорно е и това, че устойчивостта на малкия бизнес, особено в случаи на неблагоприятна стопанска конюктура е значително по-ниска от тази на големите корпорации.

Редица японски правителства си поставят целта на базата на провежданата от държавата „индустриална политика“ да се осъществи постепенно ликвидиране на тези различия. Следва да се подчертае, че в Страната на изгряващото слънце се провежда широк кръг от инициирани от държавата мероприятия в поддръжка на малкия и средния бизнес. Въпреки това тези различия не само остават, но в някои случаи, се задълбочават.

Системата на „постоянните поддоставчици“ в Япония – „шитауке сейдо“

(下請け制度) и вертикалните групирания – „кейрецу“(系列)

Когато говорим за спецификите на икономиката на Япония, следва да подчертаем, че в случая с “двуетажната структура” на японското стопанство, където има “горен етаж” – големите компании и “долен етаж” – свръхмалки, малки и средни фирми, е нужно да отбележим и една друга важна особеност. Японската икономика и преди всичко японската промишленост, особено в най-динамичната сфера на нейното развитие от 50-те до края на 80-те години на ХХ век – металургия, машиностроене, автомобилостроене, електротехника, електроника и други, може да бъде представена като сбор от пирамиди. Върхът на всяка пирамида, т.е.“горния етаж”, е зает от голяма фирма. Тя е свързана чрез субконтрактни връзки с компании от “долния етаж”. Първо са тези средни по размер, от т.нар. “първи ред”. Те от своя страна са в субконтрактни отношения, т.е. такива на доставки, с по-малки фирми, тези от “втори ред”. Те пък със свръхмалки фирми(микрофирми) – тези от “трети и четвърти” ред. Фактически именно тази система на субконтрактни отношения с постоянен характер, т.нар. “шитауке сейдо” съставя скелета на японските вертикални производствени групировки, т.е. на “кейрецу”(系列).

Системата на наличие на голяма компания, състояща се от няколко монтажни предприятия, сглобяващи дошли от свръхмалки, малки и средни фирми части и детайли в готов краен продукт, се създава при особените обстоятелства на Тихоокеанската война,пкато част от Втората световна война през първата половина на 40-те години. В извънредната военна обстановка при непрекъснати американски бомбардировки се решава разсредоточаване на японската промишленост за да не успяват американците с няколко бомби да унищожават цяло производство.

С правителствена заповед се налага значителна част от производството на детайли и части да се прехвърли в малки и средни фирми, а големите да съсредоточат завършващите монтажни дейности. Така по административен начин се създава структура, превърнала се след войната в един от факторите на успеха на японската икономика, предвид изключителната гъвкавост, която създава тази система за икономиката като цяло.

„Износът на производство“ от „голямата фирма“ и възлагането му на постоянни поддоставчици взема понякога странни форми. В металургичната промишленост на поддоставчиците се възлагат дейности, които се смятат за изключително „вътрешни“, например, доставката на отливките от доменната пещ до конвертора.

Класически пример за изнасяне на част от производството извън „голямата фирма“ и предаването му на поддоставчиците е автомобилната промишленост. Произвеждана в Япония или в чужбина от японски производител лека кола се състои от около 25-30 000 отделни елемента. „Голямата фирма“ произвежда със свои сили не повече от 25-30% от необхдимите и детайли.Останалите се изработват и доставят именно от веригата от микро, малки и средни предприятия – субконтрактори по веригата.По своята съшност предприятията на „голямата фирма“ представляват монтажни заводи, където крайната продукция – автомобила, се асемблира от компоненти и възли, доставяни от „шитауке“.

Подобен тип система на постоянни поддоставчици се наблюдава и в друго важно направление на японската промишленост – електрониката и електротехниката. Производителите на отделните елементи са микро, малки и средни фирми. В заводите на „големите фирми“ се създават само някои ключови високотехнологични възли и се „асемблира“ крайния продукт.

Система на поддоставчици съществува в целия свят в много страни.Това, което различава японската система на „шитауке“ от такива по света е в няколко момента:

  • Създаването на постоянни субконтрактни връзки, на основата на което може да се говори за формиране на т.нар. „вертикални групирания“ – „кейрецу“;

  • Значителният дял на външно производство, което се изнася от „голяма фирма“;

  • Усъвършенствана система на взаимодействия, позволяваща да се използват достойнствата на „големите“ и „малките“ и значимо да се минимизират недостатъците на същите. Именно на основа на „шитауке“ се създава „системата на управление от типа „Точно навреме“

Трябва да се каже, че не само през 50-80-те години, но и през 90-те на ХХ и първото

десетилетие на ХХI век системата на „вертикалните кейрецу“ продължава да функционира, въпреки определени „шумове“, възникнали в резултат на „краха на икономиката на спекулативния бум“(бабуру кейдзай).

Даже в условията на износ на капитали и производство от страна на едрия капитал, т.е. „големите фирми“ в чужди страни, се наблюдава явлението, когато и „поддоставчиците“ също се изнасят навън в чужбина. Т.е. те създават производствени структури, чрез които да продължат да изпълняват ролята на „поддоставчици“ на съответната „голяма фирма“.

Структурната трансформация на едрия капитал в Япония

Както вече бе коментирано едрият капитал в Япония се формира в рамките на епохата Мейджи, макар корените му водят своето начало още от предходната епоха Токугава. Още тогава се създава „първата вълна дзайбацу“(財閥), т.е. финансово-промишлени групи. По-нататък в Япония има още две вълни на създаване на финансово-промишлени групи, макар и в по-малки размери от тези от първата вълна.

Ключова особеност на японските „дзайбацу“ до осъществяване на т.нар. „дзайбацу“ кайтай“(財閥解体), т.е. „разпускането на „дзайбацу“ – на финансово-промишлените конгломерати, извършено със заповед на Главнокомандващия на съюзните сили през 1947 год., е тяхния кланов характер. В центъра на големите „дзайбацу“ е „холдингова компания“ - „мочикабу кайшя“(持株会社) или „токушюкайшя“(特集会社). Контролният пакет акции на всяка холдингова компания се държи от определено семейство(клан). Например при дзайбацу „Мицуи“(三井) това е семейството Мицуи, при „Мицубиши“(三菱) това е семейството Ивасаки, при „Сумитомо“(住友) - семейството Сумитомо и т.н. При което често пъти, фирмите, чийто контролен пакет акции се държат от съответната холдингова компания, държат контролния пакет акции на други фирми, а нерядко даже група от фирми.

Разпускането на „дзайбацу“

Както вече това бе коментирано след окупацията на Япония от съюзните войски в лицето на американската армия още през 1945 година, от Главния щаб на съюзните сили се издава заповед за замразяване на капитала на 15 основни финансово-промишлени групировки - “дзайбацу”, такива като Мицуи, Мицубиши, Сумитомо, Ясуда, Асано, Фурукава и други.

През следващата 1946 година се създава “Токушюкайшя сейри иинкай”, т.е.

“Комитет за разпореждане с холдинговите сдружения”(“(特集会社整理委員会), чрез който се осъществява т.нар. “дзайбацу кайтай”, т.е. разпускане на финансово-промишлените групировки.През януари 1947 година пък е приет Закон за забрана на монополните сдружения, който забранява създаването на картели, тръстове и холдинги. Приет е също закон забраняващ фирмите да закупуват собствените си акции.

Разпускането на холдинговите компании и тяхната забрана, съпроводена със забраната за закупуване на собствени акции води до ситуация, когато се появяват огромно количество свободни акции на фирмите, съставящи ядрото на отделните групировки. Това създава опасност от враждебно поглъщане.

Формирането на новия тип финансово-промишлени групирания – „кигьо:шюдан“

(企業集団)

За да избягнат тази опасност фирмите в рамките на отделните групи прибягват към системата на т.нар. “взаимно държане на акции” – „кабушики со:го: мочиай“(株式総合持合). Т.е. фирма А дава на фирма Б свои акции и получава от фирма Б акции на същата сума. При това те се разбират предварително, че А няма да продава акциите на Б без предварително уведомяване и обратно. По този начин те си гарантират, че няма да станат обект на „враждебно поглъщане“.

Тази система на взаимно държане на акции се осъществява не просто между две фирми А и Б, но между група от фирми - А, Б, В, Г и т.н., които са членове на бившите „дзайбацу“. Така те създават система на кръгово държане на постоянни акции, т.е. такива, които не подлежат на продажба. По такъв начин се създава ситуация, при която контролният пакет акции на всяка една от фирмите в отделните групи се разпределя между всички останали.Като правило те не продават своите акции освен в случай на извънредна ситуация. Но даже и тогава предварително се известява фирмата, чийто акции ще се продават и се договарят с нея за възможни купувачи.

По този начин се формира новата структура на финансово-промишлените групи, наричани вече „кигьо: шюдан“(企業集団) или „кигьо: кейрецу(企業系列) или „хоризонтални кейрецу“. При такова структуриране на собствеността ролята на висш орган на управление на отделната фирма в рамките на финансово-промишлената група започва да играе не избрания Съвет на директорите, а т.нар. “Съвещание на президентите на фирмите в “шюдан”-а, т.е. финансово-промишлената група. Фактически именно решенията на тези съвещания, тъй като те представляват акционерите, притежаващи контролния пакет акции, имат задължителна сила. Във финансово-промишлената група Мицуи това съвещание се нарича “Нимоку-кай”(二木会), т.е. “Съвещание на втория четвъртък” и “Гецуьо:-кай”(月曜会) – „Съвещание на понеделника, в групата Сумитомо има „Хакусуйкай“(白水会), в групата Мицубиши - “Киньо:-кай”(金曜会) – „Съвещание на петъка“ и т.н. Тази система в Япония получава наименованието „капитализъм на юридическите лица“- „ходжиншюги шихоншюги“(法人主義資本主義), тъй като собствениците не контролния пакет акции не са физически, но юридически лица.

На базата на „кръговото владеене на постоянни акции“ постепенно в периода 50-те – 70-те години на ХХ век в Япония се формират шестте основни финнасово-промишлени групи – „року дайкигьо: шюдан“(六大企業集団):

Следва да се каже, че има известни различия между 6-те основни ФПГ, създадени чрез пряко възстановяване от предишните „дзайбацу“, наричани „стари“ и т.нар. „нови“ ФПГ, формирани около мощна банка, макар и последните да привличат части от предишни „дзайбацу“. Различията са, например, в размера на дяла, който заема взаимното държане на акции в общия капитал на отделната корпорация или финансова институция като средна стойност за цялата финансово-промишлена група.

Мястото на 6-те основни ФПГ в икономиката на Страната на изгряващото слънце е значителна. По отделни параметри ролята, която те играят е действително значителна:

  • В процентно отношение мястото на 6-те основни ФПГ по брой на сътрудниците в периода от края на 80-те години до началото на 90-те години е неголямо – между 3 до 4% от общия брой на заетите;

  • По отношение на приходите и активите стойностите се вдигат над 10-12%;

  • Продажбите и капиталите са между 13-18% от тези на всички стопански субекти като цяло;

  • Но по отношение на чистата печалба мястото на 6-те основни ФПГ в отделни години достига почти ¼ от общата чиста печалба на стопанските субекти в Япония.

В своята стопанска дейност ФПГ са отворени към другите компании.Така например, според изследване, осъществено от Комисията по честните сделки, през 1981 год. всяка една от фирмите в „шюдан“-ите Мицубиши, Мицуи и Сумитомо, извършва 13% от закупките и реализира 15% от продажбите чрез компании от „голямото семейство“(вж. “INDUSTRIA”, ImaiKenichi. TheLegitimacyofJapan’sCorporateGroup. Tokyo, February, 1991, p.12). Както по този повод отбелязва японският изследовател Имаи Кеничи „при равни други условия членовете на групата се обръщат един към друг като към най-предпочитан бизнес партньор“(Ibidem, р.13). Но в случай, че условията предлагани от корпорация-член на ФПГ не са толкова благоприятни, напълно естествено е да се предпочете контрагент извън групата.

Феноменът на взаимно държане на постоянни акции притежава следното достойнство. Чрез постоянното взаимно владеене на акции се формира система на взаимен контрол. Ефектът от тази система е този, че краткосрочният интерес, свързан с нарастването на равнището на дивидентите, отпада като основен мотив за дейност. Причината е, че издигането на искане за увеличаване на дивидента може да срещне противоположно желание. В резултат на това главен момент става стабилното и перспективно развитие на взаимовръзките между фирмите, което многократно увеличава възможностите за провеждане на дългосрочна стратегия от страна на отделната фирма. Не бива да се забравя, че като правило именно в резултат на взаимното владеене на постоянни акции средната норма на дивидента в сумата на печалбата при японските фирми е със средни стойности от 24-27%, докато, например, в САЩ като средни стойности надхвърля 70-80%.

При провежданата държавна политика, която намалява значително корпоративен данък печалба в случай, че печалбата се реинвестира обратно в развитие, ставя ясно че се създава мощен механизъм за акумулиране на капитал. Това дава възможност да се отделят значителни средства за технологично обновяване и други. Казано с други думи, наличието на системата на взаимно владеене на постоянни акции се превръща във важен механизъм за догонване в „периода на високи темпове на икономически растеж“, тъй като дава възможност на фирмите да имат много висока норма на капиталово натрупване.

Несъмнено постоянно протичат промени. Така, например, в Япония се осъществява съсредоточаване на собствеността в ръцете на банките и финансови институции като цяло – застрахователни дружества и други, за сметка на физически лица.

Продължаващата трансформация на финансово-промишлените групи в Япония през 90-те години на ХХ век и началото на ХХI век

Процесът на трансформация на ФПГ в Япония взема нови насоки след краха на т.нар. „икономика на спекулативния бум“ през 90-те години. Тук следва да се отбележи, че през 90-те години в Япония отпада закона за забрана на холдингови дружества, както и закона за забрана купуването на собствени акции. Междувременно проблемите, които срещат ключовите банки в Япония във връзка с преструктурирането на лошите дългове инциират консолидиране на банките в Япония.В Япония също така активно се увеличава навлизането на чужд капитал, което отразява процеса на т.нар. „глобализация“.

Формиране на мегабанките и трансформация на 6-те основни ФПГ в Япония в края

на 90-те на ХХ век и началото на ХХI век

  • Април 2001 год.– Обединение на Банка Токио-Мицубиши(東京三菱銀行), Банката Мицубиши-Токио-ЮЕфДжи(三菱東京UFJ銀行), Банка Мицубиши Шинтаку(三菱信託銀行) и Банка Нихон Шинтаку (日本信託銀行). Осъществява се частична консолидация на финансово-промишлени групи(ФПГ) „Мицубиши“ и ФПГ “Санва“, тъй като двете ФПГ остават разделени;

  • Декември 2002 год. – Създаване на холдинговата компания„Мицуи-Сумитомо файнаншяру гуру:пу“( 三井住友フィナンシャルグループ). Осъществява се частична консолидация на ФПГ „Мицуи“ и ФПГ „Сумитомо“, тъй като тези две ФПГ остават разделени;

  • 2001-2003 год. – Консолидация на банки като „Дайчи Кангьо“( 第一勧業銀行), банка Фуджи(富士銀行) и Японската промишлена банка – „Нихон ко:гьо: гинко:( 富士銀行).В резултат на консолидацията на тези банки се формира „Финансовата група Мидзухо“( みずほフィナンシャルグループ), обединяваща ФПГ „Ичикан“ и ФПГ „Фуьо:( 芙蓉グループ);

  • Септември 2010 год. – Бившата банка Санва (三和銀行), трансформирала се след сливане с банка Токай в банка ЮЕфДжи, а след това и в днешната Мицубиши-Токио-ЮЕфДжи( 三菱東京UFJ銀行）създава холдингова компания „Мидори кай“.Създава се групата „Мидори-кай(みどり会) с около 160 фирми.

Трябва да се каже, че извън 6-те основни ФПГ различни „хоризонтален тип“ конгломерати се създават и на други равнища, например около големи корпорации – Тойота и т.н., други големи банки – групата около Японската индустриална банка, на местно равнище и други.

Вместо заключение

Като цяло в първото десетилетие на ХХI век се отбелязва наличието на процес на значимо отслабване на централизацията и интеграцията в различните „хоризонтални“ финансово-промишлени групи в Япония. Но от друга страна върви процес на „мрежова консолидация“.

С други думи едрият японски капитал се трансформира за да може успешно да се включи в процеса на глобализация. Същата се осъществява в условията на скоростна турбулентна/нелинейна/ динамика. В такава обстановка най–успешни се оказват мрежовите структури, така че обединението на японските ФПГ се осъществява именно в такъв формат.