/Поглед.инфо/ През 1945 г. големият наш поет Христо Радевски издава една впечатляваща книга със стихотворения, в която прави лирическа равносметка на изминалото време и на своето лично участие в него като поет и борец за справедливост и високи нравствени добродетели. Заглавието на книгата е точната формулировка на многото причини хора като него да се включат в революционната борба срещу тогавашната власт, нагло и бездарно въвела отечеството ни в безсмислени изпитания и откъснала го от големите традиции в опит да промени “цивилизационния ни избор” и да ни включи в нечовешката цивилизация на фашизма и национал-социализма. В това време, казва поетът, “въздух не достигаше”. Така бе нарекъл той своя стихотворен сборник.

Това бе и формулата, с която българската литература и българските писатели изразиха своето състояние и политически нагласи в навечерието на Втората световна война, когато революционната борба за смяна на политическата система бе достигнала своята върхова степен. За тези хора не е достигал въздух заради терора, предателството, наглостта, безкултурието и необразоваността на властта, въобразила си, че представлява народа и че има право да говори и да решава вместо него.

Било е много мрачно и задушно. Управлявали са хора посредствени и продажни (тях днешните либерали наричат “цвят на нацията”. Не цвят, а тръни и плевели на нацията са били те!), убоги дори в своята сервилност пред германските фашисти, готови на всичко, за да печелят богатства и да ги запазват.

Скверно е било и дори страшно, защото властта е била жестока и е наказвала много строго инакомислието. Но все пак тогава са живеели светли умове, големи писатели, художници, театрали. Имало е хора мислещи, честни и почтени. Да не говорим, че перспективите пред отечеството ни са били мащабни и светли, за да се отчайват умните и нравствените. Те трябвало да запазят хладнокръвие, да събудят храбростта и силите си, за да не участват в държавните лъжи, а и за да се включват в съпротивата срещу властта. Защото след тази власт те са знаели, че ще дойде нещо разумно и градивно.

И въпреки това, Христо Радевски казва, че “въздух не достигаше”.

Ние какво и как днес да го кажем на обществото, за да знае то в какъв свят живее и какво го очаква?

Нашето време е страшно, защото в него няма никаква надежда и перспектива, никакво упование в нещо голямо и значимо. То е лишено от нравственост, красота, духовна енергия, мъдрост. Твърде малко са умните хора в него – дотам доведе преклонението пред либералната идеология и капитала, пазара и т. нар. “европейски ценности”. Никакво просветление няма и няма да има, а това означава, че животът е лишен от надежда. Мисли за пари и успехи и толкова.

Хората започнаха да свикват с този живот и той не им е неприятен – стига да не са твърде бедни и да се чудят как да свържат двата края. Но ако им е достатъчно това, което имат, поне не страдат.

Амбициите са да се уредиш така, че да не е празен джобът ти. Още по-хубаво е да си “сред елита”, защото там ще тънеш в охолства, всичко ще ти е достъпно и няма да се страхуваш от нищо. Е, и това е лъжа, но обществото го поставя пред всеки млад като важна цел и ако не се боиш да изпаднеш и да останеш без надежди, можеш да се откажеш.

Човекът не може да живее, само за да притежава. Дори и много да притежаваш, не е достатъчно, за да си щастлив, защото винаги ще ти липсва нещо важно и ценно. Ще ти липсва, докато това, което ти липсва, се превърне в нещо неясно и изпразнено от съдържание и те обземе съзнанието, че е по-добре да имаш, отколкото “да бъдеш” човек, посветен на добротворство, добродетел и служение на смислена идея. Дори идеята да не е възвишена, щом е смислена и се отнася до това да избираш доброто пред злото, вече е нещо голямо, съдържателно и придаващо смисъл на съществуването ти.

Но ако това го постигнеш днес, другите ще ти се чудят, че живееш с такива ценности, а къщата ти е празна, студена и несигурна дори и в утрешния ден. Затова можеш и да се откажеш, ако не си се отказал още в началото – защото средата е пуста, негодна, отвратителна и не е удобно в нея да мислиш съкровено.

Никога не е било толкова бездушно и отчайващо. Не, не защото материалната бедност е навсякъде и малцина са тези, които могат да я преодолеят. А защото няма за какво да живееш, камо ли да умреш. Вече няма да чуеш отникъде и никъде светли и красиви слова, съдържателни мисли, утешителна и състрадателна дума. Дори извинение няма да чуеш, камо ли някой да ти поиска прошка, защото те е обидил и нарушил душевния ти мир. Да не говорим това да се случи, ако някой е говорил грубо, цинично, обидно, невъзпитано.

Да очакваш някой да ти иска прошка, защото е бил груб и циничен, днес се смята дори за глупаво. Откъде накъде!? Откъде накъде ще държиш пред тебе да се говори красиво, възпитано, благородно!? В кое време живееш и какъв си – някакво изкопаемо от забравен и заровен отдавна свят.

Ще свикваме ли, че “въздух не достига” или ще отворим очи и ще свием юмруци, за да преодолеем глупостта, жестокостта, лъжата?

Трябва най-сетне да се осъзнаем и да решим какво трябва да се прави...