/Поглед.инфо/ Из Апела на Гена Велева до европейското обществено мнение и световната съвест:

“В моя роден град Скопие, гдето днес няма нито едно българско училище, макар до идването на сърбите да имаше повече от десет основни български училища с няколко хиляди ученици, една педагогическа мъжка гимназия, една девическа педагогическа гимназия, духовна семинария, женско стопанско училище... българска митрополия, търговски и промишлени дружества, юнашко дружество, библиотеки, читалища, печатници и пр. и пр. културни придобивки на българския дух, от които днес не е останал нито помен - за да се разбере трагедията на македонския българин...”.

С тази публикация нямам никакво намерение дори да се опитам да подменям чиято и да е народност и история. Кой какъвто се чувства, така да се нарича и определя. Искам само да припомня една полузабравена страница от българските мъки и страдания в Македония от края на 20-те години на миналия век, чийто трънен венец е съдебен процес от1927 г., който се родее с еничарството. Замисълът на процеса е да отмие кръвта и позора от ръцете и лицето на новата сръбската власт в Македония, като оневини извършителите на престъпления. А пред “сръбската темида” са изправени момчета на по двайсетина години, които според пресмятанията и надеждите й не би трябвало да изразят каквото и да е несъгласие с нея. И си спомням разтърсващия риторичен въпрос - “Как се умира на двадесет години?” - на още един забравен днес голям български критик и писател - Ефрем Карамфилов, за смъртта на “гемиджиите”, който съдържа удивление от тяхната величествена саможертва. Като тази на Развигоров и Лилинков, ликвидирали през октомври 1927 г. в Щип сръбския генерал Ковачевич, или на Мара Бунева, застреляла Велимир Прелич, главен референт при Бановинат, през януари 1928 г. в Скопие. Един български отговор на репресиите, от който сръбската държава изпада във вцепенение.

* Черно на бяло

А какво да кажем за моралното “самоубийство” на големия сръбски писател Бранислав Нушич в амплоато му на областен управител на Битоля през 1912 г., от когото дори самите сърби се погнусяват. Някои от тях се оправдават с това, че великият сръбски писател по рождение бил влах...

А това четиристишие на великия български поет Атанас Далчев не се ли отнася и за жертвите на сръбското еничарство:

И българин съм не заради твойта слава

и твойте подвизи и твойта бранна сила,

а зарад туй, че съм безсилен да забравя

за ослепените бойци на Самуила.

Днес ви предлагам частичка от обширно проучване на големия изследовател на Македония Коста Църнушанов (1903-1996), посветено на борбите на македончинята. Чувствителен читател трудно може да удържи сълзите си, ако потъне в него.

Коста Църнушанов, “Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него”, издателство “Български бестселър”, 2025 г.

Коста Църнушанов

Студентският процес в Скопие

[...]Вече отбелязахме, че властта не се решава да започне съдебен процес цели шест месеца, смутена от необикновеното откритие, че е налице невъоръжена, но твърде опасна организация, използваща много незабележими средства, които по невидими пътища проникват в душите на младите. По тоя начин - фигуративно казано - борбата се пренасяла зад крепостните стени в самата крепост.

Конкретен пример за изненадата на властта може да ни бъде и един откъс от спомените на Петър Хаджипанзов от Велес, един от първите дейци на младежката организация и основоположник на групите в Скопския университет и в самия Велес.

Една седмица след арестуването му (към средата на юни 1927) той бива изведен посред нощ от затвора и с белезници на ръцете каран в тъмнината през пустите сокаци в незнайна посока, но с явното внушение, че го водят на разстрел. Обаче вместо това бива отведен в някаква тъмна сграда, където в една стоя седели двамата върховни разпоредители с живота и съдбата на македонските българи - Жика Лазич - шеф на държавната сигурност за цялата Югославия (тогава СХС) и генерал Томич, шеф на цялата жандармерия на кралството. През дните преди разпита Хаджипанзов бил успял да узнае, че властта вече има в ръцете си Устава на организацията; знаела е и разкритията за неговото лично участие и роля в нея поради признанията на някои от арестуваните, така че смятал за излишно да отрича, че е бил член. Но в признанията си е бил предпазлив да не казва повече от онова, което вече е било известно. Изправен пред двамата страшни властници, той бил каран да признае още нещо за същността на ММТРО (Македонска младежка тайна революционна организация). Ще цитираме съответния пасаж от спомените му, сега мое притежание:

“Кажете ми - каза Жика Лазич - кои бяха целите и задачите на Младежката организация?

-Целите и задачите? Те са дадени в Устава. - Аз знаех, че властта се беше добрала до един екземпляр.

-Нищо, че са дадени. Кажете ги вие.

Помислих и рекох:

-Членовете на Младежката организация се занимаваха с културна работа; те не се бореха с пушка в ръка.

-Културна работа! Каква? Песни и танци ли? Революционна организация за песни и танци?

Засегна ли ме с иронията не зная. Поех си въздух и изплюх камъчето:

-Не. Културната ни работа трябваше да пресече, да парира асимилаторската ви политика. Вие знаете, че не разполагаме с училище и печат.

-Да пресече асимилаторската ни политика?! - Жика Лазич разтвори широко очи и се обърна към генерал Томич, който също беше изблещил очи.

- Ааа,така значи, така!

Да, тая културна работа беше по-опасна за сърбите, отколкото борбата с пушка в ръка. Очаквах, че ще се разгневи, че ще се развика, или най-малкото ще се заинтересува от методите и средствата, с които си служихме. Сърбите не знаеха и не узнаха никога, че ние разпространявахме из Македония български книги, повечето от тях издание на Македонския научен институт. Книгите бяха изпращани в Унгария, понякога в Австрия. От там по канал из хърватските села стигаха в Загреб. От там нашите другари, студенти в хърватския университет ги изпращаха, по-точно ги донасяха в Македония. А другите средства? Няма да ги изброявам и нямаше да му ги кажа за нищо на света. Но чудно, не последва нито викане, ни ругатни, ни въпрос... Само почука нервно на звънеца и заповяда да ме върнат в затвора”.

При това отклонение властта се двоумяла как да постъпи. Смущението й растяло и от все по-голямото вълнение както сред населението в самата Македония, така и сред македонската емиграция в България и Америка и оттам се пренася в световния печат. След много съвещания на най-висшите държавни органи по нареждане на правителството биват освободени повечето арестувани уж като невинни и под съд са дадени само двадесет души. Това са:

  1. Димитър Гюзелов от Дойран, току що завършил философия и филология в Скопския университет.

  2. Петър Хаджипанзов от Велес, току що завършил история и география в Скопския университет и вече назначен за учител в Печ и Пек.

  3. Георги Хаджиминев от Велес, следващ право в Белград.

  4. Борис Андреев от Велес, студент по ветеринарна медицина в Загреб.

  5. Димитър Чкатров от Прилеп, студент по пътно инженерство в Белградската политехника.

  6. Харалампи Фукаров, студент по машинно инженерство в Белград.

  7. Кирил Кузманов, от Прилеп, студент по агрономия в Загреб.

  8. Емануил Чучков от Щип, току що завършил география в Скопския университет и назначен за учител първо в Охрид, а след това поради български прояви е преместен в Сърбия, в Свиланяц.

  9. Тодор Гичев от Щип, студент по медицина в Белград.

  10. Тодор Христов от Щип, също студент по медицина в Белград.

  11. Страхил Иванов от Щип, студент по лесовъдство в Белград.

  12. Кирил Караджов от Щип, студент в Художествената академия в Загреб.

  13. Кирил Вангелов от Щип, завършил фармация в Загреб и вече назначен за магистър.

  14. Христо Хаджикомов от Щип, юрист и търговец в Щип.

  15. Щерю Боздов от Крушево, студент по медицина в Белград.

  16. Борис Светиев от Битоля, студент по медицина в Белград.

  17. Благой Монев от Щип, студент в Политехниката в Белград.

  18. Иван Шопов от Гевгели, дърводелец.

  19. Йордан Сапунджиев от Дойран, завършил драматическа школа.

  20. Димитър Нецев от Струмица, пощенски чиновник.

На възраст били между 23 и 25 години, освен двама на 20-21 години.

Никога дотогава не са изправяни пред сръбския съд за противодържавна дейност толкова голям брой млади интелигентни хора от Македония. Впечатлението е било още по-силно поради факта, че известен брой от дирените студенти, все отбор младежи, са забягнали зад граница, а пък за освободените десетки арестувани се знаело, че и те не са невинни. Но особено вълнение е предизвикала смъртта на един от търсените младежи - студента по медицина Тодор Попйорданов от Кочани. В момента, когато трябвало да бъде арестуван, той - знаейки какво го чака като кралски стипендиант - избягал пред очите им и се хвърлил под влака по линията Белград-Земун. Тъй загинал трагично един от надеждните дейци на ММТРО, член на Скопската окръжна петорка.

Съдебното дирене е имало за задача да намали до минимум значението на дейността на студентите, като тя бъде сведена до обикновена шпионска платена отвън акция. Като основание за едно подобно обвинение са послужили заловените от Гюзелов и Шопов въпросници за военно разузнаване в Македония. Макар и даваните на тях отговори да са били оскъдни откъм важни сведения, младежите все още не са били годни за такава дейност, все пак били получили указание, че се върши военно разузнаване в полза на ВМРО и България.

В признанията си студентите не криели, че главният подтик на членуването им в ММТРО е българското им народностно чувство, което ги е карало да спасяват народа си от посърбяване.Но тъкмо това властта е криела и не е позволила на защитата да надникне в дознанията. Поради това четиримата защитници - сръбски комунисти, Антоние Грубишич и Драготин Тасич и местните българи Стефан Яникиев и Димитър Илиев подали протест срещу това беззаконие и поискали смяна на председателя на съда като пристрастен срещу обвиняемите. Съдът обаче отказал да удовлетвори това искане...

През двадесетте дена между посочените дати властта извършила редица издевателства срещу протестиращите защитници. Чрез голям натиск над подсъдимите и над техните родители успява да накара двама-трима по-малодушни да се откажат от своите адвокати. Освен това един от тях - Стефан Яникиев Стефанов (родом от Кратово), е бил бит на улицата от органи на властта и е щял да бъде убит с тояги, ако случайно не се е явила група минувачи, които станали свидетели на изстъплението и накарала убийците да се оттеглят. След няколкодневно лечение Яникиев избягал в Загреб, но бил и там открит, арестуван и откаран в белградския затвор. Едвам бил освободен след застъпничеството на видни опозиционни деятели. Но вече живот за него нямало в Югославия и той избягал нелегално в чужбина. Един от поддалите се на внушението на властта - Кирил Караджов, по-сетне и предател, - изневерил на другарите си, като издал на брата си инженер Димитър Караджов, кмет на Щип, намеренията на останалите студенти като българи и да превърнат процеса в трибуна срещу сръбския режим. Властта по тоя начин узнала всичко и се постарала с всички сили да внуши на подсъдимите и техните родители, че ги очаква смъртна присъда, а иначе ще минат с леки наказания. Уплахата на родителите е повлияла да се разколебае единното решение. Освен това, тъй като документални доказателства за противодържавна дейност имало само срещу Гюзелов и Шопов, повечето от студентите решили да приемат друга тактика: да отричат участието си в организацията, но да нападат сръбския режим и да изнесат жестокостите на властта срещу населението в Македония.

Интимната им мисъл била: да не се обезглави организацията; да оцелеят възможно повече от тях, за да продължат делото, като се поучат от досегашните си грешки и тръгнат по нови пътища. Защитните им речи били насочени главно срещу обвинението, че са служили на чужда кауза като платени агенти.

Ще акцентираме съответните пасажи от обвинителната реч на прокурора Божидар Петрович, който като изпълнител на заповедта на върховната власт се постарал да принизи процеса до разглеждане на едно вулгарно деяние, а не на политическа дейност.

“От запирането на подсъдимите биде създадена една афера, която се оповести с голям шум - казал държавният обвинител. - Но ясно се вижда, че тук не се касае за някаква афера. Тук имаме работа само с няколко ренегати и шпиони, каквито ги има всяко общество, всеки народ в света, както и всяка държава в света ще ги осъди, което и върши в случая СХС (Кралство на хървати и сърби - б. Х. Г.) държава... Когато държавата се хване за оръжието, лесно е да се разбере кой ще победи в тая неравна борба между една модерно устроена и национална държава и една терористична, шпионска организация между 12 и половина милиона свободни граждани и 20 конспиратори. Подсъдимите искат да представят своята терористична и шпионска организация като политическа и културна. Ако е тъй, защо е тогава конспиративната дейност и заклеването върху меч? Защо са шпионските сведения за устройството на нашата войска, жандармерия и т.н... И тъкмо по заповед на враговете на тая страна?... После господа трябва да се има предвид, че младежката терористична организация вече съществува няколко години и че е невъзможно тя да се брои всичко на всичко два члена - Гюзелов и Шопов. Невъзможно е щото тези двама способни идейни человеци да не са спечелили още няколко члена... Сантименталността е тук излишна и опасна. Моля съда да определи най-строгото наказание - смъртното, за обвиняемите, предвид на тяхната опасна за цялото общество разрушителна дейност предвид тяхната интелигентност...” (Вж. “Политика”, бр. 7046). В защитата си срещу тези обвинения студентите са посочили преди всичко жестокостта на полицията над самите тях в затвора, а след това жестокостите на целия сръбски насилнически режим в Македония. Колкото за пример, ще дадем няколко откъса от техните речи.

Димитър Нецев разказва пред съда:

“Бях отведен в жандармерийската казарма при капитан Посич... След като началникът узна, че не ще кажа каквото иска, начена да ме удря с пестници по корема. На следния ден в 2 и половина часа след обяд... взеха някакво желязно оръдие в ръка и почнаха да ми стягат с него главата... След това бях отнесен на местността Гази баба. Хвърлиха ме в един гроб и ме затрупаха със земя. Молих стражарите да не ме изтезават. Това накара един стражар да рипне при мене и да ме бие с приклада на пушката. След всичко това трябваше да призная каквото искаха и подписах....”

Димитър Гюзелов:

“Властниците начертаха един план на култура, на политика, която народът тук не може да приеме... Силата е у сърбите и от македонците се иска само да изпълняват своите задължения. Права те нямат. Мислеха властниците с един удар да изкоренят местното македонско съзнание и да изтъкнат държавното съзнание. Ясно е, че на властта не се удаде да проведе своята културна програма у един такъв народ. Народът се отнесе отрицателно и отговори с пасивна съпротива... Властта не позволи на македонския народ да има свои народни представители и нито веднъж свои представители на общини... Политическият апарат е непоносим... Народът непрекъснато се бори срещу властта... Енергично отхвърлям твърдението, че съм работил за пари. Живял съм бедно в частния си живот!”

Димитър Чкатров говорил още по-енергично:

“Винаги открито съм протестирал против всички представители на властта, които идваха тук, защото бяха по-лоши от турците... При това често съм говорил, че тук са поставени за депутати люде, които народът не може да търпи. Случайно един господин министър Влайко Коцич каза в Щип, че в продължение на 25 години не ще се позволи на македонците да изберат свои депутати... Всички деяния на полицията преливат от ярост, омраза...

Властта тук живее в страх. Но ние ще се защитаваме срещу насилието, безпощадно ще разкриваме всеки злодей и ще го представяме в истинска светлина. От това място отхвърлям, че съм шпионин. Нито съм шпионин, нито пък платен агент, защото никой не може да ме купи... Ако ни осъдите, осъждате цяла Македония...”

В този дух са говорили и Харалампи Фукаров, Петър Хаджипанзов, Щерю Боздов и др.

(Виж “Политика”, бр. 70-47 и в. “Време”, бр. 21-45)

Процесът привлече вниманието на цялата европейска общественост.

Присъстваха чуждестранни журналисти, между които немският кореспондент Брел, американският Маркъм и др. Световният печат отрази всички тия събития в много статии, в които бе изнесено тежкото положение на македонските българи.

Македонската емиграция в България и Америка от своя страна даде израз на възмущението си от сръбската тирания и в повсеместни протести и митинги, както и в редица мемоари и апели до ОН и правителствата на Великите сили.

Протестираха и разни хуманитарни сдружения на Запад и в Америка. Самата поробена Македония бе обхваната от необикновен вълнение. Специално в Скопие това вълнение се изразило в задръстване на улиците около съдебната сграда и по ония, през които били водени подсъдимите. Населението е аплодирало по най-различен начин тяхното дело; възгласи срещу властта се носели от всички страни.

При такава обстановка съдът се принудил да освободи като невинни 11 души, а осъдени девет...

Два дена след произнасянето на присъдата в Скопие на улицата в Струмица бива застрелян членът на ММТРО Тома Куюмджиев (12.11.1927). На 29 декември същата година в Неготино в равни зори бива застрелян младежът Георги Ангюшев, също член на ММТРО. Един месец след това на 31 януари 1928 г. в Тетово на улицата с три изстрела бива убит местният млад адвокат Борис Стоянов Андрейчин, проявен и уважаван българин в града. През декември 1928 г. в затвора е направен опит да бъде убит осъденият на 10 години студент Димитър Чкатров, един от героите на Студентския процес...

През есента на същата 1928 година 20 октомври е убит при гара Йесенице в Словения студентът Кирил Ципушев от Радовиш, член на ММТРО и продължител на организационното дело след осъждане на неговите другари...

По-късно в Дойран бива застрелян през прозореца на спалнята му младежът Кольо Чакъров, също активен член на ММТРО, а през декември 1931 г. в Гевгели е убит пламенният Трайко Попов заедно с баща му Теохар Попов и верния му другар Илия Иванов Димов, член също на младежката организация. Като реакция срещу всички издевателства на сръбската власт около аферата със студентите ВМРО извърши няколко въоръжени акции, най-внушителните от които са две: убийството на генерал Ковачевич сред Щип посред бял ден от младежите Развигоров и Лилинков през октомври 1927 г. и убийството на мъчителя на студентите Велимир Прелич, главен референт при Бановината, извършено от героинята Мара Бунева, януари 1928 г. на улицата на Скопие покрай Вардара. Цял свят разбра, че този атентат бе заслужено наказание за един от злодеите над македонската младеж. След това обаче се заредиха нови репресии от сръбска страна и цяла Македония настръхна...

От дотук изложеното става ясно, че ехото от скопския студентски процес е многостранно и многократно повтаряно. Процесът в значителна степен открехна вратата на тайната за съществуването на революционното дело на млада Македония и постави начало на откритата борба между поробител и поробен. Но тая борба придоби нов феномен.

Една от първите прояви в това отношение бе акцията на членката на Тайната културно-просветна организация на македонските българки Гена Велева с нейния “Апел до европейското обществено мнение и световната съвест”, подаден в Женева на 12 декември 1930 г. Организиран от неоткритите членове на ММТРО в Скопие, включително и от неразкритата женска организация, тоя апел представлява документ за българското народностно съзнание на македонската будна младеж. Тук ще цитираме от неговото изложение, възлизащо на 11 стандартни страници, само два пасажа - от уводната и заключителнта му част, колкото за илюстрация на казаното:

“...Избавила се от тормоза на югославските власти и стъпнала на свободна европейска земя,... аз излизам днес в изпълнение на един дълг и на едно обещание, дадено на моите другари и сестри, които със смъртна болка понасят гоненията и изтребленията на своите бащи, братя и съпрузи - да апелирам пред хуманното обществено мнение и специално пред женските организации за морална подкрепа и за една благородна намеса с цел да се тури край на жестокия режим, въведен в моята родина от сърбите”.

“Моята цел не е тук да излагам вековните страдания на моя народ под чуждо иго, нито да описвам картината на националното робство в цялата страна. Достатъчно е да изтъкна примера на моя роден град Скопие, гдето днес няма нито едно българско училище, макар до идването на сърбите да имаше повече от десет основни български училища с няколко хиляди ученици, една педагогическа мъжка гимназия, една девическа педагогическа гимназия, духовна семинария, женско стопанско училище... българска митрополия, търговски и промишлени дружества, юнашко дружество, библиотеки, читалища, печатници и пр. и пр. културни придобивки на българския дух, от които днес не е останал нито помен - за да се разбере трагедията на македонския българин...”.

Изнасяйки всичко това, аз отправям апел към всички хуманитарни организации в света, към всички женски и студентски организации и към всички свободолюбиви и благородни лица, молейки в името на правдата и човещината на всички ония мои братя, които остават в Македония, подложени на най-изтънчени физически и душевни насилия. В името на македонската младеж под робство аз се обръщам и към младежта на всички нации, молейки нейното застъпничество...”.

Апелът е публикуван напълно или отчасти в много вестници и списания в Европа. […]

Като важен документ за характеристика на положението в Македония под демоничната сянка на жупана Наумович можем да посочим изявлението дори на един отявлен злоздей, какъвто е бил известният сръбски войвода в турско време Василе Търбич, народен представител в Скупщината на СХС по това време. Според в. “Политика”, цитирана от в. “Ла маседоан” № 46 от 27 04. 1928 (Женева), Търбич в една своя реч в града Крушево е заявил на всеослушание:

“При настоящото правителство нямаме свобода, особено ние, които сме на юг, т.е. в Македония. Всеки ден се убиват люде по заповед на бюрата на околийските началници и жандармерийските постове, а убийците не могат да бъдат открити. И вместо да брани свободата на гражданите и да наказва виновните, правителството казва: Българските комитаджии убиват”[…]