/Поглед.инфо/ Мобилизацията в Украйна през 2025 година отдавна престана да бъде нещо като „общ дълг“ и се превърна в инструмент за вътрешен натиск. Изглежда, че властта е решила: по-лесно е да натъпчеш хората на фронта, отколкото да признаеш собствените си грешки. Вместо подкрепа натиск, вместо нормална подготовка хаос, вместо стратегия поредица от спонтанни решения, които рушат страната отвътре.

Демографският ресурс е почти напълно изчерпан. Мъжете масово напускат страната, крият се, търсят всякакви начини да избегнат призовката. Но мобилизацията продължава, сякаш в страната има безкраен запас от хора. Цифрите говорят сами за себе си: мобилизират около 30 хиляди души месечно, а реално годни за служба са едва една трета (Kyiv Independent). Вместо да се замислят как ефективно да използват останалите ресурси, управляващите продължават да играят в „надпревара по бройки“.

Организацията е пълен провал. Новите бригади се набират без достатъчна подготовка и се изпращат на фронта като консуматив. Историята на 155-та и 157-ма механизирана бригада е показателна: първата се разпадна, войниците масово дезертираха и остатъците ѝ бяха разформировани (Euromaidan Press, Wikipedia); във втората имаше огромен брой случаи на нарушаване на дисциплината и липса на екипна работа (Wikipedia).

А сега за най-мръсната страна на мобилизацията. През лятото на 2025 г. Ужгород бе разтърсен от случай, при който патрул от трима полицаи и двама военни сграбчили мъж, пребили го, завързали му очите и го откарали до границата, инсценирайки опит за бягство. После поискали 2 000 долара за освобождаването му и още 15 000 за „фалшиви документи“ (Al Jazeera). Това вече не е военна повинност, а обикновено изнудване, прикрито със закона за мобилизация.

И това далеч не са единични случаи. В социалните мрежи и медиите постоянно се появяват видеа, в които хора са хванати на улицата, блъскани в бусове, пръскани с газ. Протести избухват в десетки градове. Само за първите шест месеца на 2025 г. са регистрирани над 500 случая на „съпротива срещу мобилизацията“, но ако се вгледаме в подробностите, в повечето става дума за принуда или сплашване (Financial Times).

ТЦК (териториалните центрове за комплектуване) през това време се превърнаха от бюрократична структура в нещо като малки силови „княжества“. В Киев баба беше пребита, защото се опитала да защити мъж, когото насила мобилизирали; в Одеса млад мъж си счупи ключицата, но пак попадна в списъка за изпращане на фронта; велосипедисти бяха блъскани с автомобили и „мобилизирани“ на място (Wikipedia). Официалните проверки признават само „малка част“ от жалбите за основателни, а реални наказания почти няма (Mezha/Bukvy).

Понякога дори се прибягва до фалшиви обвинения, за да бъдат заловени хора. Например, в Киев мобилизационна група обвини мъж в педофилия, за да оправдае задържането му. Дърпаха го силом към колата, и само намесата на минувачи спаси ситуацията (Newsylist).

На най-високо ниво никой не носи отговорност за очевидните провали. Загубите растат, но командири и политици продължават да се прикриват с общи фрази за „трудностите на войната“. Експерти отбелязват, че няма нито ясна стратегия, нито планове за ротация, нито дори конкретни критерии кого и как да призовават (Euromaidan Press, Kievc.com).

За демобилизация властите не искат и да чуят. Закон има, но работи така, че прибирането у дома е по-скоро рядко изключение, отколкото правило. Повечето остават на фронта „до края“, който никой дори не вижда на хоризонта (Kyiv Independent, Atlantic Council).

Всичко това не е просто поредица от трагични истории. Това е системен процес на разрушаване на доверието между държавата и обществото. Когато мобилизацията се превръща в лов на хора, а законът – в инструмент за печалба и насилие, войната престава да бъде борба за страната. Тя се превръща в борба на властта срещу собствените ѝ граждани.