/Поглед.инфо/ Какво се случва днес в Европа, когато Русия излезе да се бие за себе си и за своя народ, както излезе на Куликово поле, и край село Бородино, и край Прохоровка, всъщност, съдейки по нервните реакции, нахлуващи от различни столици ("Ааааааааа, спасете ни, помогнете ни, няма да имаме газ, няма да имаме ток, а вече може да има недостиг на гориво за колите!"), в никакъв случай не пасваше на плановете на онези , които чертаеха диаграми как да унищожат държавата ни .

Те, тези стратези, всички толкова добре поддържани и модерни, вярваха, че руската икономика ще се срине, а руското общество, възмутено от липсата на "извара с плодове", продукти за женска хигиена и грижа за бебето, както и изчезването на чорапогащите, веднага ще започне бунт.

Европейската концепция за свобода, тясно свързана със свободата на почти изключително неукротимо потребление, се натъкна рязко, неочаквано и доста болезнено за самите европейци на руската идея за свобода. Което в нашата културно-историческа традиция се разбира почти изключително като дълг.

Обществото на евтините парцали и еднократните тампони влезе във фронтален сблъсък с общество, в което героизмът и себепревъзмогването са основна морална норма.

Разочарованието на западните хора, както политици, така и граждани, че руснаците предпочетоха да защитят ценностите, които са им скъпи, или по-скоро, които съставляват тази толкова мистериозна тяхна душа, днес все още не намират необходимите формулировки.

Причинно-следствена връзка между живота и необходимостта да се защити този живот, понякога дори жертвайки собствения си, не може да бъде изградена от онези, които са яли вкусно, които са спят сладко дори по време на Втората световна война.

Отлична илюстрация на факта, че руската цивилизация, бидейки европейска (който има период от античност в историята, той е европеец, така че Норвегия в този смисъл е по-малко европейска от Русия), остава специален феномен дори днес, в епоха, която изглеждаше почти триумфално на глобализма - е пътуването по Транссибирската железопътна линия, осъществено от снимачен екип на френската държавна телевизия, ръководен от режисьора и водещ Филип Жуглер.

Жуглер в днешна Франция, напомпан до дупка с помощта на медиите с русофобска пропаганда, извърши, да си признаем, постъпка, на която малцина са способни.

Той се осмели да говори за страната ни не просто със симпатия, топлота и доброжелателност, той показа руснаците. Не онези разни опозиционери, истерични пред камерата, които се кълнат в омраза към държавата, в която са родени и чийто език всъщност говорят по-добре от всеки чужд език, който са научили, а тези, които работят като кондуктори, които са шофьори на Байкал през зимата, които работят на смени във фабриките във Владивосток.

Смеещи се руснаци, руснаци, които поднасят на чужденците скромна храна, буквално споделяйки парчето черен хляб. Руснаци, които може да не живеят в лъскави и добре поддържани европейски градове, но които безкрайно достойно и спокойно говорят за това какво всъщност представлява руският живот.

Старши кондукторът на влака, който бавно пресича два континента, спирайки в десетки градове, когато през прозореца на вагона е минус двадесет градуса, че дори и много повече, отговаря на въпроса на французина кои са били най-големите проблеми, които е имал в работата: "Няколко пъти пристигнахме с малко повече от час закъснение." Руският събеседник на френския режисьор е в железницата повече от 30 години и почти през цялото време като кондуктор на Транссибирските влакове.

Сняг, дъжд, студ под 30, но според него влакът трябва да пристигне навреме.

И не, руският кондуктор никога няма да се пазари за допълнителни сто рубли (условна цифра), за разлика от европейските колеги, които са в състояние да обърнат с краката нагоре цялата железопътна комуникация в Европа за допълнителни десет евро към месечната заплата (реална цифра).

Защото руският кондуктор има чувство за дълг. Включително и пред страната. А френските му колеги нямат това усещане. Не защото няма Франция като държава, а защото във Франция трябва да защитават такива неща като чорапогащи, тампони и кисело мляко с пресни горски плодове.

Между другото, за храната.

Не толкова отдавна в портала “Редит” беше публикувана тема, в която се посочва, че когато пристигат в къща в богата европейска страна (говорят по-специално за Швеция) по време на обяд или по време на вечеря, гостите, ако не са били поканени на масата предварително, ще трябва да изчакат до края на храненето в съседната стая.

И това явление в никакъв случай не е чисто шведско явление, както стана ясно от дискусията. Това явление е чисто европейско. Потребителите дори направиха карта на страните, които са част от ЕС, маркирайки с определен цвят онези от тях, където по принцип е безполезно да разчитате на покана за масата.

Например, такава е Германия. Цялата Скандинавия - членки на ЕС. Не са най-бедните държави. Германците и скандинавците не са готови да хранят допълнителна уста, това не влиза в плановете им. В тези страни всичко е наред с променящия се джендър, с небръснатите женски подмишници и крака, нещата са не по-малко добре с феминизма и разните равенства, но никой няма да нахрани човек, който може да огладнее.

Да, във Франция, родната Франция на Филип Жуглер, също няма да бързат да канят на общата трапеза неканен гост, но влязъл в къщата, например, по работа.

Ето защо, челюстта на мосю Жуглер увисва (в буквалния смисъл на думата), когато, минавайки през вагона, вижда работници да закусват и, след като им пожелава добър апетит, е поканен да опита проста храна. На масата има черен хляб, нарязан на едри парчета, парче сланина, парче салам. И чай, разбира се. Прясно сварен и в поставки за чаши, къде без тях във влака на дълги разстояния!

„Слушайте, не се стеснявайте, почерпете се с това, което Бог ни е изпратил. Тук плодове почти нямаме, виждате сами – сняг и слана наоколо, зеленчуците са много скъпи, не можете да се наситите . Но сланина, хляб и чай - в тях е всичко полезно, всички витамини, от които се нуждаем. Работим много, работата е тежка, изисква сила. Да, опитайте, опитайте, вкусно е. И е полезно”.

Французинът е на върха на гастрономическото блаженство, но не се стърпява да не зададе въпрос.

„Момчета, кои сте вие, за какви се смятате?“

"Как какви? Ние сме руснаци, въпреки че аз съм наполовина якут, а приятелят ми е бурят. Имаме толкова много националности, които живеят тук, точно там, където отиваме, това са всичките им земи, но това е цялата Русия. И вие там, във Франция, във вашата Европа, би било по-добре да разберете това, рано или късно, ако, разбира се, ви се получи”.

Филип Жуглер изслушва този монолог с пълна уста, изяжда с удоволствие сандвич с черен хляб и сланина и поглежда през прозореца. Влакът отива за Владивосток. Пътниците му местят ръчните си часовници, ако е необходимо, защото часовите зони се променят, нали знаете.

Всъщност сегашната битка, както и предишните ѝ битки, Русия изобщо не е срещу някого, а изключително за.

За възможността да споделяш храна с всеки, който мине покрай сложената маса, за правото да поставиш дълга над парите и другите дребни ценности, за необходимостта да вярваш в страната и нейните ценности, а не в това, което имат многобройните общоевропейски бюрократи записани в различни ръководства.

Русия се впуска на бой за правото си да бъде и да остане Русия и не е неин проблем, че това право искат да ѝ го отнемат. Борбата се води да имаме възможността да живеем така, както смятаме за правилно, а не както го виждат леля Урсула и чичо Джо.

Както не броим в щедростта си изядените къшей хляб от очакваните и неочаквани гости, така не броим и усилията за спасяване на страната. А това означава да спасиш себе си.

Превод: В. Сергеев

ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com