/Поглед.инфо/ Двете части на този текст са отделен параграф от новата книга на проф. Людмил Георгиев „Критическата психология на българската история“, която се очаква да излезе през есента.

Със сигурност тук може да възникне въпросът: защо критическият психологически прочит на българската история се концентрира към края на поредното състояние на преход и социална аномия само върху имената на тези, макар и наистина светли герои, без да се споменават и другите мъченици, отдали живота си за българската свобода? Разбира се, отговорът на този въпрос ще ни занимава през целия параграф, но още в началото мога да припомня вече казаното, че изложението и логиката на Критическата психология на българската история при интерпретацията на последните три прехода ще се различава съществено от предишните четири, тъй като историческите факти от това време са много по-познати, отколкото предшестващите средновековни исторически ситуации. Това означава, че критическият интерес не е насочен към конкретното житие и революционната дейност на огромното множество от добре познатите ни от официалната история български възрожденски светски просветители, църковни водачи и особено национал-революционери, а по-скоро към онези обобщаващи психологически образи на неподражаеми и легендарни наши лидери от онова време, на чиито фон може да бъде провидяна в дълбочина фундаменталната драма на Българското Възраждане.

Ето защо, дотук се спрях само на имената на Паисий Хилендарски, Васил Априлов и Георги Стойков Раковски, тъй като те са не само автори на основните идеи на възрожденската мисъл – църковна независимост, равнопоставеност на българския език чрез българските светски училища и необходимостта от народна революция за политическа свобода, но и реални субекти относно практическата реализация на тези техни собствени идеи. Ако е разбираемо, че ще спазвам тази логика на критическото изложение и тук, то е съвсем естествено и предположението, че няма да се спирам подробно на житието на Левски и Ботев, защото: първо, на тези български гении са посветени хиляди и десетки хиляди страници както в родната, така и в чужестранната литература, а това значи, че от позициите на историческата фактология едва ли може да бъде прибавено нещо ново и неизвестно досега; второ, не само официалната история, но и народното отношение към тях отдавна са ги поставили на естествено полагащия им се пиетдестал в съзнаваната българска колективна психика, независимо от някои абсурдни перипетии в оценката за тях по време на „капитализма“, „социализма“ или днешната „либерална демокрация“; трето, имайки предвид почти свещенното място, което те заемат в българските колективни представи като неделима част от собствено едновременното им съпреживяване в релацията исторически личности, каквито са те – народ, който ги смята за нещо неделимо от себе си, критическото намерение да покаже тъкмо несъответствието в тази въобразена тъждественост, най-вероятно поема същите рискове, за които ставаше дума по отношение на „турското робство“, дори много повече и много по-големи. Засега ще кажа само, че не, Левски и Ботев, макар и да са естествени чеда на своя български народ, за чиито свобода и независима държава те всъщност живеят и се жертват, все пак те не са едновременни с него, Левски и Ботев пребивават в съвършенно различни полета на тяхното собствено светоусещане, които не само са непознати, но и невъзможни за българското селячество и за българския еснафско-занаятчийски елит от османско време. Нещо повече – оказва се, че те са непознати и невъзможни и за следващите поколения в българската история, които парадоксално, но факт, чрез идеята за общата си съвместност с Левски и Ботев отново и отново се стремят да преодолеят фундаменталния български комплекс към тях. Откъде идва и как удобно се настанява в дълбините на несъзнаваната българската колективна психика този комплекс предстои да видим, макар че началото на процеса се намира тъкмо в очертаната вече фундаментална драма на Българското Възраждане.

Надявам се да ми бъде простено, че пак ще повторя тази драма, тъй като тя е в основата не само на човешкото разминаване между Левски и Ботев, от една страна, и общността, от друга страна, но определя и съдържанието на тяхната индивидуална трагична съдба, която фанфарите и ежегодно повтарящите се чествания, клетви и съвършено празни слова на различни представители на политическите и интелектуалните „елити“ във всяко едно историческо време не могат, по никакъв начин не могат да прикрият. Разбира се, че драмата на Възраждането пронизва битието и борбата и на редица други национал-революционери, но в случая с Левски и Ботев тя придобива и съвършенно различни от всички познати проявления. Да, ограниченото споделяне от определени малки части от общността на необходимостта от равноправие на българския език, изграждането на български светски училища и борба за самостойност на Българската православна църква, но заедно с това и почти категоричният отказ от възприемане на идеята за народна революция в огромната и преобладаваща част от общността по онова време, довежда до подобна трагична съдба и Георги Бенковски, и Васил Петлешков, и цялата плеяда от свидни жертви за свободата на Отечеството.

В случая с Левски и Ботев обаче, има и нещо друго, което някак мъчно се разбира, както казваше един друг трагичен герой в нашата история – Световният поет Никола Вапцаров, за съжаление разстрелван многократно и след смъртта си от същата тази българска общност. Това, другото, вероятно би могло да започне да се разбира в началото чрез факта, че по отношение на никоя друга личност от изброените герои от османско време не е налице подобна всеобща народна екзалтация, както това се случва дори само при споменаването на имената на Левски и Ботев. А това означава, поне от позициите на критическия прочит на българската история, че тук, при Левски и Ботев, наистина има нещо съвършенно различно, което по твърде уникален начин се преживява на нивото на несъзнаваната колективна българска психика. Подобен дълбинен архетип, който на всичко отгоре непрекъснато се възпроизвежда, в съдържателно отношение не може да бъде нищо друго, освен колективен български психичен комплекс. Дори и да приемем осъзнатото проявление на почти патологичното преклонение пред живота и делото на Левски и Ботев като символ на историческата всенародна благодарност към тях, то тъкмо нейните фанатични измерения по категоричен начин показват, че под тях, под осъзнатата театралност на мантрите и клетвите клокочи все същият този архетипен несъзнаван комплекс, който прави абсолютно невъзможна тъждествеността в битието на народа във всеки един исторически момент, от една страна, със собстените хоризонти на личното историческо съществуване на Левски и Ботев, от друга страна.

Безспорно е, че освен на фона на възрожденската драма, която, макар и парадоксално, те започват да усещат с цялата си болезнена яснота едва в края на живота си, Левски и Ботев формират себе си като исторически личности и в контекста на произтичащия от тази драма фундаментален, но с претенцията да бъде интелектуален, сблъсък между еволюционистите и революционистите по отношение бъдещето на общността и евентуално на перспективите за нейната политическа свобода и възстановяване на самата й държава. Едва ли ще бъде преувеличено, ако кажа, че зад въображаемия „интелектуален порив“ на наричащите себе си еволюционисти, всъщност прозира все същия онзи познат вековен български страх – еволюционната представа, че най-напред и преди всичко е необходимо постепенното, но сигурно укрепване на материалното благосъстояние на селячеството и на новия еснафско-занаятчийски и търговски елит, ведно с разгръщането на българското просвещение и работата на самостойната българска църква, докато идеята за политическа свобода и възстановяване на собствената държава се отлага за неопределено време в бъдещето, може и да изглежда „интелектуално“ примамлива, но в същото време тя е дълбоко погрешна и нереализируема.

Както вече казах, не е възможно да бъде осъществена на практика политическата свобода и чрез нея да бъде реализирана собствената държавност, колкото и каквито натрупвания да се случват в битието на общността, ако не бъде проведена народна или национално-освободителна революция, която наистина изисква множество жертви, но без тях нищо не е възможно да се получи, в крайна сметка. Вербализираната пропаганда на еволюционистката представа, прикрита зад въобразена „интелектуална маска“,  всъщност е резултат от несъзнаваното регулативно действие на многовековните и традиционни български екзистенциални цели относно личното и семейно-родовото оцеляване, социалната изолация в рамките на приятелските и съседските кръгове, тоталното отчуждение от общността и нейното специфично проявление – собствената държава, уникалният български индивидуализъм и подозрителност към всеки опит да бъде осъществен пробив в тези непоклатими устои на собственото съществуване.

Всичко това, полегнало твърде устойчиво в дълбините на българската несъзнавана колективна психика, психологически предполага абсолютната невъзможност да бъде осмислена и възприета каквато и да е идея за саможертва в името на политическата свобода и възстановяване на собствената държава. Цялата тази психична картина на мисленето и поведението характеризира и селячеството, и новия икономически елит, и еволюционистите в онова османско време, тоест целия български народ, а изключенията са по-скоро отделни и мимолетни проблясъци на фона на тоталния мрак, обвил българското битие, отколкото реално промислена и осветена визия за бъдещето.

Е, питам аз, как е възможно да си тъждествен с Левски и Ботев, след като си тотално подвластен на несъзнаваните психични окови на твоето съществуване, докато за Левски и Ботев не само осъзнато изречено, но и преобразувано в реална житейска норма и екзистенциална практика на първо място стои свободата на Отечеството и готовността за личната саможертва в нейно име? Как е възможно да си едновременен с Левски, който Сам „се обещал на Отечеството си жертва за освобождението му“ или пък с Ботев, който „после Отечеството“ най-много обича жена и дете?!… Как, народе /????/, ще си тъждествен или едновременен с Левски и Ботев, когато между вас е налице непреодолима ценностна пропаст, която не само по османско време и малко след това, но и през всичките 140 години насам непрекъснато се задълбочава, защото…, както казваше Големият поет Стефан Цанев по повод на Ботев, но това важи със същата страшна сила и за Левски…, защото „всяка една възхвалена от нас твоя черта, самите нас зачертава“?!… Тъждествеността не само, че не е възможна, тя е абсурдна, тъй като в действителност е налице тъкмо обратното психично действие – фундирането на несъзнавания архетипен български комплекс към Левски и Ботев, защото неговото реално психично съдържание е историческият български грях към тяхната саможертва!…

Със сигурност вече става възможно обяснимо онова възпроизвеждащо се омерзително несъответствие между официализираните ритуали при всевъзможните чествания на Левски и Ботев, включително и до днес, и съпреживявания макар и в дълбините несъзнаван исторически български грях спрямо тях. Как можеш да си помислиш, че си в състояние по някакъв публично показен начин да преодоляваш или дори да изкупваш този грях, след като ти си подвластен на абсолютно същите несъзнавани психични окови на твоето индивидуално и колективно битие, на които са били тотално подчинени и твоите прадеди от онова османско време?! Не, това не само, че не е възможно в индивидуален и колективен психичен план, но в крайна сметка непрекъснато възпроизвежда човешките дистанции между Левски и Ботев, от една страна, и „народът“, от друга страна, в чието име те жертват живота си!…

Повече от известно е, че в рамките на собствения си живот, творчество и революционна дейност, Левски и Ботев непрекъснато възприемат тази дистанция вероятно като неизбежна, поради което обидните укори към „робската люлка“, в която се люлеят „идиотите“ български, към всички онези „турски подлоги“, било на село, било в революционните комитети, които „не щат йощ промислят Отечеството кат своя първа цел“, може би някак съвсем закономерно се редуват с един непонятен на пръв поглед революционен жар, с един неописуем възторг и оптимизъм за бъдещето, в което „българско ще бъде и всички щат да са равни“. Няма как и да бъде другояче, защото когнитивният дисонанс между осъзнатата необходимост от народната революция и очевидното нежелание и невъзможност на този народ да я осъществи, трябва да бъде снет, трябва да бъде преодолян в собствените преживявания на Левски и Ботев, за да може по някакъв начин да се осмисля тяхното съществуване, отдадено на Отечеството и с цената на вече приетата бъдеща саможертва. И въпреки това винаги някъде в поривите на сърцето, в произнесените или писани слова, или в мълчаливо говорещите ъгълчета на очите, ще продължава да тлее неувяхващата до последно надежда, че все пак този народ /????/ ще успее да намери сили в себе си, да се отърси от собствените си, а не османски окови, за да се дигне за своята свобода и своето Отечество?!… Е, и ако това не е същият този личен трагизъм на Левски и Ботев, за който говоря още от началото на този параграф, следствие от народната вина и грях към тях, просто не знам какво е?!…

Разбира се, Левски и Ботев се чувстват дистанцирани не само от онова народно безхаберие към свободата на Отечеството и в съвсем определен смисъл омерзителния примитивизъм на еволюционистите, но и спрямо онези, с които на пръв поглед би трябвало да са съмишленици в общата борба – революционистите. Тук дистанцията не е по отношение на тяхната всеобща готовност за народната революция, а спрямо начините за нейното успешно осъществяване, което да доведе до възстановяването на самата българска държавност и дори нейното бъдещо устройство. Оказва се, че тактическите и стратегическите несъответствия по отношение на тези перспективи между „ортодоксалните“ революционисти, от една страна, и Левски и Ботев, от друга страна, също така внасят допълнителни щрихи в психичната картина на исторически възпроизвеждащите се дистанции и пропасти. Особено очевидни са те в противопоставянето на идеите за реализацията на революционния процес между Левски и другите.

Известно е, че може би под давлението и безспорния авторитет на Георги Стойков Раковски като пръв идеолог на народната революция, се възприема като естествена идеята да бъдат организирани въстанически чети повече в съседните държави, отколкото вътре в страната. От друга страна, като разгръщане на тази представа се възприема и очакването, че по един или друг начин, в подкрепа на бъдещото нахлуване на четите в Османската империя, могат да бъдат привлечени и външни фактори, било то съседите, било западно-европейските страни, било православната наша дъщеря Русия. Вероятно още в тези дискусии може да бъде провидяно началото на последващите, след възстановяването на самата държава, спорове сред българските елити по отношение на евентуалните геополитически и ако щете „цивилизационни избори“, тоест кой по-добре ще гарантира нейното съществуване, но това към момента е извън интереса на критическия прочит на българската история. Факт е обаче, че подобни тежнения и дори противопоставяния кой точно да бъде външния фактор и помощник сред революционистите са налице, дори нещо повече – такива контакти са осъществени, макар и с твърде неопределени и мъгляви резултати /вж. Генчев, 1973; Макдермот, 1977/.

Не случайно и самият Левски попада първоначално под въздействието на тази четническа идея още при постъпването си в ситуираната в Сърбия българска легия, търсейки вече конкретните практически пътища относно реализацията на окончателно завършеното му убеждение за необходимост от революционен начин за освобождение на Отечеството. Със сигурност не е изненада обстоятелството, че много скоро Левски е обхванат от тотален скептицизъм по отношение на четническата перспектива за народната революция най-вероятно поради простата причина, че в нея повече или по-малко отсъства основният субект на тази революция – народът. Особено скептичен е Левски и спрямо външните подкрепления за революцията не за друго, не поради едни или други негови „цивилизационни предпочитания“, а заради собствената му убеденост, между впрочем абсолютно адекватна и до ден-днешен, което разширява съдържанието на народния грях към него, че всяка външна помощ, казано на критически език, ще попречи на самия народ да се превърне в субект на собствената си държава. Оказва се, че окончателната раздяла с четническите перспективи настъпва у Левски много скоро, още повече, че под натиска на сръбското правителство легията трябва да се разпусне. Знаменателно е, че разочарованието у Левски се задълбочава и при краткия му престой в Румъния, при другите „братя – революционери“, за да се завърне в България, където започва да осмисля начините за практическата реализация на вече собствената му лична идея за народната революция.

Несъмнено е, че Ботев възприема по категоричен начин собствената лична идея на неговия приятел Левски за осъществяването на народната революция чрез организирането на революционни комитети вътре в страната, които в определен момент и достатъчно подготвени да са в състояние да повдигнат целия народ на въоръжена борба за свободата на Отечеството. Тази съпричастност на Ботев към  личното дело, повтарям, личното дело на Левски, може да бъде провидяна не само по времето на тяхното кратко съжителство, но и в начина на осъществяване на неговата лична революционна борба – Ботевата чета преминава Дунава не, за да вдига народната революция, а за да подкрепи вече отпочналата народна революция чрез Априлското въстание, съгласно предварителната визия на Ботев за състоянието на процеса в България. Очевидно е, че и в този случай Левски и Ботев отново са на една страна, независимо, че тук става дума за конкретни разминавания с четническите революционисти, които също са готови на саможертва в името на свободата на Отечеството. Друг е въпросът, че за съжаление, може би четническите революционисти ще се окажат, дори и интуитивно, по-наясно с дълбинните психични окови на народа, поради което не очакват от него масово да се присъедини към народната революция, макар че Левски ще преброди многократно всички кътчета на страната, надявайки се да промени това. Дали, защото това е проява на революционен идеализъм, дали, защото това дело е лично негово, на Левски, във всеки случай е съвсем отделен въпрос, който по никакъв начин не променя нито трагизмът на Левски, а и на Ботев, нито отменя исторически възпроизвеждащият се грях на народа към тях.

Вярно е, че множество професионални историци, писатели, поети или учени от други области на знанието признават Левски като идеолог на национално-освободителното движение, дори Николай Генчев и Мерсия Макдермот подчертават собственото му уникално предложение за успеха в народната революция /Генчев, 1973; Макдермот, 1977/. Но към всичко това може да бъде прибавено и специфичното отнасяне на Левски към борбата, което ще осветли докрай както неговия трагизъм, така и продължаващото несъответствие между реалните измерения на неговата историческа роля и съдържанията на съзнаваните български колективни представи за тази му роля и за това му дело.

Изглежда няма да бъде некоректно, ако прибавя съдържанието на това лично отнасяне на Левски, съгласно критическият прочит на българската история, на фона на оценката на Захари Стоянов, между впрочем първият биограф както на Левски, така и на Ботев: „Задачата е една от най-трудните. За да се напише биографията на Васил Левски, значи да се състави историята на ония български тайни общества, в които участвуваше всичката българска интелигенция, които се наричаха комитети и на които деятелността се захваща от 1870 – 1875 година. Наистина, че Левски умря по-рано, но независимо от всякакви централни и частни комитети той е работил предварително на своя глава /к.м. – Л.Г./, докато съедини духовете цели пет години /1865 – 1870/“. /Стоянов, 1987, с. 20/. Ще рече, че това дело наистина не е на централни и частни комитети, а лично дело на самия Левски.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

  1. Генчев, Н. (1973). Левски, революцията и бъдещия свят, Издателство „Отечествен фронт“, София, 1973;
  2. Георгиев, Л. (2014). Критическата психология на политиката и историята, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2014;
  3. Георгиев, Л. (2017). Критическая психология политики и истории, Издательство „Российский институт стратегических исследований“, Москва, 2017;
  4. Макдермот, М. (1977). Апостолът на свободата, Издателство „Народна младеж“, София, 1977;
  5. Стоянов, З. (1987). Васил Левски. Христо Ботйов, Издателство БЗНС, София, 1987.

* Проф. Людмил Георгиев е роден на 23 юли 1960 г. в гр. Трън, Пернишка област. През 1985 г. завършва СУ "Св. Климент Охридски" с първа специалност психология и втора специалност философия. От 1988 г. е редовен асистент в СУ. През 1990 г. става доктор по социология, а през 1999 г. - доктор на психологическите науки.