/Поглед.инфо/ Често се среща твърдението, че „война между Русия и САЩ би облагодетелствала най-много Китай“ (на принципа на „щастливия трети“). Няколко неща обаче трябва да се имат предвид:

Икономическата мощ на КНР зависи от вътрешнополитическата й стабилност – както днес, така и в миналото. Четвърта по площ в света (9 594 000 кв. км), от изток на запад КНР се простира на 5703 км, а от север на юг – на 3700 км. Само по суша огромната територия граничи с 14 държави, като най-дългите й граници са с Монголия (5677 км) и Русия (3645 км) на север, и с Индия (3380 км) на югозапад. Едва ли вътрешнополитическата стабилност на Поднебесната би била възможна, при обкръжаващ я хаос дори само на териториите на тези три сухопътни гиганта.

Китайските геополитически традиции са хилядолетни, за китайската политика не е свойствен разрив между декларации и практика. Именно затова страната успя да възстанови геополитическото си влияние, каквото е имала в миналото. А то е било много по-голямо, отколкото много от нас си мислят. За да разберем китайската външна политика днес, следва да познаваме ролята, която Китай е играл в историята.

Поднебесната се стреми да трансформира международния ред, наложен със силата на оръжието от западноевропейските държави след Вестфалския мир от 1648 г.. Ред, в който задължително присъства страна-хегемон, осигуряваща просперитет на страните от „ядрото“ на световната система, за сметка на експлоатацията на целия останал свят. Този ред е чужд за Изтока (и Близкия и Далечния). Но сама, КНР не може да го промени. Колкото и силна да е една страна в икономическо, технологично, културно и военно отношение, тя се нуждае от подкрепата на съюзници, споделящи нейните ценности, правила и норми на поведение в международните отношения. А те не са малко и не са само в БРИКС.

Американските стратези днес ни плашат, че многополярният свят ще доведе до хаос и конфликти, че без американската хегемония международна стабилност е невъзможна…, че краят на западната доминация е едва ли не, краят на света. Но на кой свят?

Докапиталистическият свят винаги е бил многополярен! Изтокът е доминирал над Запада, а ролята на Китай е била водеща. Векове наред по древния път на коприната, опасващ при династията Хан (141-87 г. пр. н.е.) почти цяла Евразия (6000 км.) се обменят не само стоки, но и идеи между перси, араби, индийци, малайци, кхмери, евреи и християнски несторианци, много от които пристигат, остават и се заселват в Китай. В периодите VII – средата на VIII  в. (при династията Тан), 1368-1644 г. (при династията Мин), познати като Pax Sinica („свят по китайски“), Китай е бил технологично, икономически и културно най-развитата цивилизация. Опосредствано от монголите, китайското етатистко влияние има важно значение и за формиране на държавното устройство на Иран, Индия, Османската империя, Русия и други страни в Евразия (1). За китайците не е било проблем да достигнат Африка и да „открият“ Португалия за десетилетията до експедициите на Хенри Мореплавателя…, но династия Мин разпуска флота, ограничава морската търговия и се отказва да „завоюва света.“ Защото от времето на Римската империя Азия е доставчик на ценни стоки за европейците и самата тя придобива огромни обеми драгоценни метали от Европа. Този структурен дисбаланс в европейската търговия стимулира западните правителствени и делови кръгове чрез завоевания да възстановят покупателната си способност, която непрестанно изтича на Изток (2).

Днес съществуват много макроисторически изследвания как точно е бил организиран докапиталистическия свят. Едно от тях е „До европейската хегемония. Световната система 1250 – 1350” (1989) на известната американска социоложка Джанет Абу-Луход. Според Луход, тази система е включвала пространството от Западна Европа до Китай и Югоизточна Азия. В нея отсъства център-хегемон, както в икономическо и политическо, така и в географско отношение. В състава й влизат осем субсистеми: 1) европейска, 2) средиземноморска, 3) от Константинопол до Китай, 4) близкоизточна (от Сирия през Персийския залив до Арабско море, 5) от Египет през Червено море до Аденския залив, 6) от Персийския и Аденския заливи до Западна Индия, 7) от Индия през източен Индокитай до полуостров Малака и Суматра, 8) Китай и Югоизточна Азия.

По площ субсистемите наподобяват неправилни елипси, които се пресичат (3). Едни и същи градове и територии може да влизат в състава на две или три от тях. Същевременно три центъра имат водещо значение: в Близкия Изток “арабо-персийският имперски център”, обхващащ стратегическата зона на международния обмен, северните степи в Централна Азия (“енергийните центрове на Монголската империя“), които след монголските завоевания се сливат в едно цяло с Китай. Третият център е в Индийския океан, свързващ Китай с Близкия Изток чрез Малакския пролив и Индия. Взаимодействието на тези субсистеми, тяхната кооперация и сътрудничество   представляват същността на средновековната система. Обширната мрежа от търговски и транспортни комуникации (морски и сухопътни) ги е свързвала в едно цяло, при взаимна търпимост на различните култури и религии, и социално-икономическа организация.

Следователно, „подемът“ на средновековната система до нейния пик във втората половина на XIII – началото на XIV в. е обусловен на първо място от развитието на Изтока, а не на Запада (4). Нейният разпад започва през втората половина на XIV в., вследствие  на съвкупност от взаимосвързани фактори, важни сред които са упадъкът на Монголската империя, османската заплаха в Мала Азия, където Византия губи предишното си влияние. В търговско-икономическо и стратегическо отношение последната преминава към италианските морски републики, което според Острогорски е „световно исторически най-важната промяна от тази епоха“ (5) , показваща превъзходството на надигащите се западноевропейски сили, кулминирало във византийската катастрофа през 1204 г.- четвъртият кръстоносен поход, финансиран от венецианската олигархия. След него Венеция контролира целия път по море от своя роден град до Константинопол, всички пристанищни градове, островите. Така възниква венецианската колониална империя, а върху останките на териториалната се появяват феодалните княжества (6). „Натрупването на капитал благодарение на търговията на далечни разстояния и крупните финансови операции, заедно с поддържането на баланса на силите и комерсиализацията на войните, развитието на дипломацията, способстват за необичайната концентрация на богатство и власт в ръцете на олигархията, която управлява италианските градове-държави“ (7). Именно на този модел се изгражда в последствие капиталистическата система, като редуващите се последователно хегемони запазват определени характеристики от италианските градове – държави (от Венеция – меркантилизма, от Генуа – космополитизма…). Генезисът на явлението в значителна степен предопределя неговото съдържание.

Както става ясно, европейската и азиатската системи са коренно различни. Редът, наложен от западноевропейските държави в XIX в. със силата на оръжието е чужд за Изтока. Използването й е пряк резултат от неспособността на британските търговци да проникнат на китайския пазар с правни средства (8).“ В сравнението на динамиката на двете системи разликите са очевидни. Първата се характеризира с непрекъсната военна конкуренция, тенденция към географска експанзия както на самата система, така и на центъра на преместване (Иберийски п-в – Нидерландия – Британската империя – САЩ). Мирните периоди са изключение. По време на т.нар. „стогодишен мир“ (1815-1914), европейските държави продължават експанзията си в неевропейския свят. Ескалацията на тази конкуренция води до индустриализацията на войната. До включването им в европейската, държавите от азиатската система са в състояние на мир не за сто, но за триста години. Този мирен период е прекъснат от две войни между Япония и Корея, предизвикали и война с Китай (1592-98 и 1894-95). Между 1598 и 1894 г. има  само три кратки войни, които включват Китай – с Бирма (1659-60 и 1767-71) и с Виетнам (1788-89) и две, в които Китай не участва (1607-18 и от 1660-62). Всъщност, до 1592 г., когато Япония нахлува в Корея, Китай е воювал само с Виетнам (1406-1428 г.). Несъответствието на войните между държавите от Източна Азия и тези в европейската система, е в липсата на каквато и да е тенденция между азиатските страни да градят отвъдморски империи в конкуренция едни с други и да се ангажират с непрекъсната надпревара във въоръжаването по начин, сравним с европейския (9).

Предвид посоченото, няма логика Китай да поддържа тази система, която и без това е на границата на историческото си изчезване. Защото пространства за нейната експанзия не са останали, а без експанзия (финансова, географска, военна), безкрайното натрупване на капитал (основната характеристика на капитализма) не би било възможно. Организацията на системен хаос на материка е краткосрочно решение за световната олигархия, защото противоречията на капитализма засягат всички фактори на историческия процес: екология, демография, икономика, технологии. Самият социално-икономически модел не позволява решение на натрупаните проблеми, той облагодетелства „единия процент“. Затова страните в БРИКС и ШОС изграждат „нов проект за бъдещето“, в основата на който да стои нова парадигма на развитие. Без такъв, четвъртата индустриална революция може да доведе до фатални за човечеството последствия.

За целта Китай и Русия действат в синхрон – те са двигателите на тази промяна и не бива да ни учудва, когато  военното ръководство на Китай заявава, че ще подкрепи Москва срещу агресията на САЩ и сателити: http://www.newsweek.com/china-military-tells-russia-weve-come-support-you-against-us-870070. Още през 1997 г. в Москва е подписана „Руско-китайска съвместна декларация за многополярен свят и формиране на нов международен ред“, в която е заявена готовност за „стратегическо взаимодействие в XXI  век.“ Последният параграф от декларацията гласи: „Човечеството встъпва в нова ера. Проблемът за това, в какъв международен ред ще живеят хората в следващите столетия все по-остро стои пред народите на всички страни. КНР и Русия разгръщат активен диалог по въпроси за изграждането на мирен, стабилен и справедлив световен ред и са готови за съвместно обсъждане на всякакви конструктивни предложения (10).“  На ХІХ конгрес на ККП (октомври, 2017г.), Си Цзинпин обяви „нова ера за китайския социализъм.“ На „Новата Ера за развитието на социализма и еволюцията на обществото“ е посветен отделен раздел в декларацията (11), четена от него. Сред основните цели на китайското ръководство и дипломация са: насърчаване на нов тип международни отношения, насочени към изграждане на общност, споделяща китайския модел на развитие и принципът на справедливо бъдеще за всички; „траен мир и стабилност“, „хармония между човека и природата“, „изграждане на екологична цивилизация“, висок жизнен стандарт и здравословни екосистеми, защита на политическата сигурност, част от което е осигуряване на външнополитическа стабилност. Разбирането е, че „мечтата на китайския народ е тясно свързана с мечтите на народи от други страни, както и че тя „може да се реализира само в условията на спокойна атмосфера и стабилен международен ред“. За това „Китай ще продължи усилията си за съхранение на световния мир…и няма да преследва хегемония и/или да се ангажира с разширяване (12).

Звучи утопично, но логика не отсъства! Защото примата на индивидуализма е характерен за англосаксонския свят, но е чужд за всички други народи! Независимо от доминиращата форма на собственост – държавна (както в КНР и Виетнам) или частна (Япония и Южна Корея), за азиатската система е характерно съчетаването на централизирано планиране и пазарна самоорганизация при споделяне принципа за общото благо.  Политическите модели може да се различават – от най-голямата в света индийска демокрация до най-крупната Комунистическа партия на Китай, но приоритетът на обществените интереси над частните остава неизменен (13).

„Доколкото Евразия никога не е била либерална, просто там този ред не може да бъде наложен, още по-малко може „да пусне корени“, пише японският учен К. Кобаяси. Русия е заинтересована в поддържането на държавническо-регионалния ред, който десетилетия, ако не столетия господства в региона. Превръщането на Евразия в укрепващ се световен център на многостранно сътрудничество показва, че либерализмът не е единственият способ за организация на световната политика (14).“  Напълно възможна е стратегия на взаимодействие между евразийските регионални организации и страните от Голяма Евразия, споделящи държавнически ценности, включително Южна Корея, Филипините, Япония, Сърбия и Турция, а също и южноамериканските държави, обединени в „Южноамериканския общ пазар“  МЕРКОСУР. Многополярният свят не е само по-равномерно разпределение на материалните възможности, но възстановяване на НРАВСТВЕНИЯ БАЛАНС. Баланс на реда, в който прогресът се подхранва от оживена конкуренция на идеи за устройството на международно съобщество, а не в съответствие с една единствена идеология (15).

 ______________________

(1) Нефедов С. А. Факторный анализ исторического процесса. История Востока. М.: Территория будущего. 2008, с.740

(2) Арриги, Дж. Долгий двадцатый век: Деньги, власть и истоки нашего времени. М.: Территория будущего. 2006, с. 76-77

(3) Abu-Lughod J. Before European hegemony. The world system A.D. 1250–1350.

N.Y. Oxford, 1989, р. 34

(4)  Ibid., p. 35

(5) Острогорски, Г. История на византийската държава. С. Прозорец. 1996, с. 460

(6) Пак там, с. 541

(7) Арриги, Дж. Долгий двадцатый век: Деньги, власть и истоки нашего времени. М.: Территория будущего. 2006, с. 80

(8) Arrighi, G. Adam Smith in Beijing: Lineages of the 21st Century. New York, Verso. 2007, р. 338

(9) Arrighi, G. Adam Smith in Beijing: Lineages of the 21st Century. New York, Verso. 2007, р. 318

(10) Российско-китайская совместная декларация о многополярном мире и нового международного порядка. Москва, http://www.lawrussia.ru/texts/legal_743/doc743a830x878.htm 23. 04.1997 г.

(11) Вж Delivered at the 19th National Congress of the Communist Party of China. Xinhua, http://www.xinhuanet.com/english/download/Xi_Jinping’s_report_at_19th_CPC_National_Congress.pdf, 10. 18. 2017, р.15

(12) Ibid., рр. 22-23

(13) Глазьев, С. Последняя мировая война. США начинают и проигрывают. М.:Книжный мир. 2016, с.17-18

(14) Кобаяси, К. Либеральный порядок: что дальше? Рост Евразии и появление альтернатив. Россия в глобальной политике, http://www.globalaffairs.ru/number/Liberalnyi–poryadok–chto–dalshe-19116 ,  29. 10. 2017.

(15) Пак там.