/Поглед.инфо/ Попитали камилата, защо ти е крив гърбът, а тя учудено отговорила, че кое ми е право, та гърбът ми да не е крив. Такава е ситуацията и с нашето висше образование. Колко неща успяхме да развалим в България за последните 20 години, та да не можем да развалим и висшето си образование, разбира се, че можем.

Образованието е една консервативна система, която се изгражда в течение на много десетки години и векове. Прочутият Оксфордски университет в Англия е създаден през 13 век. Нашето образование след освобождението (1878 г.) е било създадено по образец на руската образователна система, която, от своя страна, е била аналогична на германската, въведена в Русия от императора Петър Велики. Това обстоятелство е дало една завидна стабилност на нашата образователна система, която не се е влияела от колебливото поведение на българските политици между Русия и Германия, поради което тя се е развивала без сътресения десетилетия наред в избраното направление.

Да обсъдим някои принципни моменти, характерни за образованието, което се осъществява във висшите учебни заведения (ВУЗ) днес.

Първият въпросе, как да оценим качеството на обучението, което се предлага от даден ВУЗ. Добрият университет трябва да осигури възможност на своите студенти да усвоят съвременното ниво на научната област, която изучават и да се подготвят да продължат нейното развитие по време на своята бъдеща трудова дейност. За да се изпълни тази задача, студентите трябва да се обучават от най-добрите учени в дадената област, които при това имат и умението да предадат необходимите знания на тези, които обучават.

Как в развитите страни оценяват степента на научните знания на преподавателите във ВУЗ? Това става чрез защитата на определени научни степени. Първата научна степен е доктор (д-р), а втората, по-високата, е доктор на науките (д.н.). В западните страни традиционно степента д-р се обозначава Ph.D(доктор по философия), а д.н. като D.Sc. (доктор на науките).

Педагогическите способности на преподавателите във ВУЗ се оценява със съответните научни звания, които са доцент (доц.) и професор (проф.).

В съответствие с тези две скали за оценка на научните степени и научните звания във ВУЗ, най-високо признание сред преподавателите имат тези, които са проф. д.н., по-ниската градация е проф. д-р и още по-ниската

доц. д-р. Най-трудно се „овладява” степента д.н. Това е причината, поради която не се смята за авторитетно да кандидатстваш за научното звание „професор”, ако преди това не си защитил научната степен д.н. Именно поради тези обстоятелства вносителите на новия „Закон за развитие на академичния състав” приложиха неимоверни усилия да премахнат научната степен д.н. Научната общност, обаче, активно се надигна на протест и не позволи това да се реализира.

Как изглежда академичният състав, например, във факултета по металургия и материалознание на университета в Бирмингам в Англия, който посетих в 2000 година? Няма съмнение, че Англия е държавата с една от най-добре уредените университетски образователни системи. В настоящия момент в тази страна се обучават около 5000 български студенти. За справка: в Техническия университет в Габрово учат около 4000 студенти.

Във въпросния Британски факултет обучението се води от 24 сътрудници, ръководени от световно известния специалист в областта на материалознанието проф. д.н. Джон Кнот. От тези сътрудници 18 са с научни степени д-р и 6 са д.н., професори са 10 човека – проф. д-р 5 човека и проф д.н. 5 човека. Ръководителят на факултета е естествено проф. д.н.

Как при това положение да се оцени качеството на един ВУЗ? Естествено по броя на проф. д.н., които работят в него. Едно е да изпратиш детето си да учи в университет, където има значителен брой преподаватели с висока квалификация и съвсем друго е, ако няма такива. През последните години най-добрите университети в света се оценяват вече и по работещи в тях лауреати на Нобелови награди. Но да оставим на страна тази класификация, от която ние сме много далеч.

Вторият въпрос, който трябва да бъде решен, се отнася до броя на българските ВУЗ, които биха могли да бъдат обезпечени с качествен преподавателски състав, отчитайки, че населението в страната вече е паднало под 7 милиона. В настоящия мамент в България има 53 учебни заведения, които издават дипломи за висше образование. Последният ВУЗ беше организиран преди 2 години в гр. Перник с гръмкото название „Европейски политехнически университет”, а вече се обсъжда създаването в началото на следващата година на поредния ВУЗ в гр. Видин.

Въз основа на опита на развитите европейски държави, специалистите твърдят, че на 1 милион жители се полага да действа нормално 1 ВУЗ. При това положение в България трябва да има около 7 ВУЗ, а те вече са 53.

До какви последствия води тази огромна диспропорция между обективно възможните и реално създадените ВУЗ в страната? Този голям брой ВУЗ нашето общество не може по естествен начин да обезпечи с необходимия брой преподаватели, които да са признати и като най-добри учени (д.н. и д-р). В обществото такива специалисти се създават много трудно и затова са голяма рядкост.

Какви са възможните изходи от така създадената ситуация? Те са два:

- първият е да се намали рязко броят на ВУЗ, за да могат тези от тях, които останат, да се комплектуват с преподаватели, отговарящи на съвремените университетски изисквания. Този път ще гарантира необходимото качество на подготовката на студентите.

- вторият изход налага рязко да се понижат изискванията към професионалната подготовка на университетските преподаватели . Това ще даде възможност на хора с твърде посредствени професионални възможности бързо да заемат многобройните свободни места за доценти и професори във вече съществуващите голям брой ВУЗ, които обаче няма да са в състояние да предложат на страната висше образование, което да отговаря на традиционните европейски изисквания. Именно този втори път за развитие на висшето образование бе разработен и реализиран от министъра на МОМН г-н Сергей Игнатов. Започна бързото и масово производство на доценти и професори. Според в. „Телеграф” „всеки ден се произвеждат 1 професор и двама доктори”. Във в. „Дума” четем: „Според прогнозите на ректорите до няколко месеца новите носители на академични длъжности у нас ще стигнат и надминат 2000”. В чест на министър Игнатов тези новоизпечени кадри започват да ги наричат „игнатовки” по аналогия с „калинките”, които получават високи държавни длъжности без да имат необходимото за тях образование.

Трябва да отбележим, че приетият от Народното събрание „Закон за развитие на академичния състав” не е наше, българско изобретение. Аналогичен закон беше приет преди няколко години в съседна Румъния, в резултат на който бяха набързо „създадени” около 3000 професори. За щастие на румънското висше образование, този „нов” закон беше отменен и се върна старата и изпитана система, при която научните степени и звания се раздават не от всеки ВУЗ, а се контролират от една държавна институция. Да се надяваме, че следващо българско правителство ще последва отново примера на Румъния и ще спаси българското висше образование от разрушаване, като отмени сега действащият „Закон за развитие на академичния състав”. Това ще даде възможност да се възстанови доброто име на нашите университети.

За България е целесъобразно нейните деца да получават висшето си образование в страната, а след това най-способните от тях да бъдат изпращани на специализация в реномирани европейски научни центрове. Само в този случай ще имаме качествено висше образование и високоразвита наука.