/Поглед.инфо/ Калин Руменов, в. „Новинар”
Започвайки да пиша този текст, претенциозните задръстеняци от КНДР бяха трети във временното класиране по златни олимпийски медали. Онези, на които след смъртта на Ким Чен Ир на глава от населението се падаха повече сълзи, отколкото зърна ориз във вечерята - бяха равни с франция и след САЩ и Китай. И ако използваме речника с клишета на собствения ни преход -очевидно държавата Северна Корея не е абдикирала от спорта. Населението й може да гладува, но част от него яде по няколко порции, защото трябва да има сили за щангите. Под тях ги търсете опечалените от смъртта на вожда. С пролятото по него можеха да напълнят няколко олимпийски басейна, но не са го направили. Затова и басейните в Лондон приличат на запазена територия за страните от Г-20, ако не броим онова 15-годишно литовско чудо Рута. Богатите плуват, бедните плачат и заедно с жените си вдигат тежести за спортна слава.
За да се потопиш в олимпийската вода, сякаш трябва да минеш през немного политкоректен фейсконтрол. Докато в залата с щангите гледката е като на мулти-култи парад в държава със стара демокрация. Точно там задръстеняците от КНДР са решили да търсят постижения. И дори да допуснем, че всичките им 8 представители вземат злато, да допуснем, че в крайното класиране по медали се задържат в Топ 10 - какъв позитивен имидж ще донесе това на Северна Корея и ще подобри ли поне малко сегашния й. Помислете, когато следващия път ви обхване носталгия по държавната роля в спорта и по изгубения ни имидж на световна спортна сила. А то ще се случи съвсем скоро - след като завършат игрите и си видим баланса.
Може и да е самата ерес, но като данъкоплатец въобще не чакам с нетърпение медали, особено пък златни. И без това олимпийското ни участие досега струва милиони без възвръщаемост, но и за първите места са обявени премии от 200 000 лева - 5 пъти повече, отколкото ще вземат американските шампиони. По този показател ние вече сме в Топ 10, където гъмжи от бивши участници в световните социалистически ифи, продължили няколко десетилетия. Изобщо тенденцията е следната - колкото ти е по-малък брутният вътрешен продукт, толкова повече заделяш от него за измамата „спортна слава" Грузинците дават по 1 милион евро за златен медал, а англичаните няма да дадат и една лира. Вероятно мозъците от Тбилиси до София разбират повече от спортен мениджмънт, отколкото в Манчестър. Където, между другото, са създали футболната марка „Юнайтед", оглавяваща последната класацията за най-скъпа в световния спорт.
А ние създадохме Станка Златева, за която никога няма да признаем колко безсмислена е като продукт. Тя е топатлетът ни за последните години, няколко пъти спортист на годината. От това борбата като спорт ли стана по-популярна, билетите за състезанията ли скочиха като Стефка Костадинова и вече се разпродават месеци предварително, залите ли са пълни с млади момичета, които искат да са следващите №1 в категория до 72 кг. Покажете ми един баща, който е записал дъщеря си на борба заради торбата с медали на Станка. Та след всичките й постижения Станка дори не я асоциирам като рекламно лице на нещо си. Извинявайте, но вече се ориентирам, че е настъпило лято, когато Устата пак ще започне да досажда със сладоледи в рекламните блокове. А от шампиона Станка рекламодателите бягат и крият бюджети, дори при положение че притежава изряден образ и извън тепиха.
Това би трябвало да означава, че има нещо сбъркано и то прилича да е концепцията за женската борба. Точно където се състезава най-голямата ни звезда и откъдето очакваме най-голямата лондонска пратка със слава. В случай че я получим - някой има ли идея какво ще правим. Ще се потупаме малко в гърдите, ще си направим няколко снимки и после няма да остане друго, освен да чакаме поздравителна телеграма от братския севернокорейски народ. Понеже той също има амбиции в този естетичен спорт и го следи изкъсо. Докато например италианците не са рискували имиджа на своите жени, а единствената жена борец на англичаните се казва Олга и е родом от Украйна.
Когато Иордан Иовчев се класира за финал на халки, Facebook направо се препълни от горди българи, развяващи банери с постижението на нашия човек. То наистина е чудесно, но едва ли на всички взети заедно в кариерата му състезания пред наша публика гимнастикът е събирал толкова зрители, колкото похвали събра само за един ден. Никой не се интересува от този спорт, но изведнъж всички се възгордяват. Утре пак никой няма да се интересува, както на никого наоколо не му дреме, че жените на Южна Корея са спечелили за исторически седми пореден път стрелбата с лък.
Какъв е тогава смисълът от големи държавни инвестиции, каквито малките и бедни държави направо обожават да правят покрай олимпиадите. Всичките тези грешни пари не водят до популяризиране на повечето спортове, шампионите в тях не предизвикват вдъхновение за последователи, а онова, което се нарича „спортна слава" - всъщност е доста съмнително и трае кратко. Има единствено крайно класиране по държави. Ако се прочетеш по-напред, си е имиджово. Но все пак трябва да почива и на някаква рационалност, за да не изглежда по севернокорейски. Техните демократични лидери не са абдикирали от спорта, вече подготвят посрещането на медалистите (не питайте какво ги чака издънките) и сигурно тази държава осезаемо ще промени излъчването си заради няколко шампиони.