/Поглед.инфо/ Какво? Нима не сте чули че България взе Олимпийска титла в бягането?! Добре де, имах пред вид бягането от отговорност - най-обичания и най-масово практикувания спорт у нас от дълги години насам.

Нищо чудно, че сте пропуснали родния златен медал. Всички анализи на току що завършилите Игри казват че страната ни e спечелила само един сребърен и един бронзов и че това 63-то място в класирането на нациите по медали e най-слабото ни представяне от 60 години насам. Такива класации, обаче, са безсмислени поне по 2 причини.

1) Броят на медалите сам по себе си не означава нищо, зависи с кого се сравняваме. Защо не с една Австрия? Колко медала спечелиха австрийците? Нула! Сега по-добре ли се чувствате? Не смятате ли, че 98% от хората в България с радост биха приели Австрия да има 2 или 5 олимпийски медала, а българите да имат доходите на австрийците или рекордно ниското ниво на безработицата там?

2) Беше въпрос на части от секундата тази класация да бъде много по-различна. Един миг загуба на концентрация лиши Станка Златева от титлата и ансамбъла по художествена гимнастика от медал. Злато на Станка, бронза на Пулев и медал на ансамбъла шяха да поставят България около 45-то място, съвсем близо до 42-рото в Пекин. Тогава какво - щяха да потекат още повече благодарности към Него и правителството за огромния успех на нацията?

Освен че са безсмислени, по-лошото на такива статистики е че те отвличат вниманието ни от наистина важните изводи, които трябва да си направим. И тези изводи са за политиката и за самите нас, а не толкова за спорта. Погрешно е да се говори за провала на българския спорт в Лондон, защото oсновните проблеми идват от политиците - в случая, от липсата на държавна политика в спорта. Състоянието на спорта е точно такова, каквото е цялостното състояние на политиката и държавата. Една държава, която се управлява от лузъри, не може да създава Олимпийски шампиони. И един народ, който избира и търпи лузъри начело на държавата си, не може да очаква нищо по-добро. Така че хайде да спрем да броим медали и да си поговорим по същество.

И в политиката, и в спорта има 2 типа хора – шампиони и лузъри. Едни от най-важните качества, които отличават шампионите, са: чувството за отговорност, вярата в собствените сили и волята да се борят до край, въпреки обстоятелствата. Ето два урока по шампионски дух:

Рафаел Надал никога не се оправдава за загубите си с външни обстоятелства, a категорично поема отговорност за действията си: “Аз играх лошо. Противникът ми беше по-добър и заслужено ме победи.” Испанецът е спечелил всички възможни титли в тениса, точно защото за пораженията си винаги търси вината първо в себе си, не се страхува да си признае грешките, раздава се на 100% на тренировки и на състезания и не се главозамайва от успехите. След загубата си на Олимпийския финал, Станка Златева също обвини себе си. "Пак направих грешка … не бях концентрирана на 100 процента и точно когато не трябва, губя срещата. Това е, сама съм си виновна."

Да сте чули нещо подобно от управляващите ни политици? Никога! Само мрънкане и оправдания до безкрай. Тежките критики от докладите на Европейската комисия се представят като похвали. Ако нещо все пак се отчете като грешка, правителството на Борисов никога не е виновно за нея. Проблемите, ама разбира се, идват от Тройната коалиция, международното положение или от Брюксел, чиито бюрократи са толкова плоски, че не могат да оценят гениалните постижения на ББ и компания. Точно такова е поведението на лузърите и в спорта. Винаги другите са им виновни за загубите. Шампионите са самокритични и с мнoго високи изисквания към себе си. За това Станка Златева нарече чудесното си представяне в Лондон "голям позор".

  • Голям позор е, че премиер на държава в дълбока икономическа и духовна криза си мисли, че негов приоритет е … да търси спонсори на закъсали спортни клубове и че е допустимо за целта да притиска държавни и частни фирми. 
  • Голям позор е, че за такива действия Му се благодари. За благодарности и за Неговата прослава, след края на Игрите, във Варна беше спретната срамна церемонийка: един истински шампион, Йордан Йовчев, трябваше да награди Бойко Борисов за "заслуги към спорта". Представете си гледката: пред насълзените очи на граждани, преливащи от дълбока признателност, Данчо Йовчев връчва плакет на ББ - най-заслужилия за всичко и за всички времена!
  • Голям позор е, че лигавото величаене и хвалебствия за Премиера Слънце достигат Олимпийски размери, надхвърлящи дори тези от времето на култа към личността. Голям позор е, че Борисовото правителсто проявява имперско високомерие и арогантност, присъщи само на безконтролната власт.
  • Голям позор е, че простотията, некомпетентността и безхаберието на властимащите застрашават националната сигурност на държавата.
  • Голям позор е, че партия ГЕРБ обеща да се бори с корупцията, а по време на управлението й злоупотребите с власт не само се разраснаха, но стават все по-безцеремонни.
  • Голям позор е, че България е на дъното на всякакви европейски класации, а Кабинетът Борисов неспирно се оправдава за провалите и си играе на прехвърляне на отговорност. Типично за лузъри.

Бягането от отговорност е любим спорт и на калпаватa ни опозиция. Спомняте ли си кой от ръководството на БСП пое отговорността за катастрофално загубените парламентарни избори през 2009, които оставиха левите само с 40 депутати? Никой! Нещо повече - всички изборни загуби на столетницата или се оправдават с манипулациите на ББ и Цв Цв, или се представят за морални победи. Да, и Данко Харсъзина би се възхитил на майсторството на Цв Цв да печели избори "честно и почтено". Но БСП би могла да претендира за морална победа, ако понe един човек от ръководството й имаше доблестта да посочи собствени грешки или да подаде оставка. Лузърите се крият зад действията на другите. Успешните лидери имат мъжеството да признаят провалите си, незвисимо дали има и външни фактори, допринесли за тях.

А другите, така наречени опозиционери? След като откриха топлата вода относно некадърността на управляващите, в началото на август Костов и компания даже поискаха оставките на 5 министри. А само 2 седмици по-рано Парламентът обсъждаше поредния вот на недоверие срещу правителството и ДСБ за поред път отказа да го подкрепи. ДСБ не подкрепя вот на БСП и ДПС, но същевременно отказва да инициира свой. Така продължават лицемерното прехвърляне на топката, защото ако падне правителството, някой ще трябва да поеме отговорността за управлението и изваждането на държавата от блатото. А лузърите не искат и да чуят за отговорност.

Kой е отговорен че политиците ни са такива? Всички ние - някои, защото гласуваха за тях, други, защото изобщо не гласуваха, а трети защото не се интересуват от политика и не се и опитват да помислят какво и защо става в държавата и как да го променят. Очевадно ясно е, че промяна е необходима, ако не искаме и в бъдеще да си останем само със златните медали в бягането от отговорност. И тази промяна започва с всеки един от нас.

Ние сме тези, които можем и трябва да поемем отговорност за бъдещето си. Много българи са обзети от чувство на обреченост, безизходица и безпомощност и това ги прави пасивни. Но бягството от отговорност всъщност е бягство от свобода. Защото само този, който не се страхува да вземе инициативата и да действа, може да подобри живота си и да се бори за мечтите си. Добрата новина е, че шампионите се изграждат, ден след ден. Във всеки един момент всеки от нас може да избира – да се държи като шампион или като лузър. От нас зависи.

От къде да започнем ли? Като начало - да престанем непрекъснато да мрънкаме, да се вайкаме и да се поставяме в ролята на жертви. Забелязали ли сте как все обвиняваме другите за това, което ни се случва? Ето ги дежурните виновници и оправдания:

  • Лошите политици, които са ни докарали до просешка тояга. (Но политиците ги избираме ние и ние ги държим на власт!)
  • Световната конспирация или Великите сили, които ни диктуват унизителни условия. (Да бе, Вашингтон, Москва и Брюксел си нямат други по-важни неща от това, по цял ден да мислят как да прецакат горката България.)
  • Господ, който май хич не ни обича. (Ах, този зъл дядка, който само дебне от горе и чака подходящ момент да стовари върху нас поредната доза мълнии.)
  • Други оправдания? Византийското и Турското робство, фашизмът и комунизмът, Системата, бедността, жегата, студът...

Вярно е, има огромни трудности. Но по-важното е как гледаме на тях - дали ги виждаме като предизвикателство, с което можем да се справим (така правят шампионите) или ги мислим за непреодолими пречки. Победата е повече в главата, отколкото в краката, казват шампионите. Това не означава, че трябва просто да реша и ще надбягам Юсеин Болт. Но значи, че ако само се оплаквам и оправдавам с това колко е непосилна дадена задача, със сигурност ще се проваля.

Шампионите вярват в себе си и това им дава сили да се преборят с трудностите. За Рафа Надал резултатът няма значение - може да губи с 0 на 5 и всичко да изглежда напълно безнадеждно, но той пак ще се опита да обърне мача. И го прави. Не защото всеки мач може да се обърне и не защото великият Надал може всичко (не може!), а защото Рафа не се отчайва и не спира да опитва, до последната топка. Шампионът знае: само ако не опиташ, тогава е сигурно, че ще загубиш. От нас зависи да опитваме да побеждаваме. Българите многократно са доказали, че могат да обръщат мача, не само по спортните стадиони.

Хайде!