/Поглед.инфо/ На фона на мащабната военно-политическа подкрепа, предоставена от Турция на Азербайджан по време на войната за Карабах, стана обичайно да се записва Баку в списъка на послушните проводници на волята на Анкара в Кавказ и тюркския свят като цяло.
Основата за такива твърдения обикновено са историческите причини - общият произход („две държави - един народ“). Политически и идеологически (придържането и от двете страни към неоосманската идеология в духа на доктрината на Чавушоглу за „стратегическата дълбочина“). Икономически (интерес към съвместна експлоатация на ресурсите на Кавказ и Каспийско море). При по-внимателно проучване обаче се оказва, че всичкото това не е напълно вярно. И емоционално възприеманото окачване на турски знамена от азербайджанците в зоната на конфликта в никакъв случай не предопределя готовността им да следват „големия брат“ Ердоган във всичко.
Що се отнася до историята, тогава, разбира се, трябва да се признае езиковата прилика на двата народа. Достатъчно е обаче да разгледаме славяните или германските народи, за да разберем как факторът на езиковото сходство сам по себе си не гарантира единство.
Антропологично и генетично, според последните проучвания, съвременните османци носят само 25% от първоначалната тюркска група, останалото е наследство на народите от Византийската империя: гърци, арменци, народите на Кавказ, славяни и други европейци. Азербайджанците са 30% тюрки, останалото води към персите и другите народи от иранските планини, където е формиран този етнос.
Самият етноним Азербайджан произхожда от името на древната едноименна персийска провинция. Досега повечето представители на този народ живеят в Иран (около 25 милиона души), а в самия Азербайджан – към 10 милиона.
Прави впечатление, че жителите на Иран от тази националност, които преди това са се наричали турци, наскоро, под влиянието на появата от север на независима държава със столица в Баку, военните победи на тази държава, все по-често започнаха да използват определението азербайджанци. Но да речем, че британците, като носители на германския език и антропологично 80% келти, никога не биха могли да се различат с местните тевтонски германци, различаващи се от тях, наред с други неща, в националния характер.
Религията е още по-важна в различията между етническите групи. Придържайки, както в Иран, към шиисткия ислям, азербайджанците в исторически план винаги са действали като конкуренти и дори противници на османците-сунити. В крайна сметка неоосманизмът на Ердоган е дълбоко замесен във „възраждането“ и популяризирането на сунитската идеология в духа на движението на забранените в Русия „братя мюсюлмани“.
Азербайджан е светска държава. В този смисъл теократичните маниери на турския президент не могат да се харесат на азербайджанците. Съживяването на религиозния компонент за укрепване на "морала" на азербайджанската нация по време на войната за Карабах е поразително. В почти ежедневни призиви към народа по време на военните събития президентът Алиев неизменно говори за бъдещото възраждане на джамиите в новоосвободените територии, за обявяването на молитви в тях. Посещавайки тези селища, той се молеше в джамии по шиитския обред. И макар това да е насочено за вътрешно потребление, то подчертава независимостта на Баку по отношение на турския съюзник.
Доклад, посветен на Турция, от Центъра „Бъркли“ (САЩ) относно изследването на ролята на религията в политиката, отбелязва активното използване на „меката сила“ от турците чрез специализирана държавна агенция „Дианет“. Подчертава се, че Анкара се опитва да се представи като лидер на целия ислямски свят, но поради турския национализъм се сблъсква със съпротива от страна на другите мюсюлмани. Според авторите на доклада турското разузнаване играе видна роля в тази религиозна дейност и относителният успех е бил придружен от турците главно в работата със сунитските диаспори, докато шиитите и другите мюсюлмани са останали безразлични към турската пропаганда.
Още по-големи изненади ни чакат, когато се говори за военната история на двата народа. Говори се много за факта, че за Русия е трудно да установи нормални отношения с Турция поради големия брой войни между тях в миналото - цели 10. Въпреки това не се говори много за още по-многобройните военни сблъсъци между османците и предците на съвременните азербайджанци. Шиитските тюркски племена, които са групирани в „голям“ Азербайджан, служат за буфер срещу турско-сунитската експанзия.
От XI век, особено при Сефевидите и Каджарите, до свалянето на последните в началото на XX век, политическото ръководство в Иран е предимно тюркско-шиитско. В продължение на почти хиляда години броят на техните войни срещу сунитските турци в Анадола - селджуките, а след това и османците, е десетки. Последните презрително наричат своите събратя шиити същите като персите - „аджем“ (ﻋﺠﻢ).
След влизането в Руската империя на северните азербайджански ханства през 1813 г., техните сили последователно и изключително лоялно участват във всички войни на новата им родина с Високата порта. Заради конфликтите си с династията на каджарите те лесно се откъсват от Персия.
Особено показателна е Руско-турската война от 1828-1829 г., в която командващият в Кавказ И. Паскевич привлича пет кавалерийски полка измежду „кавказките татари“, както тогава са наричани предците на съвременните азербайджанци в Русия: полковете са от Гянджа, Карабах, Шеки, Ширван и Нахичеван. Те се различавали един от друг по цвета на платнените звезди, пришити по калпаците. Тези от Карабах, например, имат червени звезди (много преди 26-те комисари на Баку). Полковете са командвани от руски офицери, а стотните са командвани от бейове или почетни аги.
Прави впечатление, че тези подразделения включват и стотици арменски конници. В онези години е по-вероятно да се говори за „бойното братство“ на азербайджанци и арменци в борбата срещу турците, отколкото за общо тюркско единство. Важна роля за мобилизирането на тези сили играе главата на шиитите на целия Кавказ, личният приятел на Паскевич Мир Фет ага, мюезин на Тебриз, който по-късно се премести в Тифлис.
По време на тази война руската армия настъпва най-далеч в източната част на Анадола, включително до главния ѝ град Ерзурум. „Не трябва да мълча“, пише Паскевич на Николай I, „за похвалната ревност на мюсюлманските полкове под командването ми. Във всички битки те се бият храбро, в атаки те са винаги напред, смело и твърдо се втурват дори срещу вражеската пехота и повечето оръжия, знамена и пленници са докарани от тях". Той също така говори за арменската конница, че „където има възможност, тя се бори добре и изобщо не е подозирана в бягство“.
"Нормалните", дори съюзнически отношения между турци и азербайджанци, по принцип започват да се установяват едва по времето на тези между Русия и Ататюрк - към края на Първата световна война, с разпадането на великите империи и определянето на новата конфигурация на границите. Сближаването между Баку и Анкара става на базата на обща конкуренция в борбата за пространство на арменците.
По време на престоя на Азербайджан в Съветския съюз вече не е необходимо да се говори за това и едва с разпадането на СССР настъпва нов прилив на „братска любов“.
В същото време, постепенно се изгражда конструктивно взаимодействие между Русия и Турция - с неговите възходи и спадове.
И няма историческа предопределеност нито за особено приятелство между Анкара и Баку, нито за „вечната вражда“ на Москва с тях. Същото се отнася и за Ереван. Всичко е в настоящето и в добрата воля на съвременниците!
Пушкин, който придружава Паскевич в кампанията към Ерзурум, пише:
„Като племената на Батий
Ще промени предците Кавказ,
Ще забрави на алчната война гласа
Ще остави бойните стрели.
Към проходите, където гнездите вие
Ще дойде пътник без страх,
И за вашата присъда ще обявят
Преданията на тъмната мълва…“
Превод: В. Сергеев