/Поглед.инфо/ Твърде малко беше направено за слагане край на четиригодишната гражданска война, която разрушава Ирак и Сирия и която предизвика най-голямото масово бягство на хора, някога виждано в Близкия изток. Повече от половината от 23-милионното население на Сирия напусна домовете си и от тях 4 млн. души са бежанци извън пределите на страната. Засилва се и изселването от Ирак , където 3 млн. души са разселени, много от тях днес виждат, че войната не приключва и че те вече никога няма да могат да се надяват на сигурен живот в собствената си страна.
Войната в Ирак и Сирия е причина за бежанската криза в Европейския съюз и положението ще се влошава. Има една кръвопролитна патова ситуация в Ирак, като държавата, разделена от фронтови линии, по-трудно защитава позициите си вътре в страната, отколкото външните си граници. Арабите сунити страдат особено много, тъй като те са принудени да живеят в провинции около Багдад, които по-рано бяха със смесено население, тъй като се смята, че те симпатизират на Ислямска държава (ИД). Малко е вероятно те да имат възможността да се завърнат по домовете си. Други бягат от провинции като Анбар, Нинева и Салахудин, за да избегнат сраженията.
Има обвинения за етническо или сектантско прочистване от страна на шиитски милиции срещу сунити или от сирийски кюрди срещу араби в районите под кюрдски контрол. ИДИС (Ислямска държава в Ирак и Сирия) напомпва междуобщностната омраза чрез ежедневните си бомбардировки срещу цивилни цели. Но на този етап във войната всяка общност е толкова ужасена от традиционните си врагове, че нейните членове по-скоро ще бягат, отколкото да рискуват несигурна съдба под окупация. Властите на сирийските кюрди са обезпокоени от това, че цели области се превръщат в опустошени земи, тъй като тяхното население напуска и тръгва към ЕС. ИДИС действа по подобен начин миналата година, давайки на хората, напуснали домовете си,10-дневен срок да се завърнат, в противен случай те губят собствеността си.
Войната в Сирия и Ирак се проточи толкова, колкото в Европа преди столетие продължи Първата световна война. Макар и да е бедствие, усилията за прекратяване на конфликта, различни от военна победа, са били епизодични и неефективни. Западните сили като САЩ, Великобритания и Франция, заедно с регионалните съюзници като Саудитска Арабия, Турция и Катар, явно направиха неправилна оценка през 2011 г., убедени, че президентът Башар Асад ще падне по-бързо от Муамар Кадафи в Либия. Когато тази грешка стана очевидна, те бяха убедени, че войната в Сирия може да бъде овладяна, но не успяха да прозрат, че това ще доведе до дестабилизиране на несигурния мир в Ирак.
Дори и когато варварска сектантска война разкъса Ирак и Сирия, западните сили показаха любопитна безпристрастност и липса на реакция при спешни случаи, когато се стига до възстановяването на мира. Все още е твърде рано да се каже дали тази вяла нагласа се е променила от пристигането на отчаяни бежанци, трупащи се пред портите на ЕС. Преди това е било разкривано, че държавният секретар на САЩ Джон Кери е посветил много повече време на явно обречения опит да бъдат задвижени палестинско-израелските преговори, отколкото той направи, за да се сложи край на войната в Ирак и Сирия.
Тази незаинтересованост е изненадваща, докато човек не разбере, че тя е в съответствие със западните нагласи към трансформиране на политическия пейзаж в Близкия изток и Северна Африка след края на Студената война. Сега има не по-малко от девет етнически, сектантски или сепаратистки граждански войни, които се водят в огромната област между Пакистан и Нигерия. Някои конфликти са добре известни, като например войната в Афганистан или кървавите набези на Боко Харам в североизточната част на Нигерия, но кой забелязва, че 1,5 милиона души са били разселени в Южен Судан след възобновяването на бойните действия през 2013 г., или че Хартум е станала един град-държава, разполагащ с хилав контрол върху по-голяма част от останалата територия на Судан?
Този насочен навътре взрив на толкова много държави не можеше да се случи по време на Студената война, защото САЩ или СССР знаеха, че подобна нестабилност ще предложи възможност за друга суперсила. Вашингтон или Москва биха подкрепили изпитващите затруднения режими, които в замяна биха предложили верността си, за да бъде постигната съответна степен на самоопределение. След разпадането на Съветския съюз през 1991 г., западните сили вече не виждат своите жизнени интереси като засегнати от срива на страни като Либия или Ирак. Забележимо е, че анархията в тези две страни има малък ефект върху цената на петрола, въпреки че и двете страни са важни производители.
Друг зловещо развитие през тази ера на "глобализация" и неолиберална, свободна пазарна икономика, е имало взривни последствия. Национализмът, национално самоопределение и националният контрол на природните ресурси са били оставени на страна. Но националната държава е изиграл положителна роля за привнасянето на мира и сигурността в този регион, дори когато това е било под формата на светски диктатури.
Когато лоялността на тези държави се разпада, тя бива заменяна от по-примитивните, но по-мощни етнически и религиозни норми. Например, има малко хора, които ще се борят и умират за Ирак, но много са тези, които ще го направят за кюрдски, шиитски или сунитски общности.
Икономиките на свободния пазар в тези страни дават идеологическо оправдание на правителствата да изоставят усилията за гарантиране на своеобразна икономическа сигурност на населението. Там, където мощ и благоденствие са монополизирани от управляващия елит, всеки капитализъм става капитализъм на приятели и държавната машина става средство официалните лица да забогатяват.
Например в Сирия преди 2011 г. центърът на Дамаск се беше превърнал в чудесно място за живеене, с прекрасни ресторанти и магазини, но в същото време, в североизточна Сирия, имаше катастрофална тригодишната суша, за чието преодоляване и облекчаване правителството не направи нищо, но която принуди три милиона сирийци да избягат в гетата в покрайнините на големите градове. Много от тези места се превърнаха в крепости на твърдолинейния бунт, които сега са разтърсвани от правителствените бомбардировки и артилерийски обстрел.
Да вземем друг катастрофален пример за необмислено придържане към свободния пазарен капитализъм в държави, които нямат върховенство на закона, в които има ширеща се корупция и неработеща държава. През 2014 г., малко след превземането на гр. Мосул от ИДИС, попитах вече пенсионирал се днес иракски генерал какви са проблемите на армията и защо тя се разпадна, когато беше атакувана от много по-малка сила. „Корупция! Корупция! Корупция!“, отговори той категорично, обяснявайки, че обвинява начина, по който американците бяха създали иракската армия след падането на Садам Хюсеин. За да насърчат свободния пазарен капитализъм американците заложиха виждането, че всички храни и други невоенни доставки за армията трябва да бъдат предмет на договор с частния бизнес. Ефектът, който беше предизвикан от това, беше, че се превърна в интерес на всеки полковник, който е получавал средства за изхранването на подразделение от 600 войници, да свие реалния брой на мъжете до 150 и да прибира за себе си парите за храна, облекло и екипировка на останалите 450 души, които не съществуват.
Иракското правителство по-късно призна, че е имало 50 000 такива „войници духове“, но реалното число вероятно е било много по-голямо.
В края на студената война противопоставянето, глобализацията и свободните пазарни икономики бяха определени като модернизиращи сили през последния четвърт век. Но, на практика, отстъпващите национализъм и национална държава не бяха заменени с нищо по-добро и беше отворена вратата пред чудовищни и фанатични движения като ИДИС. /Индипендънт
Лондон / Великобритания