/Поглед.инфо/ След руската намеса в Сирия геополитическа структура, съществувала повече от 40 години, е в пълен хаос. САЩ се нуждаят от нова стратегия и приоритети

Дебатът за това дали Съвместният всеобхватен план за действие по иранската ядрена програма е стабилизирал стратегическата рамка на Близкия изток, току-що бе започнал, когато се разпадна геополитическата рамка на региона. Едностранните военни действия на Русия в Сирия са най-новият симптом, че ролята на Съединените щати като стабилизиращ фактор в Близкия изток, която те играят от арабско-израелската война през 1973 година, се провали.

В резултат на онзи конфликт Египет прекъсна военните си връзки със СССР и се присъедини към преговорния процес, подкрепян от Щатите, който доведе до мирни договори между Израел и Египет, между Израел и Йордания, пакт за ненападение между Израел и Сирия, спазван в продължение на 40 години (дори от участниците в сирийската гражданска война), както и до международна подкрепа на суверенитета и териториалната цялост на Ливан. По-късно войната на Саддам Хюсеин, която целеше Ирак да анексира Кувейт, бе прекратена благодарение на международна коалиция, водена от САЩ. Американски военни сили водиха войната срещу тероризма в Ирак и Афганистан. Египет, Йордания, Саудитска Арабия и другите държави от Персийския залив бяха наши съюзници във всички тези начинания. Руското военно присъствие изчезна от региона.

В момента този геополитически модел е рухнал. Четири държави от региона са изгубили своя суверенитет. Либия, Йемен, Сирия и Ирак са се превърнали в мишени на различни групировки, които се опитват да наложат своята власт. В големи части от територията на Ирак и Сирия една идеологически радикална религиозна армия обяви себе си за Ислямска държава (ИД) – неумолим враг на установения световен ред. Тя се стреми да заличи международната система от множество държави в този регион и да създаде халифат, единна ислямска империя, управлявана от нормите на шериата.

Претенциите на ИД допринесоха хилядолетният конфликт между сунити и шиити да придобие апокалиптични измерения. Сунитските страни се чувстват заплашени както от фанатичната религиозна страст на „Ислямска държава”, така и от шиитски Иран, може би най-мощната държава в региона. Заплахата от Иран е на две нива. От една страна, Иран действа като легитимна държава от Вестсфалската система, водеща традиционна дипломация, като дори се позовава на гаранциите на международната система. От друга обаче, организира и ръководи недържавни играчи, които се стремят към регионална хегемония, основана на джихадистки принципи – „Хизбула” в Ливан и Сирия, „Хамас” в Газа, хутите в Йемен.

Така сунитските държави рискуват да затънат заради четири конкуриращи се фактора – шиитски Иран и неговия вроден персийски империализъм; идеологически и радикални движения, които отчаяно се стремят да разбият установените политически структури; конфликти между етнически и религиозни групи, произволно събрани след Първата световна война в рамките на всяка от тези (разпадащи се днес) държави; вътрешно напрежение, породено от пагубни политически, социални и икономически решения.

Съдбата на Сирия e ярък пример за ситуацията – това, което започна като сунитски бунт срещу алауитите (шиитски клон), завърши с това, че автократът Башар Асад раздроби държавата на съставящите я религиозни и етнически групи, недържавни въоръжени групировки подкрепят всяка от воюващите страни, а през това време свои собствени стратегически цели преследват външни сили. Иран поддържа режима на Асад като важна част от историческата си доминация, която се простира от Техеран до Средиземно море. Държавите от Персийския залив настояват за свалянето режима на Асад, за да парират интересите на шиитски Иран, от които се плашат много повече, отколкото от „Ислямска държава”. Те искат поражението на ИД, но същевременно не желаят ирански триумф. Тази амбивалентност се задълбочава допълнително от ядреното споразумение, което според сунитите е своеобразно признание на иранската хегемония от страна на САЩ.

Тези противоречиви тенденции, придружени от американското отстъпление от региона, позволиха на Русия да се ангажира с военни операции дълбоко в Близкия изток, нещо без прецедент в руската история. Основните тревоги на Русия са, че ако режимът на Асад падне, това ще предизвика хаос, както се случи в Либия, че „Ислямска държава” ще узурпира властта в Дамаск, а Сирия ще се превърне в рай за терористичните групировки, който ще се разпростре до мюсюлманските региони близо до южната граница на Русия като Кавказ и други.

На повърхността изглежда, че руската интервенция обслужва политиката на Иран за поддържане на шиитското влияние в Сирия. В дълбочина целите на Русия не изискват безконечна продължителност на управлението на Асад. Налице е класическа маневра на запазване баланса на силите, в която Русия се опитва да отклони сунитската терористична опасност от своите южни граници. Тук става въпрос за геополитическо, а не за идеологическо предизвикателство и то трябва да се разглежда на такова ниво. Независимо от мотивацията, руските сили в региона и тяхното участие в бойни операции са провокация, с каквато американската политика в Близкия изток не се е сблъсквала повече от четири десетилетия.

Американската политика е разкрачена между мотивите на всички конфликтни страни и в резултат е на път да загуби способността си да влияе върху събитията. САЩ вече, по един или друг начин, са в противоречие с всички воюващи в региона: с Египет – по въпроса за човешките права, със Саудитска Арабия – заради Йемен, с всяка от сирийските групировки – по различни причини. Щатите заявяват решимостта си да отстранят господин Асад, но не са склонни да създадат ефективен механизъм – било то политически или военен – за да постигнат тази цел. А и не предлагат алтернативна политическа структура, която да замени управлението на Асад, ако той по някакъв начин бъде свален.

Русия, Иран, „Ислямска държава” и различни терористични групировки запълват този вакуум. Русия и Иран се опитват да запазят режима на Асад, Техеран насърчава имперски и джихадистки проекти. Изправени пред  липсата на алтернативна политическа структура, сунитските държави от Персийския залив, Йордания и Египет подкрепят американските цели, но се страхуват и от последствията Сирия да се превърне в една нова Либия.

Сирийци благодарят на президента Путин за неговата подкрепа за режима на Асад

Американската политика спрямо Близкия изток е съсредоточена главно върху Иран. Администрацията настоява, че ще се противопоставя на иранските джихадистки и империалистични проекти и ще наказва строго евентуални нарушения на ядреното споразумение. Но, изглежда, едновременно страстно желае промяната на враждебната, агресивна политика на Иран да се осъществи по пътя на историческата еволюция, подкрепена от преговори.

Застъпниците на американската политика спрямо Иран често я сравняват с политиката на Никсън в Китай, допринесла въпреки известно вътрешно противопоставяне за рухването на СССР и края на Студената война. Това сравнение не е подходящо. Приятелската ръка, която САЩ протегна на Китай, се основаваше на взаимното признание и на двете страни, че предотвратяването на руската хегемония в Евразия е в техен общ интерес. 42-те руски военни дивизии на руско-китайската граница подсилиха този съюз. Между Вашингтон и Техеран обаче няма подобно стратегическо споразумение. Точно обратното, много скоро след постигането на ядреното споразумение върховният ирански водач аятолах Али Хаменей нарече САЩ „Големия Сатана” и отхвърли преговори с Америка по неядрени въпроси. За финал на своята геополитическа диагноза господин Хаменей предсказа, че до 25 години Израел няма го има.

Преди 45 години очакванията на Китай и САЩ бяха симетрични. Очакванията от ядреното споразумение с Иран не са. Техеран ще постигне своите главни цели още щом споразумението започне да се изпълнява. Ползите за Америка зависят от спазването на иранското обещание в продължение на период от време. Стоплянето на отношенията с Китай се основаваше на незабавна и видима промяна в китайската политика, а не на очакването за фундаментална, системна промяна в държавата. Оптимистичната хипотеза за Иран е, че революционният плам на Техеран ще затихне в резултат от икономическите и културните му взаимодействия с външния свят.

Американската политика обаче рискува да увеличи подозренията, а не да ги разсее. Предизвикателството е в това, че два непреклонни, апокалиптични блока се изправят един срещу друг – сунитският, който се състои от Египет, Йордания, Саудитска Арабия и държавите от Персийския залив, и шиитският – в лицето на Иран, шиитският сектор на Ирак със столица Багдад, шиитите на юг от Ливан, които са под контрола на „Хизбула” и се бият срещу Израел, и частта на хутите в Йемен, която затваря обръча около сунитския свят. При тези обстоятелства традиционната максима, че врагът на твоя враг може да бъде смятан за твой приятел, вече не може да се приложи. Защото в съвременния Близък изток най-вероятно врагът на твоя враг си остава и твой враг.

Много зависи от това как различните страни тълкуват настоящите събития. Може ли разочарованието на някои от нашите сунитски съюзници да бъде смекчено? Как иранските лидери ще интерпретират изпълнението на ядреното споразумение – като избягване на потенциална катастрофа чрез поемане на по-умерен курс, връщайки Иран в руслото на международния ред? Или като победа, в която са постигнали съществените си цели срещу противопоставянето на Съвета за сигурност на ООН, пренебрегвайки американските заплахи, а оттам и като стимул да продължават двойствената си политика едновременно като легитимна държава, но и като страна, оспорваща международния ред?

Две властови системи са на прага на конфронтация, както бе и в Европа в навечерието на Първата световна война. Дори и само с традиционна оръжейна технология, за да запазиш баланса на силите между два непреклонни блока, е нужна необикновена способност за оценка на реалния и потенциалния баланс на силите, трябва да се отчита натрупването на нюанси, които могат да повлияят на този баланс, и да се действа решително за неговото запазване, в случай че той бъде нарушен – качества, които до този момент не са се изисквали от закътаните зад два огромни океана Съединени щати.

Но сегашната криза се развива в свят на нетрадиционна ядрена и кибертехнология. Докато съперничещите си регионални сили се стремят да изравнят възможностите си, режимът на неразпространение на ядрени оръжия в Близкия изток може да се срине. Ако там се разработят ядрени оръжия, катастрофата е почти неизбежна. САЩ трябва да бъдат решителни и да предотвратят подобно развитие. Те са длъжни да приложат принципа на неразпространение върху всички ядрени кандидати от региона.

Твърде голяма част от нашия публичен дебат се занимава с тактически похвати. Това, от което се нуждаем, е стратегическа концепция и да обърнем особено внимание на следните принципи:

• Докато „Ислямска държава” съществува и държи под контрол географски определена територия, тя винаги ще подклажда напрежението в Близкия изток. Заплашвайки всички и преследвайки своите цели извън региона, тя замразява съществуващи позиции, а и изкушава други групировки да осъществяват свои имперски джихадистки проекти. Унищожението на ИД е много по-спешно от свалянето на режима на Башар Асад, който вече е загубил повече от половината територия, която е контролирал преди. Трябва да се направи всичко възможно тези зони да не се превърнат в постоянен рай на тероризма. Досегашните неубедителни военни действия на САЩ рискуват да провокират още по-интензивно набиране на привърженици на ИД.

• САЩ и преди са приемали мълчаливо руска военна намеса. Колкото и да е болезнено това за архитектите на системата от 1973 година, вниманието трябва да остане фокусирано върху важното в Близкия изток. Съществуват и съвместими цели. Ако трябва да се избира между различни стратегии, за предпочитане е териториите на ИД да бъдат превзети от умерени сунитски или от външни сили, отколкото контрол върху тях да установят ирански джихадистки или имперски сили. Ако Русия ограничи своята военна роля до кампания само срещу „Ислямска държава”, може да избегне нова студена война с Щатите.

• Териториите на ИД трябва да бъдат върнати на местната сунитска власт отпреди разпадането на Ирак и Сирия. Суверенните държави от Арабския полуостров, както и Египет и Йордания, трябва да играят основна роля в тази еволюция. След разрешаването на конституционната си криза Турция би могла да допринесе към този процес.

Едновременно с изтласкването на терористите от региона и установяването там на нерадикален политически контрол трябва да се решава и бъдещето на Сирия. Би могло да се изгради федерална структура между алауитите и сунитите. Ако алауитските региони станат част от една сирийска федерална система, ролята на господин Асад ще придобие нов контекст, който ще намали риска от геноцид или хаос – предпоставки за победа на терористите.

• Ролята на САЩ в един такъв Близък изток ще бъде да осигурят военната защита на традиционните сунитски държави, която администрацията ни обеща на дебатите по иранското ядрено споразумение и за която неговите критици настояваха.

• В този контекст ролята на Иран може да бъде определяща. САЩ трябва да бъдат подготвени за диалог Иран да се върне във Вестфалската система в рамките на установените си граници.

Щатите трябва сами да решат каква роля ще играят през ХХI век – Близкият изток ще бъде нашето най-непосредствено, а може би и най-тежко изпитание. Под въпрос е поставена не военната мощ на Америка, а по-скоро решителността й да разбира и изучава един нов свят.

Превод от английски: Филип Каменов