Г-жо Могерини, политическото „решение“ е параван за бездействие!

/Поглед.инфо/ Имах възможността да присъствам на конференция с Федерика Могерини, малко след като бе назначена на поста комисар по външните работи. Тъй като гостуването ѝ беше в Латвия, основната тема беше, разбира се, Русия.

Не бях изненадан от позицията ѝ по украинската криза. Накрая ни дадоха възможност да задаваме въпроси. Зададох ѝ следния въпрос: „Госпожо Могерини, виждам че хората тук се вълнуват от Русия, но аз съм българин и пред нас има много по-сериозен проблем - Ислямска държава. ЕС няма адекватен отговор. Какво ще направите вие?“ Отговорът бе нещо, което ще чуваме още дълго време - „Нужно е да намерим политическо решение!“

Нормално е човек да бъде скептичен при такъв отговор, имайки предвид, че недалеч от него се води война. За ЕС тогава имигрантите не бяха проблем. Когато в България влизаха с хиляди, Европа бе твърде заета да решава украинската криза и да налага санкции срещу Русия, като днес е пределно ясно, че тя е изправена пред задънена улица. В един момент обаче, Съюзът забрави за Украйна и се съсредоточи върху проблемите си. Няма да се учудя, ако скоро започнем да слушаме за „политическо решение“ и в Украйна.

Но, обратно към въпроса за Сирия.

Какво значи политическо решение?

Кой участва в него?

Кой определя кои да са участниците?

Това са въпроси, които хората трябва да си задават, но изглежда няма яснота, а и сякаш целенасочено не се внася светлина. Единственото разяснение допреди два месеца бе „Асад няма място в политическото решение на конфликта“, а преди около седмица се промени на „Асад има място в политическото решение на конфликта“. Тази непрестанна нерешителност от страна на Запада, съчетана с плахите удари, дръзките думи и празните конференции и срещи, изнервят обстановката. А Ислямска държава не спира. Тя няма нужда от това политическо решение. За нея решението е едно – Асад вън, а тя начело.

ИД не се интересува от права на човека, институции, парламент, демокрация, избори. Там царува правото на силния. А Асад е изправен пред няколко фронта. Защото, освен Ислямска държава, там е и Ал-Нусра, там е и „умерената“ опозиция (нейното значение така и не го разбрахме). Няколко години ни убеждаваха, че чудовището Асад трябва да си ходи, а когато той си отиде, ще настъпи мир, равенство, демокрация, свобода и право на живот.

Интересно е кой боец или лидер от Ислямска държава има представа от тези неща. Въпросът е реторичен, но по някаква причина хората не си го задават. Не е ли видно как гражданската война в Либия не приключва. Защо първо там не намерят любимото им „политическо решение“, пък тогава да помислят и за Сирия? Защото, след като Кадафи бе убит на улицата, страната не намери своя лидер. Хайде сега да се запитаме, ако Асад свърши по същия начин, какво ще се случи с една 16-милионна Сирия (по последни данни, за 5 години населението на Сирия е паднало с 5 милиона души). Възможно ли е да се случи това, което се случи на либийската държавност. Либия може да е на картата, но социално-икономическо-политическата единица „държава“ там не съществува. Странно е защо Франция бездейства, защо Великобритания мълчи, защо САЩ не прави нищо по въпроса. Защото съм сигурен, че там правата на хората се нарушават.

Бързо забравяме. Бързо забравихме войната в Либия, бързо забравихме за Украйна, пък за Йемен даже не се и сещаме, че съществува. Всички тези държави имат нужда от решение. На първо място, икономическо и социално, пък след това политическо. Хората имат нужда от подслон, храна и вода, преди да ходят на избори и да гласуват за „леви“, „десни“, „бели“, „черни“, „жълти“ и така нататък. Но това на Оланд, Обама, Меркел, Камерън, Могерини и Кери не им хрумва. Пък и никой не се сеща да ги пита.

Нещо обаче се набива на очи. Само те, западните лидери, имат право да дават „политическо решение“. Само тяхната преценка е достатъчна, за да бъде то факт. Не можем и да си представим чужда намеса. Уж народът решава, ама всъщност не решава той. А в Сирия се води война от четири години, но думите са едни и същи. Нищо не се променя. Само статистика след статистика, убит след убит, боеве след боеве. Тук-там някой въздушен удар, някоя цел ударена и това е.

Преди няколко месеца Обама излезе с едно изявление, в което твърдо каза: „Ислямска държава ще загуби!“. Е да де, ама тя си е още там. Започва да се прокрадва едно чувство, че сякаш ИД е още нужна. Говорим си за американско господство, за хегемония, обаче категорични действия няма. Друго си беше Джордж Буш да тропне на масата: „афганистанското правителство да ни предаде всички терористи, обучаващи се на негова територия; искаме пълен достъп до техните бази и тренировъчни лагери.“ За едните терористи едно мерило, за другите друго. Сега ще кажат „11 септември“. Да, ама тия пак са терористи. Нали водим война с тероризма? Или едните терористи ще ни вършат работа, докато свалят или поне отслабят Асад, а другите ще избиваме и водим в затвора Гуантанамо.

Съществува неяснота относно това с кого воюва САЩ. И Асад трябва да падне и ИД трябва да се възпре. Добрите са „умерените“ бойци, обучени от ЦРУ. А там има място и за Ал-Нусра (сирийската Ал-Кайда), че и за кюрдите. Нека да намерим политическо, икономическо и социално решение на тази гама от националности, вероизповедания, убеждения и интереси. Защото, освен закани срещу Асад и Ислямска държава, друго не се чува. Няма сериозни мнения. Не се правят опити. Всичко опира до една елементарна реч, в която няма тежест.

До внезапната активност на Путин в Сирия там нямаше развитие. А и в един момент в политическото решение участваше само „умерената опозиция“. Доскоро тя бе „политическото решение“. Сами разбирате, че това е наивно и смехотворно. Изключването на безброй фактори предвещава катастрофа. За разлика от Либия обаче, в Сирия вилнее банда главорези, която е добре заплатена, добре въоръжена и безмилостно жестока.

Ислямска държава не търси политическо решение, но тя е най-силната анти-правителствена единица. За ИД решението е едно – халифата. И очевидно бездействието на САЩ и съюзниците спомага групировката. Защо се мълчи, когато е видно, че Ислямска държава се финансира от страните в Персийския залив, начело със скъпоценния съюзник – Саудитска Арабия?

Имаме една безкрайно комплексна ситуация и една безкрайно празна реторика. А войната продължава и Сирия започва да изчезва от картата. Явно това е целта, а не „политическо решение“. Явно това „решение“ е един параван за бездействие, докато там се случват десетки, дори стотици хиляди трагедии.