/Поглед.инфо/ Джо Байдън казва, че иска чрез дипломация да постигне ядрено споразумение с Иран. Иначе казано, Съвместен всеобхватен план за действие "Плюс + Плюс".
Европейците отчаяно се надяват и съгласяват с тази му аспирация. Но "протоколите на сделката", които неговият външнополитически екип наследява от ерата на Барак Обама, винаги са съдържали семената на провала.
И сега, четири години по-късно, възможността за провала изглежда гарантирана. Първо, от заложниците на късмета, които Джо Байдън вече предложи и второ (и по-важно)от факта, че "светът" днес не е същият като този вчера.
"Председателството" на масата на глобалното лидество вече не е изключително американски прерогатив.
И Израел не е същият онзи Израел от онова време. Иран със сигурност не е същият Иран, както в началото на инициативата на президента Барак Обама.
Светът въобще се е променил.
Последните четири години не могат просто да бъдат изхвърлени като незначителна досадност за по-ранните протоколи, които все още са валидни.
Белегът на Доналд Тръмп върху Америка и света не може да бъде "нормализиран" и премахнат. Половин Америка в тези последни години се превърна в хора, които подкрепят идеята "Америка на първо място".
Както Пат Бюканън посочва, каквото и да вярват от естаблишмънта, в сблъсъка между национализма и глобализма, глобалистите вече са изгубили половин Америка.
Ако следваме логически нещата, протоколите и изричните процедури за "сделката" в днешната среда, неизбежно ще отведат Джо Байдън или Камала Харис, или пък който и да стане президент, по пътя към финалната точка на протокола.
Ако преговорите не доведат до желания резултат, заплахата от военна опция ще се върне отново на масата.
И нека да сме наясно. Има такива, които се надяват точно на това. Повечето здравомислещи хора, разбира се, не са от тях.
Вероятно в тази ранна фаза, външнополитическият екип на Джо Байдън най-вероятно само се надява, че няма да се стигне до такова нещо. Но надеждата сама по себе си, не е стратегия.
Какви са тези протоколи и какви са тези отделни глобални изменения, които ще накарат Джо Байдън да поеме в тази посока, която в крайна сметка ще го доведе до "военната опция"? Която всъщност въобще не е "истинска опция".
Протоколите се простират назад до "Вохлстетерската доктрина", която гласи, че тъй като няма фактически технически разлики между мирното обогатяване на уран и ориентираното към създаването на оръжия, то "ненадеждността на субекти" като Иран, трябва, казват те, да послужи за аргумент да не им се позволява да обогатяват въобще.
Мнозина днес сред повлияния от Израел американски външнополитически естаблишмънт все още се придържат към възгледите на Алберт Вохлстетер.
Някои иранци се опитаха да спорят с тази доктрина. Не, уверяваха те Запада още през 2003 година, при достатъчно наблюдение и проверка, ниското обогатяване може да бъде надеждно решение, което да премахне нуждата от "военна опция".
Впрочем, по това време Барак Обама също искаше да избяга от военната опция, докато в същия момент, израелският министър-председател Бенямин Нетаняху искаше директен удар срещу Иран.
Атаката на Израел беше едвам избегната през 2009 година чрез яростна опозиция от тогавашния глава на Мосад, почитаемият Мейр Даган.
Най-сетне, Барак Обама се съгласи на идеята за ниско обогатяване на уран и прие да сложи времеви рамки на експеримента чрез т.нар. Клаузи на Залеза, след чието изтичане, ограниченията за обогатяването ще отпаднат за Иран.
Но въпреки това, Албърт Вохлстетер продължава да хвърля сянката си, карайки протоколите на Барак Обама да приемат военната опция като втори отговор.
Този отговор трябва да дойде, ако Иран в рамките на дванадесет месеца се насочи към голям ядрен пробив. Идеята изхожда от презумпцията, че "на Иран не трябва да му се вярва".
Правилно или грешно, но дори тогава Барак Обама разбира, че протоколната динамика може да го поведе към военната опция срещу Иран.
При това с или без израелско участие.
Какво е било толкова проблематично в тези протоколи? Е, идеята е, че те никога не адресират реалните и основни въпроси, които стават много по-актуални особено днес.
Тези проблеми си остават незасегнати, но много настоящи и актуални.
Първият е, че никой, включително и Израел, не вярва, че ядрените оръжия са някаква реална заплаха за Близкия изток. Регионът е просто твърде малък.
Близкият изток е една амалгама от конкуриращи се секти, религии и интереси. Регионът е твърде голямо смесващо се гърне, което не предоставя "чисти" мишени за стратегическите ядрени оржия.
Дори израелските идеолози не вярват, че Иран ще рискува да ликвидира шест милиона и половина палестински мюсюлмани, за да удари по Израел.
Това, което плаши Израел са конвенционалните ирански ракетни оръжейни системи. А тези оръжия не бяха част от ядреното споразумение.
Просто нямаше да има никакво споразумение, ако тези ракети бяха включени в него, предвид паметта на Иран относно скорошните събития и по-точно, ракетите и химическите оръжия на Саддам Хюсейн.
Вторият окултен въпрос произтича от реалния сунитски страх от един енергичен и възвърнал силата си шиитски Иран. При това във време на дългогодишен упадък и видимо изтощаване на старите османски сунитски елити.
Силата на Революцията и на последвалия я шиитски ренесанс плаши до смърт монархиите от Персийския залив.
Напрежението е дълбоко и природата му е в по-голямата си част неразбираема на Запад.
В продължение на хилядолетие сунитите разглеждат себе си като естествената "партия на властта". Те са били и все още вярват, че са "естаблишмънта".
Шиитите от друга страна винаги са били презирани и дискриминирани. Те са били "излишните", ако използваме американската аналогия. И точно както американският естаблишмънт презира Доналд Тръмп и неговата популистка армия, подобно напрежение съществува в Близкия изток.
В този регион монархиите от Персийския залив презират "излишните" и се страхуват от тях. Те са страхуват и от всяка промяна в силата.
И така, те се обърнаха за защита към Америка. Тя именно трябваше да ги пази от надигащите се шиитски "излишни".
Заплахата от "ядрена бомба" е и винаги е била техният лост да получат каквото си искат от Вашингтон, дори и ако не са вярвали реално, че ще има такова нещо.
Същото важи и за Израел. Оръжия и субсидии, които да се стичат от Америка към тяхната страна, а за Иран болезнено и ощетяващо сдържане и ограничения.
Това е "протоколният парадокс":
В продължение на две десетилетия Вашингтон беше вманиачен със спирането на илюзорната "голяма заплаха", докато Иран тихо събираше хиляди, почти непобедими малки възпиращи средства (толкова малки, колкото и най-малките дронове).
Това се случваше точно под носовете на американците.
Една дипломатическа инициатива на Джо Байдън във формат "Съвместен всеобхватен план за действие ++'' няма да реши нито един от тези скрити под повърхността проблеми. Следователно, тя няма да бъде приета от Израел или пък Персийския залив.
Завръщане на Съединените щати към дипломацията, колкото и малко вероятен да е успехът му, просто ще засили тези страхове на Израел и монархиите от Залива.
В същото време външнополитическият "екип А" на демократите дава много заложници на късмета и съдбата. Не само, че не са доволни да се ограничават с ново ядрено споразумение, което да ограничава обогатяването на уран и центруфугите.
Не, сега те искат да махнат от сделката настоящите "клаузи на Залеза". Те искат да наложат рестрикции над иранската външна политика. Този екип иска омаломощяване на иранските проксита.
Друга тяхна цел е контрол над конвеницоналното иранско въоръжение и в частност над балистичните ракети на Ислямската република. Освен това, те искат Израел и другите страни от Персийския залив да са директно намесени в процеса.
Накратко казано, прекаляват и исканията им са прекомерни.
И така, какви са новите реалности?
Израел си остава хъб, около който американската външна политика ще продължи да се върти.
В периода преди екипът на Барак Обама да напусне Белия дом, голям брой от бившите му членове предположиха, че неуспехите на президента (например да наложи решението за две държави за палестинския въпрос) са резултат от твърде израелоцентричната настройка на администрацията.
По думите на един от тях, администрацията на Барак Обама е "играела адвокат на Израел". Но нека повторим - Израел днес не е Израел от епохата на Барак Обама.
Вече няма израелска "партия на мира", която да има каквато и да била политическа тежест. Крайното дясно и ортокодксалните сектори сега са ключовият "суинг" силов блок.
Линията на Бенямин Нетаняху за Иран не може да бъде предизвикана от израелските политици днес. Всъщност, "левичарски", т.е. либерални бивши израелски държавни представители дори хвалиха убийството на Мохсен Фахризадех.
Същото важи и за палестинския въпрос. Бенямин Нетаняху просто извади тези теми от израелския вътрешнополитически дневен ред. Това станаха установени национални позиции.
Дори премиерът Нетаняху да напусне политическата сцена, дали израелската политика ще се промени значително, предвид промените, които вече я формираха?
Едва ли.
По въпроса за Иран, изричните искания на Нетаняху за Съвместния всеобхватен план за действие са близо до максималистките 12 точки - червени линии на държавния секретар Майк Помпео, отколкото до нещо подобно на "подхода на Барак Обама".
Иран казва, че със сигурност няма да приеме нови условия за възстановяването на Съвместния всеобхватен план за действие.
Израел от своя страна казва, че със сигурност няма да приеме настоящия вариант на иранското ядрено споразумение.
В линията на мислене на Барак Обама, а сега и на Джо Байдън винаги ще има концептуално отворен прозорец за възможни военни действия, ако по американската формулировка, Иран направи скок към изграждането на ядрено "оръжие".
От израелска гледна точка, войната е възможна ако Иран тръгне да обогатява уран на 90 процента, което се смята за необходимо за изграждането на оръжие.
Предвид логиката, както на американската, така и на израелската формулировка, военните действия неизбежно ще се превърнат в сериозно обмисляна опция.
Нима външнополитическият екип на Джо Байдън вярва, че един ограничен удар по ядрените съоръжения на Иран е реалистичен, без да предизвика по-голяма война?
Ако не е така, то готов ли е "екип А" да се подготвя за една много по-широкомащабна война в името на Израел?
Да се надяваме, че не.
Мосад и западните разузнавателни агенции твърдят, че Иран е на ръба на икономическия коламп и политическата имплозия. Това се дължи на тяхното възприятие на Иран като разкъсван от всенародно недоволство и гняв.
Русия и Китай обаче, гледат на Иран по друг начин. Те гледат Иран, както като ключовият завой към инициативата Един пояс, един Път (помагат и за финансирането на компоненти от нея), така и като страна в центъра на "хартланда".
Държава, която според тях е ключова в северно-южната енергийна стратегия.
Русия и Китай признават, че Иран има значителен регионален принос към сигурността също. А това е доста голяма разлика в оценката с тази, която на Запад правят.
Това, което би трябвало да бъде по-малко спорно е същинската трансформация вътре в самия Иран.
Неговият политически център на гравитация се е изместил. На парламентарните избори през 2020 година, принципалистите (консерваторите)и тяхната фракция постигнаха безпрецедентна победа, печелейки 221 от 291 места в иранския парламент.
И изглежда твърде вероятно, че следващият президент, който ще бъде избран в средата на 2021 година, ще дойде именно от фракцията на принципалистите.
Иран е възприел своя собствена Остполитика. Той развива своите опции далеч от Америка и Европа и е културно националистически настроен.
Млади и стари вече са еднакво подозрителни, както към Европа, така и към Америка. За сравнение, в началото на епохата на Барак Обама имаше един масов оптимизъм относно идеята, че сближаването със Запада е възможно.
Този оптимизъм отдавна вече не съществува. Иранската икономика, макар и да не процъфтява, се адаптира.
Но по-важното, Иран буквално се трансформира от гледна точка на конвенционален военен капацитет. Тази ключова промяна представя жизненоважния въпрос - защо Иран би искал едно ново ядрено споразумение? И на каква цена?
Ето какво пише Том Фрийдман от Ню Йорк Таймс. Той доста изненадващо схваща нещата, въпреки че не е приятел на Иран:
"С убийството на Мохсен Фахризадех, което предполага се е извършено от Израел, Близкият изток обещава да усложни работата на Джо Байдън от ден първи."
"Избраният президент Байдън познава региона добре, но ако бих имал един съвет към него, той би бил следният:
Това не е Близкият изток, който напуснахте преди четири години.....", пише той.
"Да, Израел и сунитските арабски държави искат да гарантират, че Иран никога няма да развие ядрено оръжие. Но някои израелски военни експерти ще ви кажат днес, че възможността на това Иран да има ядрена бомба не е това, което ги държи будни вечер, защото те знаят, че Техеран няма да я използва. Това би било самоубийство, а духовниците, които водят Иран не са самоубийци", пише Фрийдман.
"В същото време, те са убийствено настроени", казва той.
"И новите предпочитани оръжия на Иран за убийствата са прецизно насочвани ракети, които иранците използваха срещу Саудитска Арабия, и които продължават да изнасят на прокситата си в Ливан, Йемен, Сирия и Ирак. Оръжия, които представляват непосредствена и убийствена заплаха за Израел, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Ирак и американските сили в региона. Иран има цяла режа от заводи, произвеждащи собствени прецизно насочвани ракети", разказва журналистът.
"Ако Джо Байдън се опита да възстанови иранското ядрено споразумение каквото беше и се откаже от лоста с екстремните икономически санкции срещу Иран преди да постигне някакво разбиране за износа на прецизно насочвани ракети, подозирам, че ще се сблъска с много сериозна съпротива от Израел, ОАЕ и Саудитска Арабия", пише той.
"Защо? Всичко е в тази думичка "прецизно". По време на войната в Ливан през 2006 година, иранската прокси милиция Хизбула трябваше да изстреля 20 глупави, ненасочвани ракети земя-земя с ограничен обсег, надявайки се да удари една единствена израелска мишена", твърди Фрийдман.
"С днешните прецизно насочвани ракети, които се произвеждат в Иран, Хизбула на теория трябва да изстреля само по една ракета в различни мишени в Израел, с висок шанс да удари всичките или повечето", пише той.
"Ето защо Израел се опитва да попречи на Техеран да постигне целта си за фактическо обкръжаване на Израел с проксита в Ливан, Сирия, Ирак и Ивицата Газа - всичките въоръжени с прецизно насочвани ракети", обяснява журналистът от Ню Йорк Таймс.
"Представете си разликата в нивото между глупавите телефони и смартфоните - така поне го обяснява старшият изследовател в Карнеги, Карим Саджапур."
"През последните две десетилетия сме обзети от идеята да възпрем голямото оръжие на Иран, но именно в хилядите малки умни оръжия, Иран е постигнал преимущество, което е реална и непосредствена заплаха за съседите му", казва той.
Фрийдман е прав в тази част. Убийството на Мохсен Фахризадех най-вероятно беше формален намек от Бенямин Нетаняху за Джо Байдън и САЩ.
Целта - да го предупреди, че Израел търси повече от гледна точка на "военната опция", отколкото някаква сделка. Да намекне, че Тел Авив предпочита такъв вариант, отколкото да приеме един изход в стила на Съвместната всеобхватна инициатива, която е в другия спектър на политиките.
Проблемът под масата е, че конвенционаната военна омщ на Иран, а не неговите вероятни ядрени оръжия, са заплаха.
Ето защо Израел настоява за максимален натиск, тоест за повече или по-малко екстремни американски санкции срещу Иран. За да сдържа конвенционалното въоръжение на Ислямската република, както и ядрената му програма.
Но това просто няма да се случи. Иран няма да го позволи.
"Това ще бъде много трудно нещо за преговаряне", пише Фрийдман.
"Сложно е", казва той.
Наистина е такта.
Преследването на преговори според старите протоколи от епохата на президента Барак Обама, неизбежно ще доведат Джо Байдън в посоката на изричната заплаха за "военна опция".
С други думи, това ще играе по намеренията на премиера Бенямин Нетаняху.
Парадоксално, именно тези нови ирански "умни" конвенционални военни капацитети са тези, които в крайна сметка може да отклонят Джо Байдън от военната опция.
Това е страхът, че може да се разпали война в целия регион, която да унищожи държавите от Персийския залив.
И именно тази иранска трансформация ни индикира защо "военната опция", всъщност не е никакъв реален избор. Една подкрепена от Съединените щати военна опция е "червено хапче" за целия регион.
Всяко ново споразумение, предупреждава Фрийдман, "ще бъде много, много трудно за преговаряне".
Той намеква, че трудността за президента Джо Байдън ще бъде в това да убеди иранците. Всъщност, трудността се съдържа в това Джо Байдън да убеди Бенямин Нетаняху да погледне истината в очите:
Опцията с "червеното хапче" ще унищожи и Израел.
* Алистър Крук е бивш британски дипломат
Превод: СМ